/Поглед.инфо/ На пръв поглед между двете кохорти няма връзка. Но през миналата седмица те бяха поставени в извънредна ситуация – на избор, който е съдбоносен за националните интереси и европейската перспектива. Френските граждани трябваше да решат дали да дадат път на националистите към властта; управляващата коалиция у нас се изправи пред дилемата: да продължи в същия формат „2 плюс 2“ , като се фокусира върху смислени социално-икономически реформи, или да се преформатира (с или без предсрочни избори).

Развоят на събитията във Франция е известен: леви и десни се съюзиха срещу Националния фронт на Марин Льо Пен, който не успя да спечели в нито един от 13-те региони; в България РБ, обявил са за по-десен от ГЕРБ, се разцепи, но запази присъствието си в централната власт (без ДСБ). Защо се стигна до тези драматични обрати и дават ли те основание да правим паралели между най-старата европейска демокрация, сочена за образец и най-младата, нарочена за „черната овца“ на ЕС ?

Коментарът по-долу, който написах специално за БГНЕС, се базира на непосредствени впечатления, които придобих от посещението във Франция по време на втория тур на регионалните избори и деня след тях. Моите „Записки от Париж“ имат политикономически характер; в тях търся как двата компонента на съвременното общество - властта и икономиката - си влияят взаимно в условията на вътрешно-национални трусове.

Политиката: кой как я разбира и интерпретира?

Във Франция тя е нещо като национален спорт, пише известен коментатор; всеки двубой между кандидатите за власт най-напред се мери с критерия „победа или загуба“. Формално погледнато, привържениците на републиката, както се самоопределиха сговорилите се социалисти и консерватори, печели по точки: партията на Саркози взе 42% , тази на Оланд - 32% , срещу 27% на националистите. В един от първите анализи на тези „изненадващи“ резултати бяха интерпретирани като „победоносна загуба“ за Марин Льо Пен и нейните привърженици. Защо?

Защото нейната формация прибави нови 800 000 гласа към своя най-добър резултат от миналите европейски избори, увеличи с 2% своето влияние в страната и получи солидно представителство във всички региони, в т.ч. в традиционните крепости на социалистите и консерваторите. Оттук и предупреждението, които идва от сериозни политически анализатори в Европа и САЩ: внимавайте с изводите, национализмът не е изгубил позиции; обратно, той се засилва и не е изключено на следващите президентски избори във Франция през май 2017 г. кандидатът на НФ отново да стигне до балотаж.

Каква е тайната на тактическия полууспех, регистриран в неделя от демократичното мнозинство във Франция? Местните/неутрални наблюдатели, с които разговарях, наблегнаха на два фактора: договорките между властовите центрове и пробуждането в електоралната база. „Не съм очаквал, че след терористичната атака в Париж от 13 ноември и пробивът на националистите, френската нация ще реагира така спонтанно и единно на опасностите, които я заплашват“, сподели Б.( българин, финансов анализатор , работещ в Париж) . “Вярно е, че имаше споразумение между левите и десните на национално равнище, но натискът дойде от второто и третото ниво в партията на Саркози. Това е поколението на 40-годишните - нови политици, които вече излизат на авансцената“ ( Г.Я. бизнес-консултант от Южна Франция).

Има истина в тези оценки; тя се подчертава и в редица медийни коментари. Настъплението на Марин Льо Пен и реалната опасност да спечели в ключови региони на Франция събуди задрямалото мнозинство и отрезви самозабравилите се представители на политическото статукво, пише в статия един от водещите колумнисти на „Social Europe Journal“ Давид Гоу. Преведено на езика на политическото поведение и електоралната култура, това твърдение означава, че доскоро разкъсаната връзка между власт и граждани е на път да се съживи и обнови.

В България тази връзка не е просто разкъсана – тя не съществува. Закрепена е единствено в конституцията, която постановява, че суверен на властта са гражданите. Политиците са получили статут на слуги - на народа и проводници на интересите на своите избиратели.

Така е на книга, нищо че тя се титулува като Върховен закон. На практика обаче, чрез изборните правила и задкулисни машинации Суверенът е лишен от пряк достъп и дори косвен/ефективен контрол върху властимащите. Политиката не е атрактивно занимание за публиката, камо ли да е национален спорт! Затова съюзяването и раздялата на върха протича като реалити шоу от най-долнопробен тип: отделни клики от управляващите периодично се карат помежду си –кой какво е рекъл и сторил зад закритите врати на властовите помещения и пред скришом монтираните микрофони. После си разменят послания чрез Фейсбук –музикални, литературни, сексуални или откровено чалгаджийски - за да информират поданиците и партньорите за своите страсти и пристрастия. Едва накрая сядат да преговарят. Резултатът е предизвестен: ново разцепление и поредна раздяла.

