/Поглед.инфо/ За да се разбере по-добре как светът достигна до настоящата деградация - до деструктивно състояние, трябва поне накратко да се осветят основните етапи от историята на капиталистическата система, разликите помежду им.

Зараждането (да не се бърка с най-ранния стадий - както говори Хегел, когато нещо започва, него още го няма) на капитализма се случва в средата на XV — средата XVII век, условно между 1453 и 1648 година, тоест през по-голямата част на третите “тъмни векове” на Европа. Зараждането е времето, когато новият исторически субект формира система и с нейна помощ - самия себе си. Когато се отстъпва първенството на системата, завършва и зараждането, започва ранният стадий. Той продължава за капитализма от 50-те години на XVII до 80-те години на XVIII. Това е прединдустриалният капитализъм, при това основните оператори на световния и вътрешния пазари не са само, а и дори не са предимно буржоата, до колкото земевладелците, аристократичните семейства и другите, които външно приличат на “рудименти” на феодализма, а всъщност са явление на постфеодалната епоха от XV — средата на XVII век.

През последната четвърт на XVIII избухват три революции - промишлената в Англия, политическата във Франция и духовната (философска) в Германия - започва зрялата система на капиталистическата система, продължила до началото на ХХ век. През това време, преживявайки структурната криза (“вододел”)между 1789 и 1818 година и излизайки на оперативен исторически простор, капитализмът придобива не само нужната му производствена основа - индустриалната, но също оформя своя “невеществен” антураж: властови, идеологически, национални и други форми. Чрез масонските буржоазни революции (идейно те са илюминатски) буржоазията на Запада се превръща в основен оператор на световния пазар и става Капиталистическа с голяма буква, или отхвърляйки господарите от ранната капиталистическа епоха, или, както става по-често, като влиза в компромис с тях. “Масонските революции” са буржоазни по резултат и цели, но ударната им сила изобщо не са буржоазията или пролетариата, а наемните работници от предкапиталистическия тип, малките търговци и занаятчии - именно тези слоеве, над чиито глави трябва да се затворят вълните на буржоазния прогрес - революцията е техен “предсмъртен рев”.

Победата на революциите на трикольорите означава одържавяване на масонството и завършване на възходящата линия на развитието му. В периода между 1848 и 1867 година, започнал със социалните революции на Далечния Запад на Евразия и “Манифеста на Комунистическата партия” на Маркс и Енгелс и приключил с преврата на евразийския Далечен изток (“Реставрацията Мейджи” в Япония) и първия том на “Капитала” на Маркс, светът се превръща в единна и единствена система - с Великобритания като хегемон и английско-френския Запад като ядро. Ако световните системи може да са няколко, то капиталистическата световна система може да е една. Неслучайно другите две, различни от европейската световни системи - Руската и Китайската почти едновременно стават мишени на английско-френската агресия и чрез Кримската и Втората опиумна война са превърнати съответно в полупериферия и периферия на тази система. Именно през втория стадий на развитието си капитализмът придобива зрялост, неговата система - цялост, или както би казал марксистът - от способ за производство се превръща във формация. През този период се отбелязва рязко пространствено разширение на света на капитала - Европа все едно наново преживява своя XVI век, както пишат по повода Маркс и Енгелс.

“Августовските оръдия” (Б. Такман) от 1914 година обявяват края на втория, зрял, стадий на развитието на капитализма. Преживявайки структурната криза между XIX и XX век, капитализмът влиза в късния стадий на своето развитие, който завършва пред очите ни и е трудно да се каже колко десетилетия му остават. Късният стадий на капиталистическата система, както късните стадии на повечето системи, е белязан с войни, кратки мигове на “цветущи сложности на вторично опростяване” (Леонтиев), масови движения на низините (“въстания на масите”) с временен успех, контраатаки на елитите (“въстания на елитите), които плавно прерастват в демонтаж на системата.

В средата на 70-те години късният капитализъм поема по пътя на кризата. За него това е структурна криза, за капитализма като цяло - системна. Разрушаването на СССР и на социалистическия лагер с последвалото им разграбване позволява да се отдалечи кризата с 15-тина години, но през 2008 година тя се проявява, а през 2017-2018 година смъртоносният стадий става явен. 2020 година, с нейното коронабесие и “официалното” обявяване от световната върхушка за нулирането на предишната история и фактически на предишната, тоест на капиталистическата система, просто фиксира това с дебела черта. Системната криза, още повече в смъртния си стадий, е и началото на зараждането на новата система, едни от чиито черти се различават още сега, други вече хвърлят сянка, а трети вече може да се измерят - но това е отделна тема.

Въпреки факта, че на всички етапи от развитието на капитализма системните му политически и икономически закони играят решаваща роля, съотношението, комбинацията и подчинението на техните икономически и политически компоненти са различни на различните исторически етапи. Разграничението е особено очевидно между ранните и зрелите етапи, от една страна, и късните, от друга. В първите два икономическите закони са над политически, като само от време на време се приспособяват към тях. С късния капитализъм се оказва различно.

