/Поглед.инфо/ Свикнали сме да възприемаме понятията духовност и интеграция в тяхната обособеност, а не във взаимозависимостта и взаимообусловеността им. Ако прегледаме наличните научни разработки, в които се разглеждат те, без особени усилия ще установим, че малко от тях се отличават с дълбочината на същността им сами по-себе си. В глобализиращия се свят, а и в националния ни живот, това вече е недостатък, който ни пречи да надникнем отвъд хоризонта на тяхното единство.

Когато си поставяме за цел да разкрием от позициите на интегриращата идентичност (този проблем съм разработил в монографията си „Към интегрираща идентичност“) тяхната метафизическа съвместимост, използваме понятия като интеграция, приобщаване, междукултурно общуване, интеркултурна комуникация, толерантност, алтерглобализация и други подобни. И установяваме, че сме уязвими от сепаратизма, партикуларизма, трибализма, самозадоволяващата се обособеност, при която другостта се превръща във враждебност и взаимно изключване, отчужденост и самоизолация.

Понастоящем сме изправени пред още по-сложно и по-трудно предизвикателство – как да излезем от тази метафизическа антиномия. В този контекст е наложителна потребността от самостоятелно разглеждане на понятията духовност и интеграция. Те имат такъв статус, какъвто във философията имат категориите материя и дух, битие и съзнание, първично и вторично. Искам да направя уговорката (в рамактие на няколко страници не е възможно да се разгледа такъв фундаментален въпрос), че само поставям въпроси, чрез които търся общото, т. е. обединяващата интегрираща идентичност. Ако успея в това си начинание, ще получа и верния отговор на главния въпрос, който ме интересува като изследователско предизвикателство. До каква степен високата духовност би могла да бъде предпоставка за интеграция? Бездуховността би ли могла да бъде условие за интеграция или плодородна почва за дезинтеграция? Във връзка с това стои и въпросът за „положителна” и „негативна” духовност. Не по-малко интересно и важно е да се разграничават религиозната и светската духовност. Не е напълно изяснен и въпросът за критериите на духовността. Обикновено те се свързват с индивидуалното съзнание без ясно да се разграничават с универсалните критерии, както и спецификата им като субективни и обективни.

В редица свои разработки проф. О. Загоров поставя въпроса за т. нар. етнически синдром в националната идея. Това е термин, който се наложи скоро и доста бързо. В неговата основа стои болезнената чувствителност спрямо етническите различия на членовете на една нация. Във всекидневното съзнание на някои хора разбирането за фаталистичната предопределеност на националната принадлежност от „произхода“, „кръвта“, „вярата“, „езика“ и пр. остава да доминира и до днес. Носителите на този синдром не признават правото на принадлежност към съответната нация на граждани, които нямат „доказан родов корен“. Предопределеността на националната идентичност от „произход“ не само принизява това чувство до равнището на племенната и кръвнородствената връзка, но и ражда отблъскващо високомерие и агресивност на националното самочувствие. Тук „родовата памет“, „паметта на кръвта“ се въздигат до главни критерии за национална идентичност. По този начин културологичната природа на нацията като духовна общност, като съвкупност от общности, обединени от волята за съвместен живот, се пренебрегва.

Духовността би могла да се определи като цивилизованост, защото имат общо ядро – човечността. Тя е философско-антропологическо понятие, използвано за означаване на качественото състояние на ценностната система, характеризираща се с хуманистична насоченост на човешките помисли, решения и действия. В практически смисъл духовността е начин на живот, облагороден и одухотворен чрез силата на ценности, които превръщат хуманизма в основен критерий на човешкото битие.

Пълзящата бездуховност е концентриран израз на дълбоката криза, която пронизва духовното битие на човека и обществото. Бездуховността е кризисно състояние на духа, при което личността страда от имунна недостатъчност срещу упадъка на ценностната система и разрушенията, причинени от цинизма. В резултат на това, духът се обгръща от разрушителна инерция, творческата мисия се заменя с потребителска стихия, разрушаваща устоите на съвместното съществуване.

Днес, изправени пред глобализацията и интернационализацията, особено актуалност придобива задачата да бъде изследвана корелацията на понятията национално, общочовешко, космополитно. Обективна основа на тези явления е истината, че в съвременния свят се разгръщат интеграционни културни процеси, възникващи в резултат на дифузните междунационални процеси, миграцията на огромни човешки маси, взаимопроникването и сливането на културите. Тук е мястото да се отбележи, че културата е единствената стойност, която не се измерва с големината на държавата, с броя на населението или с брутния вътрешен продукт. Тя е състояние на духа и заслужава да бъде зачитана и увжавана от всеки. И в отношенията между хората трябва да се търси не това, което разделя и противопоставя, а онова, което сродява и сближава. Словото – не деликатните думи, а истинското Слово има пълномощията да лекува, но може и да убива; то е по-опосно и от най-силното лекарство, и от най-страшната отрова на света. Срещу отровата винаги се намира протиоотрова. Но противослово срещу Словото няма. Дори само защото то най-малко също трябва да е Слово.

Интеграцията е аспект от развитието, свързан с обединяване в едно цяло на разнородни части и елементи, при което частите и елементите запазват известна самостоятелност и в определена степен своите особености; процес, при който разнообразните елементи се комбинират в едно цяло, като запазват основната си идентичност. В национален контекст тя е комплексна и многопосочна социокултурна практика, чието успешно прилагане в най-голяма степен е свързано с формирането на обща национална идентичност. При нея не се настоява за еднаквост или премахване на различията освен тези, които във всяка съставна група биха навредили на единението. Интеграцията цели да бъдът премахнати елементите, които водят до разединение, гарантиране на еднакви права и възможности за всички граждани, независимо от етническата и религиозната им идентичност. Тя примирява различни религии, сближава култури, обичаи и традиции като духовно-идеологическа основа на суверенна държава. Нейната формула е единство на многообразието. Само така хората ще престанат да превръщат различията в източник на недоверие и конфронтация.

Интеграцията означава разширяване и задълбочаване на социалните и културните връзки между гражданите на една държава, което довежда до тяхното взаимно опознаване и обогатяване, до изграждането на една политическа, културна и духовна общност, в която всеки ще присъства със своята специфика. Установяването на истинска интеграция между членовете на групи с различна култура изисква среда, в която тези хора се срещат и разговарят като равни.

Именно това налага изнамирането на комуникационни подходи и начини за постигане на ефективност и сигурност при съвместяването на ценностите и интересите на обществото и в известен смисъл консолидация на нацията.

В този контекст много изследователи разглеждат нацията като историческа общност, свързана с общ културен код; като въображаема общност, сплотена чрез повече или по-малко устойчива общност; нацията се разглежда и като дискурсивна формация; като основна ценност, мит, символ, ресурс за легитимиране, като държава и нейните граждани и пр. Веднъж възникнала обаче, тя постоянно се трансформира, преминавайки в нови качествени състояния.

Вместо заключение предлагам собствена дефиниция за нацията, съгласно която нацията представлява общност от гражданите на една държава, независимо от техния етнически произход и вероизповедание, култура, език и обичаи, обединени от волята за съвместен живот и взаимна сигурност  в държавна, икономическа, социална и духовна територия, споделяйки обща национална кауза с всичките ѝ елементи, наличие на многостранни комуникативни възможности, които водят до национална консолидация като културен код на обща духовна идентичност.

Смятам, че това, което се опитах да изложа накратко, е доказателство за необходимостта от нов подход към духовността и интеграцията като фундаменти на националната идентичност и главно предизвикателство пред нас през идните десетилетия и нататък.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели