/Поглед.инфо/ „Щом веднъж сме ранени, заболели – трябва да се лекуваме в дълбочина, с пеницилин. Другият начин е да почистим раната отгоре лекичко и да я покрием – и като резултат да се уповаваме на надеждата, че раната няма да се инфектира. Образно казано, оръжието на лявото трябва да бъде антибиотикът – като противоотрова и истинско лекарство, а не козметично средство. Сегашният модел на управление трябва да се промени дълбочинно, из основи.“ Това казва в специално интервю за ГЛАСОВЕ испанският писател, директор на Международния фестивал за литература в Пуерто Рико и Ню Йорк Хосе Мануел Фахардо.
-„За каква Европа мечтаем? Алтернативи на неолибералния модел в полето на културата и образованието“. Това бе темата на конференцията, организирана от кандидата за евродепутат Достена Лаверн. Вие бяхте един от гостите й. За каква Европа мечтаете вие, г-н Фахардо – като начало, с няколко изречения.
- За Европа, която ще се върне в ръцете на гражданите.
-Разкажете за себе си, за книгите, които сте написал.
-Аз съм писател журналист. Това значи, че моята работа има две различни измерения. Пиша романи, но също така и исторически есета. В различните си книги се занимавам с различни теми, с различни сюжети. Например, участието на испанците във Френската революция. Пиша биографии на интересни личности. Героите ми са стари пирати, инквизитори, революционери, хора на изкуството, тласнати до границата на лудостта.
Написал съм и трилогия за евреите в Испания, които са продължили да практикуват своята култура – малко дисидентски, скрито… Имам романи за един баски терорист, за емигрантите в Париж от различни националности. С толкова много различни сюжети се занимавам, нямам една единствена тема… Човек може да си каже, че съм малко луд.
Но всъщност всичките тези романи се въртят около една идея – 20 години се опитвам да разсъждавам върху сърцевината на проблема за модерността. Върху това, какво е модерността за мен – за пространството на свободата, как можем да съберем в едно свободата и равенството; какво е мястото, което даваме на другия, на различния; докъде ни е позволено да стигнем в търсене на собственото си щастие.
-Защо смятате, че са нужни алтернативи на неолибералния модел в областта на културата и образованието? Конкретизирайте, моля ви.
- Ще започна с това, че икономическата криза, в която живеем в момента, е резултат на този неолиберален модел. Говорим за криза, която ощетява гражданите и открива много възможности пред неолибералите. Трябва да открием логиката на този процес, защото той има страшни последствия върху онова, което би ни позволило да създадем едно по-демократично общество. Сегашният неолиберален модел удря директно по демокрацията.
Удря върху обществената сфера на гражданските права, която позволява да имаме здравеопазване, образование, култура. Всичко това се трансформира в свят на привилегии за една малцинствена общност – нещо, с което просто трябва да се преборим.
- Защо решихте, че за вас е важно да дойдете в София и да се включите в дискусията, да бъдете в центъра на вниманието ѝ?
- Има две причини. Първата и най-важната е, че познавам Достена Лаверн от много години. Освен че сме приятели, аз я уважавам като блестящ интелектуалец с ясни идеи, готов да ги отстоява. Никога не съм я виждал да отстоява каузи в името на собствените си интереси.
И тъй като ми се струва, че имаме твърде много политици, защитаващи именно личните си интереси, не е зле да подкрепим някого, който застава зад интересите на обществото, на обикновените хора.
Другата причина е, че наистина вярвам във бъдещето на една обединена Европа. Единствения път, по който можем да постигнем това, е да задълбочим връзките между европейските народи. Винаги, когато са ме канили да участвам в международни форуми, съм правил всичко възможно да се запозная с повече хора от повече държави. Голямото ми желание е да обменям чувства и мисли с моите европейски съграждани.
- По време на дебата подчертахте, че ако – цитирам, „изберем лоши показатели за измерване, политиките също ще бъдат много отрицателни“. Пояснете, моля ви, какво точно имате предвид.
-Много често политиката ни се представя като резултат от технически параметри. Тоест, можем да направим това или онова заради тези или онези технически параметри – защото статистиката и цифрите показват, че това е единственото възможно решение. Проблемът обаче е, че тези статистики и цифри са резултат на прилагането на неслучайни инструменти за измерване.
Например, ако за да измерим степента на богатство на едно общество, изберем за критерий количеството на продадените за една година коли, е едно. Съвсем друго е, ако показателят ни е да речем, броят на студентите в университетите и какво е качеството на тяхното обучение.
За да резюмираме – важно е с какво измерваме богатството на обществото: с количеството коли или с броя студенти и качеството на образованието им. Ако критерият са колите, значи трябва да продаваме още повече коли. Ако обаче той е нивото на образование, значи трябва да инвестираме в образованието.
Така, че – ако вземем този конкретен пример – начинът, по който измерваме социалната реалност, води до адекватните решения и политики. Аз предлагам да променим досегашните критерии и към техническите и икономически измерения да прибавим на по-челно място такива, които са свързани с културата, образованието, здравеопазването, начина на живот като цяло. Или казано с една дума – това, което аз наричам щастието.
- Самият вие казвате, че живеем в условия на дива икономика. Ние в България минаваме през „дивия“ капитализъм вече 25 години. Как левите политики биха променили това?
- Не е лесно. За съжаление тази криза доведе до почти дефинитивна интернационализация на неолибералния модел. Ножът, който вече е забит в гърба на гражданите, е атлантическото споразумение между САЩ и Европа. Ако то бъде прието в предлагания вид, европейските ни общества ще бъдат потопени в една дефинитивна варваризация.
Какво могат да направят левите? На първо място те трябва да се отдалечат от неолибералната логика. Защото немалка част от европейската левица смята, че нещата биха се подобрили с козметични промени на модела, за който говоря – неолибералния социален модел.
Моето мнение е, че щом веднъж сме ранени, заболели – трябва да се лекуваме в дълбочина, с пеницилин. Другият начин е да почистим раната отгоре лекичко и да я покрием – и като резултат да се уповаваме на надеждата, че раната няма да се инфектира. Образно казано, оръжието на лявото трябва да бъде антибиотикът – като противоотрова и истинско лекарство, а не козметично средство. Сегашният модел на управление трябва да се промени дълбочинно, из основи. Това ще означава най-сетне да приемем, че определени области от социалната реалност никога не бива да се измерват само с икономически критерии, с критерии на печалбата.
Например, да твърдим, че здравеопазването може да бъде рентабилно, е безумие. Абсурд! Това просто е невъзможно. То води само до загубване на правата на гражданите в тази област. И смятам, че левите партии трябва да спрат този пагубен процес и да защитят инвестициите в обществения сектор. Затова трябва да бъдат обезглавени последните богове на дълговата криза, на дълга.
- Как изглежда България, гледана от Испания?
-Много отдалечена в някакъв смисъл и много подобна на други държави. Много различен е начинът ви на писане – кирилицата ме смущава. Тук се чувствам като дете, което започва да се учи да чете.
Българската кухня има много общо с испанската – подправките, вкусовете, салатите, сиренето, кашкавалът… Уханието е много познато. Същото е с начина на общуване между хората – приличаме си.
Тук съм за първи път и открих много повече прилики, отколкото съм си представял. А, да – и улиците тук ми приличат много на улиците в Мадрид. Много, много общи неща има помежду ни.