На първо място, към края на XIX век светът се оказва разделен, последният акорд на разделянето е “схватката за Африка”. По-нататъшната експанзия в пространството, без което нормалното развитие на капитализма е невъзможно, изисква вече не война на “ядрата” на капиталистическата система със “слабаците” от периферията, а изясняване на отношенията вътре в самото “ядро” (Британската империя и републиканска Франция, която е същата колониална империя, срещу Германската империя) и “ядрата” с полупериферията, представена от Австро-Унгарската и Руската империи. Това е неизбежен сценарий за капитализма, достигнал до стадия на империализма.

Световната война 1914-1918 фиксира това, че мотор на развитието на капиталистическата система ще бъде военно-политическият фактор, а самият механизъм за развитие ще бъде следният: войната руши, разрушава част от ВПК на “ядрото” и полупериферията и тяхното последвало възстановяване ще стане двигател за развитието на световната икономика за двадесетина години, тоест за живота на почти цяло поколение. През 20-те и особено през 30-те години именно възстановяването на съветската и германската икономики, скокът им с помощта на американски и в по-малка степен британски капитал не само изважда световната икономика от кризата (и позволява до голяма степен да се подготви за новата война), но и става основа за нейното развитие. По аналогичен начин възстановяването до 1965-1975 година на разрушените от войната съветска, германска, италианска и японска икономики поражда съответно четирите следвоенни “икономически чудеса” и обуславя небивалия ръст на икономиката в период, който французите с леката ръка на Жан Фурастие наричат “славното тридесетилетие”.

На второ място политическият фактор работи и по друг начин: самото съществуване през почти целия ХХ век системен антикапитализъм под формата на СССР, а след 50-те години на социалистическия лагер, кара буржоазията с държавно-политически методи да “нарушава” икономическите закони на капитализма, придавайки му нехарактерен социален облик.

На трето място, ХХ век е времето на „въстанието на масите“, 20-те - 60-те / 70-те години - това е световната „ера на обикновените хора“, характерна за повечето от по-късните етапи в историята на всички системи. В късния капитализъм това общо правило се основава на натиска на индустриалния капитал върху финансите в основата на капиталистическата система, логиката на борбата на западните плутокрации срещу нацизма и фашизма, която изисква мобилизиране на демократичния потенциал на буржоазните общества и , разбира се, съществуването на социалистическия лагер и присъствието му в неговите ръце до средата на 70-те години на историческата инициатива.

Показателно и симптоматично е, че към средата на 70-те години на миналия век „икономическите чудеса“ приключват едновременно, „въстанието на масите“ е изчерпано и „въстанието на елитите“ започва, докато СССР губи своята историческа инициатива, навлизайки в структурна криза. По това време световният елит сериозно се замисля да демонтира капиталистическата система. Действията ѝ се развиват в три посоки. В рамките на първата са решени две основни задачи.

Първо. Световният елит се опита да забави индустриалния растеж и научно-техническия прогрес. В този случай финансовият капитал отново излиза на преден план, икономическите позиции на работническата класа на ядрото, свързани с публичния сектор на част от средния слой, са подкопани, а самата държава отслабена в лицето на банките и транснационални корпорации. „Фабриката на мисълта“, която обосновава процесите на постепенна деиндустриализация на ядрото, е Римският клуб (1968), създаден по инициатива на Рокфелерите. Още в първия доклад до Римския клуб с характерното заглавие „Ограниченията за растежа“ (1972) е представена концепцията за „нулев растеж“. забавяне на икономическия растеж с политически средства в името на борбата за опазване на околната среда. По същество неомалтусианският доклад също така задава задачите за намаляване на населението и потреблението в света.

За да се приложи неомалтусианската програма на Римския клуб, е необходимо да се решат две задачи. Първата е създаването на тревожно песимистичен фон и отношение вместо почти необуздания оптимизъм от 60-те години. В тази връзка на Института „Тависток“, разположен в южната част на Англия в мрачните блата на Дартмур, където се играе драмата „Баскетвилското куче“ на Конан Дойл, е възложено да „изтласка културния оптимизъм от 60-тегодини“; преминаването от научна фантастика към фентъзи работи в същата посока. Това е културният и психологически фон на контранастъплението на финансовия капитал срещу индустриалния. Резултатите не се забавят: още през 80-те години финансовият капитал се реваншира на индустриалния капитал. В същата Великобритания, както отбеляза О. Джоунс, авторът на бестселъра „Естаблишмънтът“, който често е наричан „новият Оруел“, установяването на Тачър на власт олицетворява победата на финансовия капитал над индустриалния. Нещо повече, самата Тачър с поведението си непрекъснато проявява презрение към индустрията и индустриалците. Въпреки че винаги се опитва да присъства на конференциите на градските банкери, които се провеждаха няколко пъти в годината, тя или игнорира събитията на Британската конференция на индустриалците, или демонстративно мълчи. „Маги“ има слаб контрол върху негативните си емоции, било то към индустриалци, обикновените хора или кралица Елизабет.

