/Поглед.инфо/ Професионалните историци и по-образованите хора знаят класическата и вярна фраза, че „революциите са локомотиви на историята“. Революциите в Европа и Северна Америка премахват старото общество и създават основите на атлантическата демократична система.

Едно от категоричните доказателства за нейната прогресивност е Първата индустриална революция и резкият скок в развитието на технологиите, които не само издърпват Европа напред, но и се устремяват към другите континенти. Допълнени с последвалите реформи, те маркират основите и същностните постижения на европейската модернизация в ново време. Революциите биват буржоазни, буржоазнодемократически, национални, фашистки, националсоциалистически, социалистически, антиколониални. Някои от тях, като фашистките и тоталитарните, създават спорни или негативни общества и резултати, които след това пропадат, но все пак представляват доразвитие в определена насока на общественополитическата мисъл и практика. Общото за всички тези революции е фактът, че всички те надграждат дотогавашвите общества, разбира се, в различна насока и същност. Атлантическите революции имат отражение и на изток. Революциите и реформените промени в Япония, Китай, Османската империя и др. подражават и копират елементи на моделите на атлантическите революции.

Арабският свят демонстрира различни революции. След Втората световна война, на фона на противоречията между двете общественополитически системи, се създава благоприятна почва за развитието на арабския национализъм. Неговите лидери можеха успешно да експлоатират противоречията между капиталистическия и демократичен Запад и тогавашната Социалистическа система. Рожби на тези нови условия са диктаторите в Египет, Сирия, Ирак, Либия... Всички те стимулират светски или полусветски общества и налагат жесток контрол над религиозните лидери и племенни вождове. Техните страни започват държавен контрол над изключително богатите нефтени находища и отбелязват икономичеки резултати, а отнпосителното политическо спокойствие, историческите и природни дадености ги превръщат в една от любимите туристически дестинации за задоволените европейски, азиатски и американски туристи и летовници.

Скорошните арабски революции в дъгата от Либия до Сирия, така възторжено подкрепени, включително с военни средства, от Европейския съюз, демонстрират парадоксални резултати. Противно на схемата, те не само не надграждат дотогавашните политически системи и общества в този регион, но практически стопират развитието и дават „заден ход на локомотивите“. Теоретично и със страшна политическа практика революциите в Арабската дъга в различна степен извършват ренесанс на средновековни секти, на ислямския фундаментализъм и средновековни практики. Само в Египет, Сирия и Тунис военните фактори със силови средства се опитват да спрат вълната на ренесанса на ислямския фундаментализъм. Куриозното е, че тези събития показват, като изваждат наяве, колко непримирими противоречия има между разбиранията за обществото в Европа и Северна Америка и арабския изток. За пореден път става ясно, че силовите методи за налагане на политически общества от западен тип не дават устойчиви резултати. По такъв начи внезапно Арабската дъга започва да излъчва сериозни религиозни, политически и демографски заплахи към Европа и САЩ. В резултат на последната миграционна вълна към Европа, старият континент изпадна в тежка политическа криза. Политическата, материална и военна подкрепа на западните демокрации за опозиционни фактори и групи в Ирак, Афганистан, Либия и Египет дават неочаквани и нежелани за САЩ и НАТО резултати. Поддържаните от тях политически, религиозни и военни формирования се обръщат срещу своите ментори и започват яростна борба против тях. В този случай възниква резонният въпрос. Бившите политически лидери на тези страни несъмнено бяха диктатори, но не бяха ли по-приемливи за демократичния свят като се имат предвид сегашните последици? При това САЩ, НАТО и Европейският съюз дълго време поддържат режими в арабския свят, които в никакъв случай не могат да се характеризират като демократични. Имаме предвид Саудитска Арабия и емирствата покрай Персийския залив. От Великобритания до Китай припламват огньовете на оспорването на съвременната политическа демократична система, включително в териториите на Руската федерация и САЩ.

Интересни мисли поражда съпоставителният анализ за ролята на религията в атлантическите и арабски революции. В Нидерландската революция имаме съчетание на религиозни и националноосвободителни стремежи срещу испанското владичество, Английската революция от средата на XVII век преминава под знака на религиозни войни между пуритани и англикани. Първата американска революция и Френската революция от края на XVIII век имат изцяло светски характер, като във Френската революция се стига до антирелигиозен екстремизъм.

Първите революции в Ориента преминават под знака на национализма като Младотурската революция в Османската империя през 1908 г., Синхайската революция в Китай от 1911 г.. Особено фрапиращ е случаят с Кемалистката революция в Турция, която под формата на съпротива срещу решенията на Антаната и Севърския мирен договор отблъсна гръцката интервенция, но практически извърши и жестоки етнически прочиствания срещу гърци, арменци и други. По такъв начин тя придобива чертите на националистическа революция. Арабските националистически движения имаха антиколониална и светска тенденция и създадоха поредица политически режими и лидери като например този на Гамал Абдел Насър в Египет и др. Движението на аятоласите в неарабската държава Иран постави началото на нов тип революции , чиито характеристики виждаме сега. Противно на опитите сред арабските страни да се наложи атлантическия държавнополитически модел, арабските революции потърсиха мотивация в ранния и фундаменталистки ислям. Те не само категорично отхвърлят европейската политическа система и начин на живот, но и се опитват да възродят ранни и агресивни форми на ислямски общественополитически модели като например Халифата. Само в държави като Египет, Сирия, Йордания, Тунис, Алжир и Мароко със силови средства на военните и някои монарси се поддържа една „консенсусна“ форма на държавнополитически модел, хибрид между ислямските традиции и отделни заемки от западната политическа практика. Пропагандно и практически много прояви приемат характера на религиозна война срещу християнството и други религиозни вярвания от Великобритания до Китай. По тактически съображения формите са различни. В Европа се предпочита инфилтриране на исляма чрез експлоатация на европейските демократични ценности и терористична дейност. Докато в Африка и Азия ставаме свидетели на истински религиозни войни, както е, например, битката за най-голямата африканска държава Нигерия, Мали, Кения и др. Подобни явления се наблюдавт и в някои азиатски държави и региони като Филипините и други. Все повече експерти се изказват за ясно проявен възход на исляма в различните му варианти по целия свят. Ясно се потвърждава старата тенденция определени мюсюлмански държави да въприемат избирателно достиженията на Европа и Северна Америка. Те охотно се възползват от технологиите, но много от тях не приемат атлантическата демокрация и начина на живот в демократическите общества. Дали арабският модел на революции не предвещава консолидиране и евентуално разпространяване на нов ислямски вариант на държавност? Ще се потвърди ли мнението на Хънтингтън за предстояща борба между цивилизациите?