/Поглед.инфо/ Армения започна активно да създава специална служба, без която е трудно да си представим способна държава - външното разузнаване. Защо Армения не е имала такъв орган преди, възможно ли е сътрудничеството между руските и арменските разузнавания и как на този фон изглежда дейността на други подобни служби в постсъветските страни?

Армения активно формира службата си за външно разузнаване (СВР). Миналата есен СВР на Армения беше оглавена от 42-годишната Кристина Григорян, юрист, която преди това е работила като омбудсман и няма нищо общо с разузнаването. Наскоро 29-годишният Хрант Джилавян, завършил университет преди четири години, работил малко в катедрата по наказателно право и след това се преместил в същата служба на омбудсмана, стана неин заместник. Човек без житейски опит, да не говорим за разузнавателни или някакви професионални умения.

Хората, които са разработили правилника за Службата за външно разузнаване на Армения, не са включени в разузнавателните кадри, тъй като те са учили предимно в СССР. Сегашното арменско разузнаване вече има слой от обучени в ЦРУ, но като цяло професионалното му ниво е изключително ниско. Вицовете за младия и красив Джилавян, който следва своята покровителка Григорян, са общо следствие от нездравото състояние както на правителството на Пашинян, така и на арменското общество като цяло.

Разбира се, учудващо е, че Армения, която беше в състояние на постоянен въоръжен конфликт през цялата си независимост след 1991 г., доскоро нямаше организирано външно разузнаване. Има различни обяснения за това. Според доминиращата версия Ереван е толкова почивал на лаврите си след победата в Първата карабахска война, че е сметнал за ненужно наличието на такава форма на превантивно осигуряване на държавната сигурност.

Освен това Армения разчита на наличието на диаспора (спюрк) като инструмент за разузнаване и влияние. В същото време в тези страни, които представляваха държавна заплаха за Армения (Азербайджан и Турция), от 1991 г. насам просто няма арменска диаспора, а най-голямата в света е съсредоточена в страна съюзник - в Русия.

Сега режимът на Пашинян отново преформатира отношението си към спюрка, особено в Русия. Има информация, че новата служба ще „филтрира“ диаспората, тъй като Ереван смята, че руският спюрк представлява заплаха за „новия курс“ на Пашинян. Руската арменска диаспора е твърде „проруска“ и според Пашинян оказва негативно влияние върху Армения.

Руско-арменското споразумение за сътрудничество между силите за сигурност все още е в сила, но всъщност руската Служба за външно разузнаване, ФСБ и Дирекцията на Генералния щаб силно намалиха това сътрудничество преди няколко години, след политиката на Пашинян за предаване на Карабах и прекъсване на отношенията с Русия стана очевидна. Изобилието от представители на западното разузнаване в Ереван, доминирането на различни неправителствени организации там и контактите на Пашинян и неговото обкръжение със Запада поставиха под съмнение необходимостта от всякакъв обмен на информация.

Трудно е да си представим какво би могло да бъде приоритетът на външното разузнаване на Армения днес. Ако подходим към този въпрос класически, тогава основната дейност на арменското разузнаване трябва да бъде насочена към търсене на информация за „основните противници“ - Азербайджан и Турция. В момента Ереван не разполага с директни инструменти за това. Ако новороденото арменско разузнаване се фокусира върху търсенето на „проруско влияние“ сред диаспората, то не заслужава нито подкрепа, нито мили думи.

Дълго време външното разузнаване в Азербайджан не съществуваше като отделен инструмент. Структурата беше създадена едва през 2015 г., когато Баку взе курс за укрепване на държавната сигурност и подготовка за война в Карабах.

Бакинското разузнаване работи по класически съветски модели, въпреки че първоначално не е било формирано с поглед към някакво общо съветско минало. Въпреки значителната помощ от Великобритания (първият шеф на разузнаването Орхан Султанов започва работата си като културен аташе в азербайджанското посолство в Лондон), Баку успява да запази положителното в съветската система, а не да разчита само на огромната диаспора.