Въвеждането на електронната търговия допълнително укрепва позициите на финансовия капитал, насърчавайки неговото раздвижване. Подобни процеси, макар и малко по-различно, протичат САЩ при Рейгън Въпреки това дори там индустрията, както отбелязва същият Джоунс, започва да гние, темпът на растеж на производителността на труда в индустрията намалява, броят на пробивните изобретения и иновации намалява, особено в сравнение с първата половина на ХХ век. Мобилен телефон, интернет и персонален компютър са всъщност всичко, с което може да се похвали ерата на „въстанието на елитите“.

Втората задача на първото направление е по-трудна: неутрализиране на СССР и по възможност привличане на съветския елит в глобалните проекти на Римския клуб, изпълнението на които обективно лишава Съветския съюз от историческа инициатива, а след това и от перспективи . Съветският елит клъвва стръвта и завършва след десетилетие и половина с Горбачов.

Втората посока на основните удари в разгръщащата се контранастъпление на световната върхушка е нарастващият натиск върху работническата класа и средния слой на ядрото. Политиките Тачър във Великобритания и Рейгън в САЩ придобиват конкретни форми: „плановиците“ използваха тези „стратегии“, за да влошат икономическите и политическите позиции на целевите групи. Средните слоеве в полупериферията са още по-зле: през 80-те години Западът разрушава ориентирания към публичния сектор среден слой на Латинска Америка и най-развитите африкански страни, като Южна Африка и Нигерия.

Подобно на забавянето на индустриалното, научно и технологично развитие, "въстанието на елитите" има идеологическа обосновка. То е осигурено от нова структура, създадена през 1973 г. (отново под егидата на Рокфелер) - Тристранната комисия. По нейно нареждане през 1975 г. трима автори, представляващи и символизиращи САЩ (С. Хънтингтън), Европа (М. Крозиер) и Япония (Дж. Уатануки), изготвят доклада „Кризата на демокрацията“. Той твърди, че основната опасност за политическата система на Запада (прочетете: за запазване на властта и привилегиите на северноатлантическия елит) не е Съветският съюз, не външен фактор, а е вътрешен - излишък на демокрация в самият Запад. В тази връзка е предложено да започне внасянето на определена доза социална апатия сред масите и да се обяснява, че освен демокрацията са важни и експертизата и „високият статут”, а самата демокрация не е толкова ценна, колкото политическата технология. Класовото значение и съдържание на документа са очевидни: това е идеологическа артилерийска подготовка за контранастъпление на елитите, за тяхното отмъщение над простолюдието, социално отмъщение за половината му век успех.

Третата посока е свързана със световната крепост на простолюдието - със СССР. Без да се неутрализира, изпълнението на първите две направления с всичките задачи е изключително трудно, ако изобщо възможно. Световният елит предлага на Съветския съюз няколко примамки:

  1. Сътрудничество в областта на екологията на планетарно равнище

  2. Съвместно осъществяване на управлението на глобалните процеси

  3. Организация на вдигането на цените на петрола чрез конфликт (Арабско-израелският) в Близкия изток.

  4. “Лунната сделка” - признаване от съветското ръководство на успеха на първото американско “кацане на луната” в замяна на редица финансови и икономически отстъпки

  5. Политиката на “Разведряване” - почивка, нужна преди всичко на САЩ, оказали се на границата на 60-те и 70-те години в крайно тежко икономическо и политическо положение.

Както убедително показва руският икономист А. Саломатин, през 1968 г. САЩ престават да бъдат икономически самоподдържащ се комплекс (това също позволява на финансовия капитал да премине в настъпление срещу индустриалния - корелация на настъплението на елитите срещу масите ). С други думи, САЩ губят икономическата надпревара от Съветския съюз, оттам и инициативите на Римския клуб и "Разведряването”. Позволете ми да подчертая: не СССР побеждава, а САЩ губят. Съветското ръководство обаче не осъзна този факт и частта от номенклатурата, заинтересована да се интегрира в капиталистическата система, и агентите на западното влияние, които винаги са действали като негов съюзник, направиха всичко, за да го прикрият. Както пише Саломатин, по това време в съветското ръководство няма брилянтен счетоводител като Сталин. Дори опитен счетоводител би бил достатъчен, но в ръководството на Брежнев няма такъв. А в китайското ръководство се намира.

Китайците оценяват моментално своя шанс. Към края на 60-те години британците са на път изградят отново невидимата финансова империя през Сингапур и Южен Китай. Въпреки това, от една страна, китайците не са забравили унижението на „опиумните“ войни и “откритите” пристанища, от друга страна, не обичат да слагат всичките си яйца в една кошница. Възползвайки се от катастрофалното положение на американците, те им подават ръка: „Вие нямате достатъчно трудови ресурси, но ние имаме много от тях - така че дайте ни прогресивни технологии - ще направим всичко! " За да спечели доверието на Съединените щати, Китай трябва да организира провокацията при остров Дамански (1969 г.), а десет години по-късно (американците дълго се „колебаят“) трябва да изиграят тримесечна война-спектакъл с Виетнам. За САЩ КНР е важна не само икономически, но и политически - като „карта“, която може да се разиграе срещу СССР. Резултат: Съединените щати инвестират в Китай, където стартират реформите на Дън Сяопин като средство за „привличане“ на американския капитал.

