/Поглед.инфо/ Георги Господинов стана първият български писател, носител на престижната награда - „Букър”, за романа си „Времеубежище”.
За да разберем философията, заложена от автора в неговата книга, изходна точка ни дава следното казано от него в публикация в английският „Гардиън“ от 6 април т.г.:
„Това, в което пребиваваме днес, е битка за минало, за преразпределяне на миналото. За моето поколение и това на родителите ни такова алиби беше бъдещето, комунистическото бъдеще. То можеше навремето да оправдае и обясни всички неволи на настоящето. Днес, понеже бъдещето се изчерпа като суровина, популисти и националисти започнаха да обещават минало. В този смисъл е обяснимо защо Путин избра да се върне там, в началото на 1940-те. Днешното нещастие и изолираност на Русия я кара да слезе назад в "щастливите" и велики времена на Съветския съюз. Но там вече е пусто и празно, няма кого да измислиш за враг, заплаха. Единственият ход е да повлечеш в това минало първо най-близката ти страна, после следващите, после Европа, а защо не и света. С тази война Путин казва "да се бием на моя територия, пардон мое време, в 1940-те".
И така, централната тема на книгата е битката за миналото. Някои хора са склонни за го забравят, поради деменция, но и поради носталгия и да го идеализират. Тези хора страдат от „остър дефицит“ на смисъла“, изпитват меланхолия, безразличие, силно вживяване в миналото и често прибягване до алтернативно измислено всекидневие.
Господинов, подобно на Кафка, с когото го сравняват, създава един измислен свят, в който има специални клиники, които могат да върнат човек с десетилетия назад към миналото, за да го преживее наново.
Хрумването на Господинов е интересно, но по нататък от книгата му научаваме, че за много хора реалното минало е различно от това, което е във въображението им.
Дотук добре. Наистина миналото, което си спомняме, може да е по-различно от реалността. Паметта е индивидуална, може да запечати в съзнанието едни неща и преживявания, а да изтрие други. Това е известно на науката. Но Господинов влага политически елемент в това отношение, той упорито внушава в книгата си, що се отнася до България, е че онова минало, към което сегменти от обществото изпитват носталгия, е дефектно, „препарирано“ там няма нищо хубаво освен фалш и мрак. И поднася детски спомен, как учениците са ги докарали с нощен влак до София- за да спестят пари за хотел- за да посетят сутринта мавзолея на „Георги Димитров“. Връща ни към спомен за зъболекарски кабинет (по онова време пише той, зъболекарските услуги са били кошмарни), в който били наредени снимките на цялото Политбюро но БКП. В автобусите снимки на Сталин не слизали от шофьорските кабини (преди и след култа).
И Господинов съветва: „Никога не посещавайте място, което сте оставили като деца. То е подменено, призрачно, празно. Там. Няма. Нищо.“
Господинов в книгата си още веднъж се връща към Мавзолея и Георги Димитров. Рисува една въображаема, изпълнена с мистика манифестация в столицата. Пред манифестантите изведнъж покривът на мавзолея са разтваря, саркофагът“ се издига във въздуха, и „мумията“ помахва с ръка и се чува гласът на Георги Димитров.
За да ни подскаже ужасите на миналото, Господинов не пропуска разказа на гражданина „К“, за неговият баща, който бил затворен в Белене и как синът в училище бил сочен като син на „враг на народа“. Не пропуска и атентатът от 1925г. отнел живота на невинни хора, атентат, извършен от „радикалното крило“ на соц партията. Но пропуска „белият терор“, последвал този атентат, при който са избити без съд и присъда земеделци и комунисти и е изтребена голяма част от българската интелигенция.
В илюзорния свят, обрисуван от Господинов, се води битка за миналото. Организиран е референдум за нов тип социално- политическо управление- от едната страна е „Движението на разума“, предвождано от интелектуалци и университетски преподаватели, политическите му противници са „Движението за соца“ (ДС) , което се класира на първо място и националистическото движение на „Юнаците“, което му става коалиционен партньор. И се осъществява връщане към миналото, възстановяване на някогашния строй. Границите се затварят, отнемат се международните паспорти, от магазините започват да липсват дамски превръзки и презервативи, гласувалите за ДС получават безплатен абонамент за „Работническо дело“, няма свобода на словото и достъп да информация от свободния свят, онези които слушат нелегално „Свободна Европа“ биват пребивани с юмруци и ритници. Медиите са овладени от ДС и „призракът на комунизма броди в мрежата“. В този вече нов свят съществува „колективна амнезия и производство на памет“
Описаните горе алегории са съжаление са надъхани с идеология и имат усетим привкус на бутафория.
Георги Господинов не е социален писател. В своето цялостно творчество, той не се занимава с недъзите на първобитният капитализъм заменил соца и нанесъл и нанасящ тежки поражения на обществото и страдания на обикновения човек, онзи който е загубил работата си, едвам свързващ двата края, който е барикадирал входната си врата за да се защити от обири, чиято дъщеря е отвлечена и принудена някъде да проституира, пенсионерът, изградил с десетилетен труд икономиката на България, но днес мизерстващ, младият човек, с университетска диплома, който е принуден да се реализира како емигрант зад граница. Той е вторачен в онова минало и от неговият живот, което той ненавижда, но към което много хора се връщат в паметта си не поради някаква фалшива носталгия, а защото имат способността обективно да сравняват сегашното си с някогашното си съществувание. Той е човек на мисия, която е отражение на политическото му битие, което е свързано с Нов Български университет, създаден с финанси на Сорос, с десните „Литературен вестник“ и „Дневник“ и нормално сред творбите му изпъкват такива произведения като „Аз живях социализма. 171 лични истории“ (2006), „Инвентарна книга на социализма“ (2006) и „Инвентарна книга на социализма – 500 предмета от всекидневието“ (2006). Но и в това се крие големият му проблем като писател, независимо от множеството му литературни награди, защото истинският творец не е пленник на идеология, а обективен наблюдател на живота и обществото, за него е невъзможно да разглежда света и историческите събития , слагайки си розови очила или такива показващи ги като през криви огледала.
Но пък Георги Господинов е идеален кандидат за престижна европейска награда, той е титулуван като постмодернист, представител на прогресивния либерализъм, новият Джеймс Оруел, който предупреждава света за опасността от забрава на господствалите в миналото идеологии на комунизма и социализма, какъвто пример той дава с България . Той е топло приет на Запад и заради нескритата му враждебност към руския президент Путин, за когото той казва в „Гардиън“, че „целта му не е да спечели войната, а … да бомбардира и изпепели настоящето (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и всекидневие – да няма вода, топлина, светлина. Да унищожи бита, а оттам и битието, буквално да раз-не-бити Украинската страна“.
В свой анализ във в-к- „Труд“ литературният критик Владислав Апостолов пише за „Времеубежище“ и за Георги Господинов:
„В съвременната странна и сюрреалистична политически коректна среда, той се оказва перфектен носител на идеите и образите, които специфичната постмодерна литературна номенклатурна литература желае да създава и разпространява“.
Към това удачно определение, няма какво повече да се добави.