/Поглед.инфо/ Журналистите на „Шарли Ебдо” вече са провъзгласени за светци и защитници на свободата на словото, но нека бъдем реалисти – ако те се бяха опитали да издават своя сатиричен вестник в някой американски университет през последните две десетилетия, той нямаше да оцелее и половин минута. Студентските и преподавателските съвети моментално щяха да го заклеймят като проводник на омразата, а администрацията – веднага да прекрати финансирането му и да го затвори.

Обществената реакция у нас към атаката в Париж разкри, че има много хора, които бързо превърнаха в знаменитости тези, които дразнят ислямските терористи във Франция, но пък не са особено толерантни към онези, които не зачитат собствените им възгледи в САЩ.

Нека дам някои примери за американски университети, които реагират твърде крайно на свободното изразяване на мнение и на определени преподавателски методи. Университетът в Илинойс уволнява професор, който на лекция е разяснил отношението на Католическата църква към хомосексуализма. Университетът в Канзас пък се разделя с преподавател, който написал груб туит срещу NRA**. Университетът Вандербилт „анатемосва“ една християнска организация само защото тя настоява да бъде водена от християни.

Американците може и да възхваляват „Шарли Ебдо” за смелостта да публикува карикатури, осмиващи пророка Мохамед, но ако поканят Аян Хирси Али*** да изнесе лекция в някой университет в САЩ, все някой ще се обади да се отмени публичната й изява.

Така че случилото се малко или много е поучително. Огорчени от кончината на журналистите в Париж, нека спрем да се отнасяме толкова лицемерно към собствените си противоречиви фигури, провокатори и сатирици.

Първото, което трябва да отбележа, е, че каквото и да сте публикували вчера във Фейсбук – „Je suis Charlie Hebdo“ или „Аз съм Шарли Ебдо“, то едва ли се отнася до вас. Повечето от нас не практикуват преднамерено обидния хумор, който е запазената марка на този вестник.

Може би сме започнали по този начин. Когато си на тринадесет години, изглежда дръзко да не зачиташ системата и да осмиваш религиозните вярвания на другите.

Но след известно време това вече изглежда детинско. Повечето от нас си изграждат по-сложни гледни точки относно социалната действителност и проявяват разбиране към тези на останалите. (Да се присмиваш над другите вече не е толкова приятно забавление, особено когато осъзнаеш своята собствена комичност.) Повечето от нас се опитват да покажат поне малко толерантност и уважение към хората с различно вероизповедание и визия за живота.

В същото време повечето от нас осъзнават важната обществена роля на провокаторите и останалите нестандартни личности. Сатириците изобличават нашите слабости и суета точно когато се чувстваме най-горди от себе си. Те отричат самохвалството на богатите и успелите. Те уравновесяват социалното неравенство, като принизяват силните. Те насочват вниманието ни към общите ни слабости, тъй като смехът е най-сплотяващото преживяване.

Освен това провокаторите и комиците разкриват глупостта на фундаменталистите. Фундаменталистите приемат всичко буквално. Те са неспособни да възприемат различна гледна точка. Дори не се опитват. Те са неспособни да разберат, че независимо от това, че тяхната религия може би е достойна за най-дълбока почит, трябва да се отчете истината, че повечето религии са малко странни. Сатириците осмиват тези, които са неспособни да се смеят сами на себе си, и ги учат да го правят.

Накратко, мислейки за провокаторите, които обиждат, ни се иска добрият тон и уважение да са повече, но в същото време не отричаме мястото на креативните и предизвикателни хора, лишени от добри обноски и вкус.

Ако се опитаме да постигнем този крехък баланс чрез силата на правото и закона, ще стигнем до груба цензура и прекратяване на диалога. Почти винаги е погрешно да задушаваме словото и да заглушаваме ораторите.

За щастие социалните нрави са по-гъвкави и меки, отколкото законите и кодексите. Повечето общества успешно отстояват стандартите на уважение и цивилизованост, като същевременно поддържат ниша за тези, които са забавни, невъзпитани и провокативни.

В повечето общества съществува „маса на възрастните“ и „маса за децата“. Хората, които четат „Монд“ и популярната преса, седят на масата на възрастните. Шутовете, светите глупци и личности като Ан Коултър**** и Бил Мар***** са на детската маса. Те не получават изобилие от обществено уважение, но техните думи се чуват, защото понякога неуправляемите ракети, които изстрелват, казват важни неща, които никой друг не смее да каже.

Здравите общества, с други думи, не потискат словото, а приемат различно различните типове хора. Мъдрите и уважавани учители се слушат с голямо уважение. Сатириците – с очаровано полууважение. Расистите и антисемитите – през филтър от срам и неуважение. Хората, които искат да бъдат слушани с внимание, трябва да го заслужат със своето поведение.

Клането в „Шарли Ебдо” е повод да се сложи край на ограниченията за свободното слово. И трябва да ни напомня да сме толерантни към оскърбителните гласове и когато се разграничаваме от тях.

*Дейвид Брукс – американски журналист, пишещ за политика и култура, колумнист в „Ню Йорк Таймс“. Работил е в „Уошингтън Поуст“ и в „Уолстрийт Джърнъл“.

** National Rifle Association of America – неправителствена организация, чиято основна мисия е да защитава и отстоява Конституцията на САЩ и особено правото да се притежава и носи оръжие.

***Аян Хирси Али – американска феминистка и политически деец от сомалийски произход, известен писател, критик на исляма.

****Ан Коултър – американски политически анализатор, писател и адвокат. След атентата на 11 септември призовава САЩ да нахлуят в арабските страни, да ликвидират техните лидери и да покръстят населението им.

*****Бил Мар – американски комик, актьор, писател и продуцент. Водещ на късното телевизионно шоу по Comedy Central и ABC „Политически некоректно“. В момента води „На живо с Бил Мар“ по HBO. Крайно критичен към всички религии.

Превод: Филип Каменов