За всеки внимателен наблюдател е ясно: с течение на времето Съединените щати ще излязат от затруднението и ще започнат контранастъпление, така че трябва, ако не да се доубият, то поне да не им оставят да си поемат дъх. Съветското ръководство обаче вярва, че ядрените оръжия и петролът са толкова важни фактори, че те ще осигурят уважение към тях у северноатлантическите елити и ще оставят съветската номенклатура на световната маса на равни начала. Това е колосална грешка. Зад тази грешка обаче се крие добре подхранваната недалновидност на онази част от съветския елит, която се стреми към стабилност („стагнация“) не само в страната, но и по света, и съзнателния ход на желаещите “да се влезе в Запада".

В основата на това желание на първите и вторите, които определиха това, че съветското ръководство отговори на буржоазията на нейните предложения „да“, са сериозни социални, властови и идеологически промени в съветското общество, предимно в неговото системообразуващ елемент - горният и средният сегмент на партийната номенклатура и КГБ.

Същността е следната. Като отхвърляне на капитализма по линия на производствените отношения, СССР, „реалният социализъм“, като производствена основа има типологично същата система на производителни сили като капитализма - индустриална, само че с по-ниско качество, въпреки всички постижения. За да се превърне от системен антикапитализъм в посткапитализъм (това, което официалната идеология нарича „комунизъм“, а братя Стругацки - „Светът по пладне“), е необходимо да се решат три проблема:

1) Създаване на принципно нова система за управление като необходимо условие за създаване на нова производствена система, превъзхождаща по производителност тази на индустриално-капиталистическата.

2) Създаване на принципно нова, по-мощна и в същото време по-евтина от газовата и петролната енергийна система.

3) Да се осигури високо ниво на военно-техническа защита от външен враг („империалистично обкръжение“) при процеса на изпълнение на първата и втората задачи.

Можел ли е СССР в средата на 60-те години на миналия век успешно да реши трите гореспоменати проблема и да извърши скок в посткапиталистическото бъдеще? Можел е.

През първата половина на 60-те години под ръководството на академик В.М. Глушков е създадена Общодържавната автоматизирана система (ОДАС). Тя превръща целия документооборот в електронен вид („информационно общество“) и извежда на кибернетични релси стария стил съветско планиране, което е изправено пред непреодолими икономическизатруднения. ОДАС проправи пътя за пробив в постиндустриалното развитие.

В същото време група учени, ръководени от И.С. Филимоненко завършва работата по създаването на Хидролизна единица за студен термоядрен синтез (ХЕСТС). Изпълнението на този проект дава възможност да се премине към евтина енергия, която да „закрие “ петролната индустрия като скъпа и ненужна (Сбогом, Рокфелер, Ротшилд и всички останали!).

И накрая, в средата на 60-те години под ръководството на съветския дизайнер на самолети и космически кораби В.Н. Челомей се прави такъв пробив във военните технологии, който, ако беше внедрен, щеше да остави САЩ “на резервната скамейка” в продължение на много десетилетия, ако не и завинаги. Говорим за системата ПААКРК (подводни автономни автоматизирани контейнерни ракетни системи), настъпателно-отбранителните система "Залез" и "Башмак" (“Обувка” - намек за известната реч на Хрушчов в ООН), маневрени сателити-прехващачи Космос-252, пилотирани бойни разузнавателни платформи "Алмаз" и много други.

Нито един от тези проекти, обещаващи скок в бъдещето и победа в глобален мащаб на социализма, който да се превърне от антикапитализъм в посткапитализъм, не е осъществен. Те са блокирани заради тесните интереси на номенклатурата като квазикласова група, която се формира през 30-те-50-те години на основата на индустриалния антикапитализъм и мястото му в международното разделение на труда (т.е. мястото на антикапитализма като система в капиталистическата система, на нейния световен пазар) и се стреми да запази позицията си - т.е. власт и привилегии - които преходът към посткапитализъм несъмнено би променил. Всичко по реда си, обаче.

Що се отнася до ОДАС, върховата номенклатура, с квазикласов егоистичен инстинкт, разбира: ако тази система бъде въведена, тя ще трябва да се задвижва, до „партократите“ ще застанат „технократи“ и в техните ръце може да попаднат твърде много лостове на властта. С други думи, в случай на прилагане на ОДАС, на научна, техническа, производствена основа, може да се случи това, което Сталин иска да постигне с политически средства през 1952 г. - да отдалечи партийния апарат от управлението на обществото, оставяйки му идеологията, пропагандата и подбор на кадрите и преместване на „центъра на властта“ в Министерския съвет.

