Предлагаме ви кратка история на институцията, по случай 60-годишния й юбилей

Организацията на Северноатлантическия договор, НАТО (англ. North Atlantic Treaty Organization, NATO; фр. Organisation du traité de l'Atlantique Nord, OTAN) е международна организация за военно сътрудничество, основана с подписването на Северноатлантическия договор на 4 април 1949 г. Седалището на организацията е Брюксел. Основополагащ е член 5 от Вашингтонския договор, който гласи: Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област. [1][2] Първоначално идеята на договора е, че евентуална атака от страна на Съветския съюз срещу някоя от европейските страни-членки или САЩ ще се третира като атака срещу самите САЩ, които имат най-голямата армия и могат да окажат най-ефективна военна намеса. До такава атака обаче никога не се стига. Вместо това за първи път в историята на договора САЩ се позовава на член 5 на 12 септември 2001, в отговор на терористичните атаки на 11 септември 2001. Франция е страна-учредителка, но се отказва от пакта през 1966г., а през 1995г. се присъединява отново. Исландия е единственият член на НАТО, който няма своя собствена армия и тези функции са изпълнявани от постоянния американски контингент в страната. Исландия се присъединява към пакта с условието, че няма да се налага да основава своя армия. Гърция и Турция се присъединяват към организацията през февруари 1952 г. Испания се присъединява на 30 май 1982 г., а бившите членки на Варшавския договор Полша, Чехия и Унгария се присъединяват на 12 март 1999. През 2004 година към НАТО се присъединяват Литва, Латвия и Естония, България, Румъния, Словакия, Словения. Прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония) нямат свои военно-въздушни сили. На ротационен принцип останалите страни членки охраняват въздушното пространство над тях. На срещата на НАТО в Букурещ, Румъния през април 2008 г. Хърватия и Албания са поканени да станат страни членки. Договорът за тяхното членство е подписан година по-късно на 2 април 2009 г. във Вашингтон.[3] На срещата на НАТО в Букурещ заедно с вече присъединилите се към НАТО членки Албания и Хърватия, Македония също получава правато да се присъедини към алианса. Това обаче ще се случи едва след като бъде решен спора за името на бившата Юго-република със страната членка Гърция, която наложи правото си на вето. Въпреки натиска на САЩ и някой източно европейски страни като Полша, под натиска на Руския и най-вече Германия и Франция НАТО отлагат едно евентуално решение за членство на Грузия и Украйна. Присъединяване на Германия [редактиране] На 23 октомври 1954 в Париж се подписва комплекс документи, сред тях резолюция на страните-членки на НАТО за присъединяване на Федерална Република Германия към Северноатлантическия пакт. Подписаните в нарушение с Потсдамската конференция 1945, предвиждаща демилитаризация на следвоенна Германия, съглашения засилват международното напрежение и довеждат до отговор от страна на Световната Соцалистическа Система - създаването на Варшавския договор през пролетта на 1955 г.[4] След обединението на Германия през 1990 г. членство получава и бившата Източна Германия, като достоен за отбелязване факт е, че до 31 август 1994 г. на тази територия (част от НАТО) се намират руски войски - нещо повече, изтеглянето им оттам е най-голямото преместване на военна сила в мирно време след Втората световна война. [5]