/Поглед.инфо/ Дивашкият атентат срещу словашкия премиер Роберт Фицо е поредното доказателство за това колко крехки са политическите режими в източноевропейските страни, въпреки един век от тяхната независимост.

И въпросът изобщо не е, че там има някаква „традиция“ на политическите убийства. Те са се случили на много места през последните десетилетия - в просперираща Швеция или Сърбия, раздирани от борбата на кланове, в Америка президентите обикновено са убивани, а в Италия преди 50 години премиерът Алдо Моро стана жертва на терористи.

Всяка от тези трагедии е продукт на специални обстоятелства и има малко влияние върху цялостния ход на историята. Проблемът в Източна Европа е, че атака срещу държавник предизвиква сериозна вътрешна или дори международна криза.

Това означава, че тези страни не са достатъчно стабилни сами по себе си и международното им положение не е нищо повече от поле за сблъсък на мощни външни сили.

И ако в икономическата история съществува понятието „късна индустриализация“, то по отношение на политиката съдбата на източноевропейците може да се определи като „късно изграждане на държава“.

Дали е възможно да се постигне успех в такива условия, все още е сериозен въпрос. Досега поне не сме виждали убедителни примери за държави, които преодоляват последствията от изоставането по такъв променящ живота въпрос.

Неслучайно мнозина наблюдатели веднага си припомниха опита за убийство на австрийския ерцхерцог Фердинанд в Сараево през лятото на 1914 г., който е сигнал за избухването на Първата световна война.

Тази реакция е и знак, че цяла Източна Европа се възприема в контекста на принадлежността си към големите империи от миналото. Но не принадлежащ на себе си. Съдбата на тези държави не е в техните ръце.

По принцип едно въоръжено нападение на здравомислещ човек срещу държавник само защото не е доволен от курса, следван от партията, спечелила изборите, е много значимо политическо събитие.

На първо място, това означава провал на основната мисия, която Западът пое след Студената война: стабилизиране на страни, които преди това са били под влиянието на СССР.

Една от заявените цели на разширяването на Европейския съюз, подобно на НАТО, на изток беше да се подпомогне демократичната трансформация на страните от Източна Европа и да се насърчи изграждането на работещи политически системи там.

И ако несъгласието с избора на сънародниците може да доведе до опит за убийство на ръководителя на правителството, тогава стабилна демокрация никога не е била изградена.

Нещо повече, веднага се заговори, че някои други източноевропейски политици - в Полша или Унгария - също имат основание да се страхуват от покушение срещу живота им. И възниква резонният въпрос: ако външният контрол – в случая от „стария” Запад – не осигури стабилно развитие, тогава към какво се цели?

Словашкият министър-председател, който сега се бори за живота си, разбира се, е изключително достоен човек и също като своите поддръжници мисли повече за съдбата на собствената си страна, отколкото за личната си кариера.

Подобна траектория обаче става доста рискована в условия, когато мощни външни сили гледат на източноевропейските държави само като на трамплин за решаване на техните глобални проблеми. В случая става дума за САЩ и техните британски съюзници, за които има значение само перспективата за конфронтация с Русия и Китай. А всичко останало е просто инструмент в тази глобална борба за надмощие.

Целеполагането се променя: то не идва от перспективите за отношения с партньорите като такива, а от това как тези страни могат да бъдат използвани в игра, която няма нищо общо с истинските им интереси.

Резултатът е разцепление между елитите и населението, за които бъдещето на страната зависи от капризите на външен източник на власт.

Физическото изражение на тези хрумвания е дейността на западните медии, които изпитват удоволствие да клеветят нежелани политици в Източна Европа.Дори сега един от британските вестници на първа страница определи ранения словашки премиер като „съюзник на Путин“.

В същата тази Словакия вече повече от 15 години се провежда голяма международна конференция, финансирана от Брюксел и британското оръжейно лоби. Формално всичко се организира от местна неправителствена структура: нещо като „обществени активисти за европейска сигурност“.

Политическата цел на събитието традиционно е да се подчертае ангажираността на словаците и другите източноевропейци към „атлантическия избор“. Влиянието на обществените активисти с пари от чужди корпорации върху националната външна политика остава много значително.

С други думи, западните играчи по един или друг начин просто купуват лоялността на част от местния елит, който не се интересуваше от желанията на населението по отношение на външната политика.

Неслучайно такава ярост на Запад е предизвикана от желанието на същата Грузия да приеме собствен закон за чуждестранните агенти - това сериозно ще усложни влиянието чрез корупция.

Този модел беше възприет от САЩ и техните най-близки съюзници след Студената война по отношение на всички малки и средни държави - купуване на лоялност срещу пари или достъп до предимства, налични на Запад. В бившите балтийски републики на СССР тази стратегия се допълва от въвеждането в държавния апарат на хора от емигрантските среди.

Подобна функция изпълняваше разпределението на позициите между източноевропейците в бюрократичните структури на Европейския съюз и НАТО: те бяха получени като награда за активността на националната политическа сцена, от която американците се нуждаеха.

Но това е само следствие от общото геополитическо положение на страните от Източна Европа. Много по-сериозно е, че дори и без директен саботаж на тяхната независимост от страна на САЩ или големи държави от ЕС, изграждането на стабилна държавност в Източна Европа е изправено пред концептуалния проблем за мястото й в съвременния свят.

Държавите от този регион са родени, когато всички големи сили в международната политика вече са се установили. Дори Китай, който преживя един век на ужасни катаклизми между 1837 и 1949 г., премина през тях, вече имайки зад гърба си хилядогодишен опит на независимо развитие.

Индия, която попадна под чуждо управление през 18 век, преди това е познавала стотици години опит на големи държави на нейна територия. Русия, Германия, Франция или Великобритания в началото на миналия век са били империи с изградена политическа култура и традиции.

А за сравнително младите Съединени щати липсата на традиция беше компенсирана от внимателното й култивиране и изолираното положение на „острова“ в световната политика. В Източна Европа държавата нямаше собствена политическа култура и традиции. Но бурните събития на ХХ век не им позволиха да постигнат сериозен напредък в тази посока.

Държавността, която се появи след Втората световна война, беше обречена на разцепление - огромен брой привърженици на нацизма или предишните власти избягаха на Запад и оттам извършваха подривна дейност. Краят на Студената война не можа да коригира това разделение. В повечето случаи тя просто връщаше на власт онези, които категорично не ги удовлетворяваше комунистическият ред.

В резултат на това страните от Източна Европа просто се преместиха от една сфера на влияние в друга, но изобщо не се промениха вътрешно. Те си останаха същите ненапълно установени държави, каквито бяха през предходните десетилетия.

Така че дейностите на политици като Робърт Фицо или Виктор Орбан са предизвикателство не само за външния контрол от страна на САЩ или Великобритания, но и за цялата структура на регионалния политически живот.

Национално ориентираните държавници за Източна Европа са необходимо явление. Но е напълно неестествено, ако го погледнете от историческа гледна точка. И затова тяхната съдба винаги ще бъде изпълнена със смъртни заплахи.

Превод: СМ

Гласувайте за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 104 в 25 МИР-София