Не по-малко от съветската върхушка е изплашена западната, преди всичко американската. Прогнозирайки, че ако руснаците изцяло въведат ОДАС преди 1970 г., те ще задминат Съединените щати завинаги, администрацията на Джонсън създава групата “Червен Код”. Клеветенето на Глушков и ОДАС започва както на Запад, така и в СССР. Постоянно се повтаря, че ОДАС е твърде скъп и следователно не си струва да се натоварва икономиката. Ехото на този аргумент се среща и днес. Глушков не отрича, че ОДАС е много скъп проект. Ако обаче считаме, че около 30-40% от бюджета на СССР, меко казано, е „загубен“ и ОДАС ще направи административната и икономическа система прозрачни (това само по себе си плаши икономическата номенклатура - не може да се мами), тогава спестяването на тези средства би покрило повече от всички разходи по ОДАС. Но, уви, интересът на квазикласата се оказва по-силен и към 1970 г. ОДАС е спрян. Американците могат да си отдъхнат.

В началото на 1967 г. комисията на ЦК на КПСС признава резултатите от работата на групата на Филимоненко като изключително постижение в областта на физиката, медицината и биологията, а шест месеца по-късно нова комисия на ЦК закрива изследването , забранява на Филимоненко да работи по ХЕСТС и изтегля техническата и икономическата документация. Проектът не просто е спрян, а убит. Частта от номенклатурата, която вече участва в международната търговия с петрол, живее с предчувствие за перспективите за бъдещи печалби и успява да провали идеята за ХЕСТС в очите на ръководството на Брежнев като неосъществима. Специални служби от различни страни също изиграват роля, действайки под прикритието на учени в рамките на така нареченото движение “Пъгуош”. Парадокс е, но фактически носители на тайни от капиталистическия и от социалистическия лагер се събират ежегодно, за да обсъдят открито проблемите на ядрената енергия, а Филимоненко с неговия ХЕСТС се оказваттрън в окото на този „интернационал“. Досега има публикации или на идиоти, или, напротив, на заинтересовани лица, които разбират същността на въпроса, които се опитват да представят Филимоненко като някакъв или ексцентрик, или шарлатанин. Той здраво докосва някои конструкции, нарушава техния “змиярник”.

Разработките на Челомей също не се осъществяват. Поради личния характер, а също заради конкуренцията между ведомствата ги загробва късогледия Устинов, комуто активно помага Андропов. Противниците на Челомей (а и агентурата на западното влияние, разбира се) се възползват от „разведряването“, за да блокират внедряването на военната техника на конструктора. Аргументите са прости: защо ни е всичко това, ако се разбираме в момента със САЩ за съкращаване на въоръженията. През 1969-1972 година работата практически по всички проекти на Челомей са прекратени, техническата документация е предадена на други конструкторски бюра и частично загубена.

Шансът за пробив в посткапиталистическото бъдеще, към победата над капитализма е не просто изпуснат, висшата номенклатура съзнателно се отказва от него, предпочитайки интеграция в световния пазар, тоест в капиталистическата система. Насока в това отношение дава частта от номенклатурата, която вече функционално е въвлечена в капиталистическата система по такива линии като търговията с петрол, газ и диаманти. Трябва да се отбележи, че част от номенклатурата, включена вкапиталистическата система чрез търговия, макар и индиректно и функционално, но действа като проводник при експлоатацията от западния капитал на онази част от работещите хора на СССР, които са работили в области, които създават продукт предимно за външна търговия. Така определени сегменти от съветската номенклатура и обслужващите я сегменти от КГБ се превръщат във функционален елемент на западната (световна, наднационална) корпоратокрация и се интересуваха от разширяване на контактите със Запада, т.е. в интеграцията на СССР в капиталистическата система. Тези сегменти са количествено малки, но първо, както казва Айнщайн, светът не е количествена концепция, а качествена. Второ, въпреки че търговията със суровини не играе такава роля при износа на СССР, както в Руската федерация, и икономическото ѝ значение не бива да се преувеличава, политическата ѝ роля и значение са големи, а тези, които я осъществяват и предоставят го чрез специалните служби рязко увеличават своите потенциали и възможности в системата. Излишно е да казвам, че тези хора са искали да "живеят като на Запад"?

Противоречието между съветския сегмент на колегите - съексплоататори на западния капитал е следното. Функционално те частично действат като елемент на капиталистическата корпоратокрация, но по същество, по отношение на социалното съдържание, те са номенклатурата (доминиращата група) на антикапиталистическата система. Това противоречие трябва да бъде разрешено и с интегрирането на част от висшата номенклатура и СССР в капиталистическата система и превръщането на номенклатурата в квазикласа (това са две страни на един и същ процес), вероятността от антисоциалистическата версия за разрешаване на това противоречие нараства както обективно системно, така и субективно, тоест темата за прилагането на този вариант е засилена и субектът, всъщност антикапиталистически, е отслабен в лицето на Запада. И това се усеща на Запад. Неслучайно през втората половина на 70-те години политици от принципно нов тип излизат на преден план в западните щати: Жискар д'Естен, протежето на Тристранната комисия Джими Картър и други, които се фокусират не толкова върху диалога, колкото върху натиска срещу СССР. Тачър и Рейгън ги следват. СССР обаче продължава да губи време. Във външната политика това тъпчене на място плюс прекомерен старчески пацифизъм води до прихващането на историческата инициатива от СССР в средата на 70-те години от Запада.

