/Поглед.инфо/ Какво ще стане, ако протестиращите в Париж спечелят и френското правителство отстъпи пред всичките им искания? Какво ще стане, ако данъците бъдат намалени, заплатите увеличени, а президентът Макрон подаде оставка?

Не говоря само за акциза върху горивото. Опитите да се наложи вече са изоставени. Не говоря за минималната заплата – правителството вече се съгласи да я вдигне със 100 евро месечно.

Говоря за реалните, основни промени, които много от протестиращите явно искат: значително намаляване на данъците за повечето френски граждани, щедро увеличаване на заплатите и увеличаване на социалните помощи за всички.

Ако „жълтите жилетки“ успеят да спечелят това, тогава какво ще последва? Кой ще има полза? Но и кой ще загуби?

Един от моите читатели наскоро ми писа, че Франция трябва да намали военния си бюджет и от тези милиарди спестени евро можем да финансираме лесно исканията на протестиращите.

Друг читател ми писа, че най-богатите граждани на Франция (наречете ги „елити“) трябва да бъдат обложени по-тежко и парите, събрани по този начин, трябва да се разпределят сред бедните и средната класа.

Звучи ли логично? Да, със сигурност логично. Единственият малък проблем е, че всички ние знаем, че това никога няма да се случи.

Президентът Макрон се изкачи на трона точно заради т.нар. „елити“. В замяна, богаташите очакват привилегиите им да бъдат гарантирани, дори увеличени.

И да си представим, че страна-член на НАТО (в случая Франция) изведнъж ще намали военния си бюджет и ще започне да финансира редица нови социални програми за бедните и за средната класа е нереалистично, дори детско.

Откъде ще дойдат средствата, ако френското правителство реши да направи нещо наистина „радикално“. Радикално поне според стандартите на нашата ера на турбо-капитализъм: да се вслуша в собствения си народ?

Нека спрем със заобикалките и да зададем въпроса твърдо и брутално: „Какво ще стане, ако всички искания на „жълтите жилетки“ бъдат удовлетворени, кой ще плати сметката?“

Нека поставим това в контекст – пиша това есе в Ханой, столица на социалистически Виетнам.

Преди известно време живеех в града. Прекарах почти три години тук, когато той все още беше беден и хората помнеха войната, а някои дори и френския колониализъм.

Веднага след като пристигнах, бях шокиран, че макар виетнамците да бяха „простили“ на САЩ, те никога не са прощавали на френските колониалисти.

„Защо?“, питах моите приятели. „Как е възможно. Не са ли американските бомбардировки и убийства по време на Американската война (позната на Запад като Виетнамската война) ужасно брутални, с милиони загубили живота си виетнамци, камбоджанци и лаосци?“

„Разбира се, че да“, бе готовият отговор. „Но ние се борихме и въпреки ужасните загуби и трудности, ние победихме американците за сравнително кратко време. И впрочем, не бяха само те: членове на коалицията бяха страни като Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия, Канада, Тайланд и разбира се, Франция.

И историята продължава:

„Французите ни окупират и мъчат значително по-дълго. Те също така постоянно унижават народа ни. Те ни поробват, мъчат, взимат жените ни, насилват ги, крадат всичко, което притежаваме“.

Близо до мястото, където живеех, бе злощастният „Централен затвор“, екипиран с гилотини, камери за мъчения, единични килии. Сега изложени там са чудовищните инструменти, използвани от френските колонизатори, за да мъчат и изнасилват заловените виетнамски патриотки: бирени бутилки, електрически жици, бастуни.

Всичко от колонизиран Индокитай е откраднато – откарано във Франция, за да финансира строежа на грандиозните театри, железници, паркове и университети. И да, за да субсидират формирането на известната френска социална система, която, както „жълтите жилетки“ с право казват, бива разглобявана от френските „елити“ и от политическата система, която те контролират изцяло.

Виетнамският народ се бори смело срещу французите, окончателно побеждавайки ги по време на култовата битка при Диен Биен Фу. Но победилите виетнамски комунистически сили наследяват ограбена, разделена земя, с разграбени ресурси и дори изкуство (няколко френски интелектуалци, включително известният писател и по-късно министър на културата по време на правителството на Де Гол Андре Малро, си признават, че са крали изкуство от Индокитай, докато живеят там).

Не ще и дума, че и досега френските компании грабят брутално много места в Югоизточна Азия чрез мини и други неоколониални проекти, както правят на различни места в Африка, Близкия изток и Латинска Америка.

Питайте сега в Ханой, питайте в Пном Пен или във Виентян дали народите от Индокитай (тази обидна и странна дума е дадена на тази част от света от французите, по време на колониалната ера!) подкрепят „жълтите жилетки“ в Париж? Питайте дали мислят, че ако те получат отстъпки в Париж, това ще подобри живота в Азия.