В СССР курсовете на КГБ за т. нар. национални кадри работеха в град Минск. В съветско време перспективните местни служители от републиките на СССР бяха изпратени да учат в белоруската столица. Ако човек показваше допълнителни способности, той беше преместван в разузнавателна школа в района на Москва. Но в по-голямата си част този персонал след Минск представляваше контраразузнавателните звена на републиканските отдели. Въпросът беше, че този слой офицери от КГБ не само имаше стандартизирано образование (от конвенционална картография и морзова азбука до техники за вербуване), но също така познаваше местните и национални специфики.

Именно тези национални кадри формират основата на разузнавателните служби на постсъветските държави след 1991 г. Впоследствие тези кадри започнаха да отпадат поради възрастта и тази смяна на поколенията съвпадна и с известна преориентация на редица постсъветски разузнавателни служби към западните методи.

Проблемът на схемата беше, че разузнаването се ръководеше (не само на първа позиция) от хора, обучени за контраразузнаване. И това са коренно различни не просто методи на работа, а стилове на мислене. Освен това през 90-те години все още имаше значителни връзки - просто на лично ниво - между ръководителите на руските разузнавателни служби и новите разузнавателни служби на постсъветските страни.

Конкретни служители на грузинското посолство през втората половина на 90-те - началото на 2000-те години отидоха да пият в “Домжур” на Арбат и там похвалиха Ираклий Батиашвили, дисидент националист, който оглавяваше Службата за информация и разузнаване (СИР) на Грузия, че не е разпръснал старите кадри. Батиашвили активно се опитваше да създаде агентурна мрежа в Русия. Резултатът от дейността на СИР беше разчитането в Русия не на диаспората, а на „любителите на Грузия“ сред руската интелигенция. Формираше се нещо като прогрузинско лоби, чиято цел беше не толкова да получи информация, колкото да осигури задкулисна подкрепа на Тбилиси.

С течение на времето тази група се разпадна от само себе си и дейността на СИР премина към работа срещу Абхазия и Южна Осетия. Но в тази сфера се използваха предимно методи на „мека сила” – чрез НПО и опити за социален подкуп. Проведена е и пряка разузнавателна и диверсионна дейност. Имаше случаи на опити за вербуване на регионални служители, получаване на информация от смесени семейства и обичайната схема за подкуп/изнудване.

Сега дейността на СИР в Русия е практически премахната. Смени се и поколението на грузинските разузнавачи, като новото е изцяло фокусирано върху ЦРУ. СИР се превърна в клон на американското разузнаване, както се случи с балтийските мини-разузнавателни служби.

Но Казахстан при формирането на националното си разузнаване следва същия път, по който пое Съветският съюз в средата на миналия век. Външното разузнаване мигрира от Министерството на сигурността и след това се връща обратно. В момента казахстанското разузнаване функционира на същия принцип, както в късния СССР – под формата на първо главно управление на Министерството на сигурността.

Отчитайки спецификата на Казахстан и печалния опит от неотдавнашния опит за метеж, разузнавателната дейност е насочена основно към работа срещу опозиционните емигранти и в икономическата сфера. Специална задача на казахстанските разузнавателни служби е противодействието на ислямистките групировки.

Няма предпоставки да се смята, че казахстанското разузнаване има сериозен интерес да работи в Русия, освен подкрепата на някои икономически проекти, което попада повече в корпоративните игри, отколкото в класическата разузнавателна дейност. Ръководството на казахстанското разузнаване вече не помни Съветския съюз поради възрастта си, но схемите за обучение и обучение са същите, дори не са преведени на казахски. Освен това джихадистката заплаха все още не е изчезнала. Москва и Астана работят заедно срещу няколко бригади в рамките на джихадистки групи в Сирия, съставени главно от имигранти от централноазиатските републики. И това ни обединява много повече от ситуационните икономически спорове.

Така разузнавателните служби на държавите от постсъветското пространство имат един източник - Минските курсове за национални кадри на КГБ на СССР. И до днес, повече от тридесет години след разпадането на СССР, това има значение от гледна точка на сътрудничеството между разузнавателните служби на Евразия. Редица от тези разузнавателни служби са се превърнали в инструменти за външно – най-често западно – влияние, но има и такива, които се развиват достойно в чисто национални интереси. Именно с тези хора руските разузнавачи имат разумни перспективи за сътрудничество.

Превод: В. Сергеев