Парадоксално, но моментът на прихващане е официалната победа на СССР - Хелзинкската конференция от 1975 г., когато Западът всъщност официално, макар и с някои „изключения“, признава системата на Ялта. Троянският кон на Хелзинкските споразумения е тяхната „трета кошница“. Тя предвижда свободния обмен на идеи, хора и стоки като крайъгълен камък на гаранциите за основните човешки свободи. Следователно от средата на 70-те години Западът получава законното право да упражнява официален натиск върху Съветския съюз, който подписа тази „кошница“, за неспазване на определени точки. Надеждите на Брежнев, че признаването на Ялтенския мир ще надделее над „всички тези глупости“ от „третата кошница“, се провалят след десетилетие и половина.

Има три вида движения: движение нагоре - напредък, хоризонтално движение - застой, движение надолу - регресия. Съветската номенклатура от 70-те години избира хоризонталното (равнинен) , който доминира предимно в кадрите. Основният проблем на хоризонталното е неговата крехкост, тъй като движението винаги търси „стълба“ или нагоре, или - по-често - надолу. Низовото движение за СССР, за съветската номенклатура, е така наречената Перестройка, която се превърна в унищожаване на системния антикапитализъм, социалистическия лагер и СССР. На негово място през 90-те години възниква кланово-олигархична - тогава можете да добавите „на вкус“: компрадорска, престъпна, корумпирана - система, която днес очевидно преживява тежка артроза, но това е отделна тема, но ние се връщаме към 60-те и 80-те години и си задаваме въпрос: защо не само СССР е унищожен, но целият свят променя възходящата динамика, първите „плодове“ от които опитваме днес под формата на коронабесието. Отговорите на тези въпроси са до голяма степен свързани с динамиката и диалектиката на връзката между капитализма и антикапитализма в световната система, Запада и СССР.

Октомврийската революция, за разлика от Февруарската, се провежда противно на британско-френските интереси. На теория Западът трябва да удуши СССР през 20-те години, но на практика, отслабен от войната и разкъсан от противоречия, той не е в състояние да направи това. В допълнение, интензивността на класовата борба у дома не позволява на буржоазията да „забие“ СССР. През 30-те години системният антикапиталистически СССР вече става необходим за американците и дори за неизменния екзистенциален враг на Русия - британците. И тези, и други да инвестират в СССР е принуден от световната криза от 1929-1933. В същото време американците имат и допълнителна причина. През 1929 г. директорът на Банката на Англия Монтегю Норман закрива Британската империя (25% от световния пазар) от външния свят (тоест от САЩ) и това желание на британския капитал, особено Ротшилдите, да удушат основния бенефициент на Първата световна война се превърна в една от основните причини за световната криза. След това основната задача на САЩ е унищожаването на Британската империя. Третият Райх е избран за ролята на терминатора, който тогава трябва да бъде смазан от СССР на Сталин. И след войната САЩ трябва да диктуват волята си на всички отслабени страни.

Търговията с капиталистическия Запад, в която СССР участва активно през 30-те години на миналия век, по начало не може да бъде еквивалентна, тъй като продава суровини на СССР. Неравна търговия означава експлоатация на населението на страната, което се намира в "зоната" на суровините. Следователно онази част от съветското население, която е създала продукта за износ, се оказва косвено експлоатирана от западния капитал и номенклатурата действа като проводник. Първо обаче, за разлика от царска Русия, средствата, получени от страната, не отиват в джобовете на великите князе, капиталисти, земевладелци и свещеници, а работят за благото на съветския народ като цяло, за да укрепят отбранителната способност на страната (следователно затова СССР спечелва Великата отечествена война, а царска Русия губи Първата световна война). На второ място, веднага след като през 1937 г. СССР постига военно-индустриална автархия от капиталистическия свят, суровинният компонент на износа, а заедно с него и косвената външна експлоатация намаляват - системният антикапитализъм рязко стеснява зоната на косвена капиталистическа експлоатация.

През 1938 г. Мюнхенското споразумение, което трябва да е началото на Втората световна война (парадоксално потвърдено от Чърчил), е опит за създаване на прото-НАТО за унищожаването на СССР от германските сили. Сталин обаче надиграва британците със съветско-германския договор, за което те (и Западът като цяло) все още не могат да му простят, а войната поема различен „курс“.

По време на войната СССР е нужен на съюзниците. Ситуацията се променя след 1945 г., когато САЩ, разполагайки с атомна бомба, планират да „бомбардират“ СССР обратно до каменната ера, но скоро съветските атомни и след това водородни бомби (има информация, че първото изпитание на водородна бомба е планирано за 5 март 1953 г., но смъртта на Сталин го отлага близо шест месеца) охлаждат плама им. В тази връзка в самия край на 40-те години е поет курс за неопределена борба за унищожаване на СССР (планът „Лиот“), първите резултати трябваше да бъдат обобщени 50 години по-късно - през 1999 г.

