/Поглед.инфо/ „Тъжно е да се види такава велика страна под ръководството на клоун“, каза френският президент Еманюел Макрон, визирайки Великобритания и нейния премиер Борис Джонсън. Каква е причината лидерите на двете европейски държави да са толкова ядосани един на друг, че да започнат личните нападки? И прав ли е Макрон, като оценява Джонсън като клоун?

След като министър-председателят на Нейно Величество Борис Джонсън по време на среща с бизнесмени се оплете в документи и започна да си спомня как е посетил увеселителния парк “Светът на прасето Пепа”, той беше наречен клоун от много недоброжелатели сред блогърите от двете страни на Ламанша...

Дали френският президент Еманюел Макрон е използвал същата обида (а за държавен глава, разбира се, "клоун" е обида) срещу Джонсън, ние наистина не знаем със сигурност и едва ли някога ще разберем - Макрон няма да го признае , това би било надхвърляне на "червените линии" на дипломацията и голямата политика.

На един неофициален разговор някъде в Хърватия, където главният французин, описвайки работните срещи с втория (след кралицата, естествено) британец, е избухнал: „Винаги е един и същ цирк“, според медиен източник, който нарича себе си хумористичен. Несериозният епитет изкривява картината. В действителност източникът най-вероятно е истински, а публикацията, която беше първата, която съобщи, че френската страна е преминала към лични обиди, е най-забележителният участник в цялата тази история.

Вестник "Le Canard enchaîné" (от френски - "Окована патица") съществува повече от сто години и наистина е специализиран в политическата сатира и цитирането на изказвания "отвъд границите", които френските политици си позволяват. Служителите му имат огромни заплати дори за парижките стандарти, докато те са единствените акционери на вестника, трудовият договор с който предполага множество ограничения за тях, до забрана да получават държавни награди, да играят на борсата или да публикуват каквото и да било на страниците на изданието каквато и да е реклама. Така сатиричният седмичник осигурява своята независимост, той е за него „честта на униформата” с презрение към истинските униформи – идеологически служителите на вестника са леволиберали и пацифисти. Генерал Шарл дьо Гол, докато е президент, периодично пита своите помощници: „Какво кряка пернатото същество?“

Принципно важно е, че “Окованата патица” не само осмива, но и разобличава – публикува журналистически разследвания, базирани на мрежа от информатори. В този жанр изданието стои на нивото на най-добрите образци на "сериозната" преса, за която “Пулицър” се дава в САЩ, и проваля кариерите на много политици от първия ред, последният от които е бившият премиер Франсоа Фийон. Именно “Окованата патица” разкри корупционния скандал, който най-вероятно коства президентството на Фийон и може да доведе до затвор следващата пролет.

С други думи, на тази „Патка“ може да се има доверие и в този случай е много лесно да се повярва, знаейки естеството на сегашните отношения между Париж и Лондон. Французите и британците са в състояние на „рибарска война“ и прехвърлят отговорността за нелегалните мигранти, които, опитвайки се да стигнат от северна Франция до Великобритания, загиват в открито море.

Британското консервативно списание “Спектатор” като цяло изхожда от предположението, че президентството на Макрон заплашва националната сигурност на британците. И дори предполагат, че поради тази причина Лондон ще подкрепи на изборите кандидатурата на философа Ерик Земур, което е трудно за вярване.

Не че желанието на британците да се намесят във френските избори е само по себе си съмнително (припомнете си, че в западния свят стана „добър тон“ да обвиняват Русия в нещо подобно). Но Земур, от гледна точка на британско-френските различия, е много по-лош кандидат от Макрон.

Той е безкомпромисен патриот, националист, категоричен противник на ислямската миграция, привърженик на традициите и френско-руския съюз, противопоставящ се на британската корона, както в любимото му наполеоновско време. А рибарската война е по същество лов на британската брегова охрана за френски рибари, промъкващи се в териториалните води на Великобритания.

Факт е, че географски Британските Нормандски острови са много по-близо до Франция, отколкото всъщност до Великобритания. А за жителите на провинция Бретан – френските потомци на келтите – промишленият риболов е нещо като национален (или в случая регионален) занаят, който от своя страна е част от общия френски патриотизъм. Нещо като еквивалент на самоварите, меденките и оръжия в Тула, за Бретан са морските дарове и местните рибарски профсъюзи традиционно играят важна роля във френската политика.

Малко преди обявяването на участието си в президентските избори Земур замина за Лондон, където се среща с влиятелни финансисти. Все пак Джонсън не е чак такъв „клоун“, за да подкрепя крайнодесния философ, защото ако стане президент конфликтите около миграцията и риболова неизбежно ще ескалират, да не говорим, че той не харесва британците като такива – по примера на своите идоли, вече споменатите Наполеон и Дьо Гол.

Доколко Джонсън може да бъде смятан за "клоун" е отделен въпрос. Да, говорим за ексцентрична личност „без комплекси“, която силно се откроява на фона на другите, доста по-традиционни управници. По време на кариерата си той успя да каже много нелепи глупости, включително за Русия.

Самият Джонсън обаче е свободен да вярва, че се държи като велик политик. И той, може би, не греши толкова – дори без да се вземат предвид, че големите политици от миналото, вземали исторически решения за страната си, често са били ексцентрици и хора „от друг свят“. Между това можете да видите някаква връзка, която е доста приложима за Джонсън.

Всички основни разлики между Лондон и Париж сега произтичат от Брекзит – оттеглянето. Това са неговите преки последици, желанието да се избегнат коства кариерата на двама недостатъчно решителни британски консервативни премиери - Дейвид Камерън и Тереза Мей.

Техният съпартиец Борис Джонсън, напротив, вярваше, че е необходимо да се възстанови суверенитетът на Великобритания, независимо от всичко - и каквото ще да става! Ако не може да бъде постигнато споразумение, което устройва както Лондон, така и Брюксел, ще се мине без споразумение. В противен случай процесът на излизане от ЕС ще се проточи непредвидимо дълго и в крайна сметка въпросът ще бъде изнесен на нов референдум (говорейки на съветски език, въпросът ще бъде доведен до контрареволюция).

И Джонсън спечели. Той постигна лидерство в партията, спечели изборите с нея и изтръгна страната си от лапите на брюкселската бюрокрация. Многобройни проблеми бяха неизбежни – и с мигрантите, и с рибарите, и с ирландците (във „войната на колбасите“, с които самият Джо Байдън трябваше да се намеси), и с всеки друг, но за Джонсън Лондон си струва месата.

Ясно е, че Макрон откровено е вбесен от това. Със сигурност той възприема Джонсън, с неговите Брекзит и АУКУС за двоен, троен предател. Но само потомците ще определят какъв всъщност е Джонсън - велик лидер, който изпълнява волята на народа, въпреки всички пречки и съпротива на глобалните и местни елити, или "клоун", който плюе на френския списък с “прищевки”, които толкова силно досаждат на британците за последните 100 години.

Сегашният министър-председател на Великобритания вече влезе в историята – не е ясно само дали националната или глобалната. За Еманюел Макрон и двата варианта са неприятни.

Превод: В. Сергеев