Такава, според мен, е ситуацията с „историческия компромис“ за конституционния ремонт, с която политическият „елит“ занимава публиката повече от месец. Разликата с френската политическа ситуация е очевадна: без да спорят дали имат нужда от конституционни поправки, властите въведоха тримесечно извънредно положение; после избирателите, без да четат конституцията, се възползваха от закрепения в нея статут на Граждани и отхвърлиха националистическата перспектива. Лидерите на системните партии се стреснаха и вече втора седмица умуват как да реагират на растящото недоволство сред избирателите, вкл. при демократичното мнозинство вляво и вдясно от центъра и пространството над него, където са се настанили националистите. Политиката –като директна битка за власт - временно ще отстъпи пред икономическите реалности. А те са доста мрачни!

Икономиката: отмъщението на нямащите и страховете на имащите

Ще се позова на две актуални статии в „Ню Йорк Таймс“, излезли в навечерието на френските избори: на нобелиста проф. Пол Кругман и на политолога Иван Кръстев. И двамата третират една и съща тема: за настъплението на национализма и отстъплението на либералната идея. Кругман сравнява Франция и САЩ; Кръстев анализира полския случай.

Диагнозата на двамата аналитици не подлежи на съмнение: избирателите отдръпват подкрепата си за системните партии и либералдемократичните ценности, защото са обхваната от страх – за своето социално и физическо съществуване. Факторът „Страх“ умело се използва от националистическата пропаганда във Франция и цяла Стара Европа и от крайно - десните в САЩ, както и от завърналия се във властта Качински, за да се насажда ксенофобско мислене и поведение и да се спечели ново електорално пространство сред територии и групи, които доскоро бяха олицетворение на успеха на демократичния либерализъм и мултикултурализма.

Дотук добре. Още повече, че в анализите на споменатите автори се признава, че не толкова агресията на новия национализъм, колкото слабостта на системните партии и неуспехът на антикризисните стратегии са отчуждили електората. Тази оценка е вярна, но твърде обща и не кореспондира на реалните промени в социално-икономическото всекидневие на хората, които отвориха път на неонационалистическата вълна, заливаща огромни територии от двете страни на океана.

Първо, неравенството в доходите е безпрецедентно - и толкова голямо, колкото е било през 1929-32 г. Демонстрацията на богатство и луксозен стил на живот е самоцелно/показно и брутално . Мизерията смазва дори и слоеве от средната класа. Проблемът от социален става екзистенциален. Единствено новите националисти и крайната левица критикуват космополитния неолиберализъм, който в годините на кризата лекува икономическата немощ и социалните болести с бюджетни икономии. Системните партии, в т.ч. европейските социалдемократи и френските социалисти, проповядват търпение. Естествено, че нишката ще се скъса.

Второ, кризата с мигрантите и бежанците, организирана или да, стоварва нови тежести върху западните данъкоплатци. Като прибавим и жестоките терористични атаки, става ясно защо първият страх: икономическият, се комбинира с втория-житейския. И при двете ситуации перспективата е: несигурност без скорошен изход. И отново алтернативата идва от националистическите движения: бежанците и икономическите мигранти - вън! Затваряне на границите и отваряне на лагери и т.н.

Културно-религиозният страх не намери благоприятна почва в България! Засега! Но икономическите притеснения и социалното напрежение са засилват с всеки изминат месец. И точно тук идва втората голяма разлика между реакциите на френските и българските управляващи. Изправени пред сходно предизвикателство - пореден икономически срив - те реагират по диагонално противоположен начин:

- във Франция, чиято икономика закъсва, и леви, и десни спешно преработват своите програми за управление, обявявайки проблемите на бедните, безработните, младите за „приоритет на приоритетите“; тоест, показват реактивност, макар и позакъсняла;

- в България, чиято икономика е замръзнала, спорят за конструкцията на правосъдната подсистема и за разпределението на квотите при избирането на съдии и прокурори. Никой от обитателите на парламента не се сеща да постави ребром въпроса: защо изобщо са необходими партийно-политически квоти? И още - къде и за какво отиват Големите пари, които сегашното правителство ( политически картел, основан на квоти), се готви да вземе назаем през 2016 г.

----------

Проф. Кръстьо Петков, председател на Съюза на икономистите в България.