Курсът към елиминиране на СССР е стратегическа и дългосрочна задача на Запада, но в средносрочен план зоната на системния антикапитализъм, т.е. некапиталистическа зона е необходима за функционирането на капитализма, предимно индустриален, както по политически, така и най-важното, поради системни икономически причини. Чрез преговори със Съветския съюз Западът може да реши някои от проблемите си в Третия свят, особено след като СССР очевидно е дал предпочитание на своите специфични държавни интереси пред интересите, например на националноосвободителното движение в Третия свят. А относно комунистическите и работническите партии на Запад със СССР буржоазията би могла да води диалог.

От системно-икономическа гледна точка, наличието на некапиталистическа зона, макар и индустриална, е, макар и с резерви, тактически полезно за индустриалния капитализъм, по-точно за индустриалния капитал. Нещо повече, от времето на Сталин съветското ръководство обективно е действало като съюзник на индустриалния капитал в опозиция на финансовия капитал. Тази "идилия" обаче приключва в средата на втората половина на 60-те години. Първо, следвоенните „икономически чудеса“ на индустриалното възстановяване приключват и точно както преди Първата и Втората световни войни възниква проблемът с необходимостта от разширяване на зоните на господство на индустриалните и икономически комплекси. Само сега, за разлика от 1914 и 1938/41, не са няколко, а два и първо, те бяха принципно различни социални системи с принципно различни идеологии и световни проекти. Второ, и двете страни притежават ядрено оръжие. Следователно военният вариант, особено след Кубинската ракетна криза, е практически невъзможен.

Проблемът с разширяването на индустриалната зона е много по-остър за индустриалната столица на Запад, отколкото за СССР. По-нататъшното развитие на индустриалния капитализъм на Запад, с непрекъснато нарастващата заплаха от свръхпроизводство на стоки, изисква деиндустриализацията на останалия свят, предимно на социалистическия лагер, особено на СССР и ГДР, но е невъзможно да се започне с социалистическият лагер. Следователно, под прикритието на борба за екология, Западът предлага икономическа програма за реално забавяне на индустриалния растеж „в интерес на човечеството“ на целия свят и най-вече на СССР. Това е направено чрез Римския клуб. Предложението е прието с ентусиазъм, особено от онази част от съветския елит, която се стреми да „влезе на Запад“. Разбира се, Западът няма намерение веднага, в краткосрочен план, да унищожи СССР като индустриално-икономически (военно-промишлен) комплекс, това е невъзможно. Но в дългосрочния проект на бъдещия глобален свят индустриалният социализъм (или още повече постиндустриалният) изобщо не би трябвало да съществува - той трябваше да бъде погълнат и разтворен в глобалния свят, доминиран от Запада. Програмата на Римския клуб запазва силно развито ядро само на Запад.

Ако за индустриалния капитал на Запад системният антикапитализъм е краткосрочен, тактически приемлив, въпреки че тази приемливост през 70-те години ставаше все по-напрегната, то за (нарастваща с отслабване на индустриалния капитал) финансов капитал, от една страна, а за корпоратокрацията, която набира сила, от друга страна, за техния свят - глобален по същество - системен антикапитализъм изобщо не е необходим, не би трябвало да съществува - ако не в краткосрочен план, то поне в в средносрочен план (10-15, най-много 20 години).

С други думи, в резултат на промените в капиталистическата система, настъпили през 70-те години (плюс-минус 2-3 години), системният антикапитализъм - по отношение на тези промени и силите, които ги въплъщават - губи правото си да съществува. Нещо повече, това се случи точно когато съветската номенклатура изостави скока към пост-капитализма. Първо, тя започна да запазва антикапитализма, като въпреки статута си на суперсила и отличните икономически показатели през 70-те години, систематично и исторически си проправя път не само в страната, но и в световен мащаб. Започва нова ера и само трансформацията в пост-капитализъм не само щеше да позволи на СССР да оцелее, но и да го превърне в пионер и господар на бъдещето. На второ място, върхът на номенклатурата засилва интеграцията на СССР в капиталистическата система: глобалната екологична стръв е последвана от политическата - Разведряването, а съветската номенклатура отново клъвна.

През 1982 г. в Съединените щати се случва очевидно незначително, но, както често се случва в историята, много важно събитие с далечни последици. След като е избран за президент на САЩ, Рейгън решава да провери доколко точни са прогнозите на ЦРУ по отношение на перспективите за развитие на СССР. Те аргументираха, че икономиката на СССР, въпреки всички трудности, се развива във възходящ ред и до края на 90-те години ще достигне много високи икономически показатели. Израелското разузнаване дава подобни прогнози. Рейгън разпорежда създаването на три аналитично-прогнозни групи под ръководството на физика М. Гел-Ман, основател на Института в Санта Фе, социологът Рандал Колинс, свързаният с клана Буш и Б. Бонър. Групите, които работят независимо една от друга, след няколко месеца дават почти еднакви резултати. Те прогнозират мощна криза, която ще разтърси капиталистическата системата, идваща на две вълни. Първата - през 1987-1988 г., а втората, много по-мощна, с осезаеми политически последици в целия западен свят - през 1993-1994 г.