Сещате ли се какъв може да бъде отговорът?

Не казвам, че исканията на хората, които стоят по улиците на Париж са погрешни. Не са. Те са абсолютно легитимни.

Френските елити са брутални, егоистични и дори извратени. Настоящото френско правителство просто им служи, както и американските президенти служат на големите корпорации, включително смъртоносните военни конгломерати. Те трябва да се махнат, да изчезнат, да дадат път към логичната еволюция – социалистическо, егалитарно общество.

Но те не са готови на това. Дори напротив. Те грабят в течение на векове цялата планета и са достигнали до там да грабят от собствения си народ (с когото понякога делят плячката).

Френските граждани не са свикнали да бъдат грабени. Векове те живеят добре, а през последните няколко десетилетия те живеят „извънредно добре“. Те се радват на може би най-щедрата социална система на света.

Кой плаща за това? Има ли значение? Важно ли е било това някога за тези в Париж, в другите големи градове или в провинцията? Чудят ли се френските фермери как така получават щедри субсидии, докато произвеждат храна и вино, но и когато са молени от правителството да не произвежда чак такива количества? Често ли пътуват до Сенегал или на други места в Западна Африка, за да разберат как тези субсидии разрушават земеделието на няколко от бившите френски колонии? Знаят ли, че милиони човешки животи са напълно съсипани? Или от Индонезия до Бразилия френските корпорации агресивно поемат контрол над производството на храни и напитки, както и над разпределението на храните и в резултат на това цените на храните в много бедни държави са скочили до небето двойно и тройно над тези в Париж, докато местните доходи остават, в някои случаи само 10% от тези във Франция?

И храните са само един пример. Това есе трябваше да бъде за нещо малко по-различно: за „жълтите жилетки“ и за това какво ще се случи, ако всичките им искания се изпълнят.

Ако се съгласим, че режимът, който управлява Франция, целият Запад и много колонии и неоколонии, е наистина чудовищен, извратен и брутален, ние ще стигнем до логичния извод, че той няма да плати сметката за по-добро здравеопазване, образование, както и за по-ниските данъци и по-високите заплати на обикновените френски граждани.

Ако исканията на протестиращите се изпълнят, ще се появи друг, който ще бъде накаран да плати сметката. Най-вероятно десетките милиони, стотиците милиони ще бъдат „обложени“. И те няма да живеят във Франция или в Европейския съюз, или някъде наблизо.

Мислят ли „жълтите жилетки“ за това? Това има ли поне малко значение за тях?

Нямало е значение за тях и преди. Може би когато малцината като Жан-Пол Сартр бяха живи, тези въпроси бяха периодично задавани. Но не и напоследък. Не и сега. Не и по време на бунта на „Шанз Елизе“.

Питат ли се хората във Франция колко милиони е трябвало да умрат, за да се подобри жизнения стандарт във френските градове и в провинцията?

Или може би „за да компенсира“, за да покрие социалните разходи, някоя държава ще трябва да бъде атакувана? Може би Иран? Или може би Венецуела?

The New York Times в една от статиите си за френските провинции спомена, че хората се оплакват, че вече не могат да си позволят да заведат съпругите си на ресторант за вечеря. Това е наистина сериозно, но би ли оправдало битка за Иран или Венецуела и тяхното последвало разграбване, би ли извинило клането на още стотина хиляди папуаси?

Бих предложил нещо, което ще убеди истинските интернационалисти, както и хората по целия опустошен свят, че движението на „жълтите жилетки“ не се бори единствено егоистично за социални придобивки, които да подобрят живота на френските граждани за сметка на другите по целия свят.

Те трябва да посочат, че разбират, че не са безразлични към другите. Те трябва да кажат, че са против капитализма и империализма, против колониализма и грабенето на народите и техните ресурси по всички части на планетата!

Да кажат, че са за свободата, равенството и братството за всички хора, а не само за французите.

Да кажат, че това е истинска революция, истинска битка за по-добър свят, не само за повече пари, по-ниски данъци, по-добър социален пакет само за хората, които живеят във Франция!

Да кажат, че никога няма да приемат повече пари, ако те идват от ограбените бедни и колонизирани нации.

Ако кажат това, ако демонстрират, че наистина вярват в това, ще викна „Да живее революцията!“ и ще се присъединя към тях, към протестиращите, с цялото си сърце.

Но дотогава, докато не бъда убеден, че тяхната победа няма да навреди на другите, на милионите други, аз ще продължа да бъда по-загрижен за народите на Виетнам и Папуа, на Иран, на Африка, на Сирия или на целия Близък изток, отколкото за това дали някой си от селска Франция може да си позволи да заведе съпругата си на вечеря в ресторант.

Превод: В.Сергеев