Според прогнозите икономиката на социалистическия лагер е трябвало да излезе от кризата с по-малко загуби от капиталистическата: в първия случай производството трябва да намали с 10-12%, във втория - с 20%. Анализаторите прогнозират, че след кризата на власт в Италия и Франция ще дойдат комунистите (или самостоятелно, или в съюз с „левицата“), а е много вероятно във Великобритания на левите лейбъристи. В най-големите градове на Съединените щати се прогнозират мощни черни бунтове. Това плаши Рейгън и екипа му.

От момента, в който са получени прогнозите на трите групи, „окончателното решение на съветския въпрос“ се превръща в първостепенна цел на администрацията на Рейгън, широк кръг от неговите съюзници и онези сили, които стоят зад него. Но това окончателно решение не може да бъде постигнато с военни средства отвън, СССР може да бъде отслабен само отвътре - икономически, политически, културно и психологически. Това може да стане само чрез промяна на социално-икономическата система на СССР, и то вече на това и само на тази основа, превръщайки го в това, което Руската империя е била в края на XIX - началото на XX век - в слабо развита страна, суровинен придатък на ядрото на капиталистическата система (Запад), зависим от него технологично, финансово и идеологически и културно. Още през втората година от президентството на Рейгън директива „Отношенията на САЩ със СССР“ е изготвена в строго секретен режим в размер на 30 екземпляра. В нея ясно беше посочена целта: не унищожаването на СССР, а промяна в социално-икономическата система. По-специално е казано, че основното средство за промяна на съветската система трябва да бъде подпомагане на икономическите операции на партийната номенклатура и КГБ на световния пазар и предоставянето на технологична помощ на съветската икономика.

Планът е ясен: външноикономическите операции, извършвани от определен сегмент на партийната и силова номенклатура, все повече и повече интегрират върха на СССР в капиталистическата система и така подкопават съветската система отвътре. Технологичната „помощ“ се предоставя предимно на онези сегменти от съветската икономика, които бяха в тесен контакт със Запада и чието развитие блокира реалното развитие на СССР. Най-важната задача е да се засилят кризисните тенденции в съветската икономика. Така през 1983 г. Западът, САЩ от политиката на външно влияние върху СССР („ограничаване“, „локални конфликти“) преминаха към стратегията за вътрешносистемно разпадане на врага, тоест прехвърля военните действия на негова територия, само че бойните действия са от организационен характер. В същото време не става дума за геополитическо унищожаване на СССР, в най-добрия случай, за преконфигуриране: за начало „СССР минус балтийските държави“. Нещата се развиват различно и това се дължи, от една страна, на факта, че други сили на Запад активно се месят в процеса, от друга - и това е основното - съветският фактор изиграва своята роля, действията от онези сили в рамките на СССР, които нямат намерение да унищожават страната, но си поставят целта да променят системата (и се оказа „те искаха най-доброто, но се оказа, както винаги“). По този начин тяхната задача и задачата на американците формално съвпадат - формално, тъй като съветският "сегмент" няма да превърне СССР в слабо развита страна, зависима от Запада. Това обаче се случва по различен начин: „западняците“ се оказаха по-умни, по-силни, по-изтънчени. И, разбира се, случайността, чиято роля рязко се увеличава по време на системни и структурни кризи, шансът в известен смисъл е тяхна закономерност. Проблемът за съвпадението на задачите на силите от различните страни на системните барикади ще бъде подчертан в следващата статия, но сега има смисъл да се отбележи фактът, че песимистичните прогнози за капитализма са направени по същото време от другата страна на океана, в Съветския съюз.

Техни автори бяха Владимир Крилов и Побиск Кузнецов. Сега можем само да гадаем дали тези прогнози са изготвени директно за . Андропов и колко е запознат с текстовете им. Крилов вижда вектора в неизбежното нарастване на натиска на САЩ върху СССР. Кузнецов ясно посочва, че икономическият механизъм на капитализма през 1993-1995 г. ще доведе до това, че количеството долари в световната икономика спрямо един киловат електроенергия ще достигне критични граници, което ще породи хиперинфлация. Това означаваше, че още в края на ХХ век капиталистическата система ще лежи в руини. Руините наистина се появяват, но това са руините на социалистическата система. Между другото, доколкото ми е известно, Кузнецовсмята, че единственият шанс на Запада (капитализма) да се спаси е икономическото изземване на страните от СИВ (на първо място, разбира се, СССР) като пазари за продукти и изпомпване на евтини суровини. Обаче икономическото изземване, ще добавя, изисква политическото (системно) предаване на СССР и установяването всъщност на външен контрол Елцин е начинът да се реши този проблем.

(Следва)

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели