/Поглед.инфо/ В Баку се проведе среща между началника на Генералния щаб на въоръжените сили на Русия Валери Герасимов и командира на силите на НАТО в Европа Тод Уолтърс. Какви чисто военни интереси трябва да координират Русия и НАТО помежду си, къде е най-голямата опасност от сблъсъка им - и кой в ​​голяма степен ще се възползва от тази среща?

Посланието на срещата на военните ръководители като цяло изглеждаше традиционно и протоколно. Началникът на Генералния щаб Валери Герасимов обсъди с главнокомандващия на Съвместните въоръжени сили на НАТО в Европа Тод Уолтърс стъпки за предотвратяване на инциденти, причинени от военни действия, съобщи руското министерство на отбраната. "Военните лидери обмениха мнения относно стратегическата стабилност, ситуацията в кризисните региони на света, а също така обсъдиха практически стъпки във военната линия за предотвратяване на инциденти", заяви руското министерство, предава ТАСС.

Реалното съдържание на комуникацията между двамата военни обаче може да бъде много по-съществено. Общоприето е, че срещите на генерал Герасимов с променящите се командири на НАТО и ръководителите на комитетите през последните години не са механизъм за решаване на изключително практически въпроси и политически тежести. Това отчасти е вярно, тъй като правомощията на руския щаб и неговите западни колеги не надхвърлят, да речем, „битовите“ военни въпроси.

На първо място, става въпрос за предотвратяване на опасни епизоди в райони, където силите на Русия и НАТО са в пряк контакт. Предишната среща на генерал Герасимов с ръководителя на военния комитет на НАТО, главния авиационен маршал Стюарт Пийч, се състоя през ноември миналата година и беше изцяло посветена на мерките за предотвратяване на инциденти по линията за контакт Русия-НАТО, включително перспективата за възобновяване на диалога между военните експерти.

Факт е, че от 2014 г. контактите между Русия и НАТО са почти прекратени. Форматът в Баку се появи през 2017 г., когато на Брюксел стана ясно, че да се изолира, вече не е конструктивно и невъзможно. Като цяло Алиансът на два пъти къса отношенията с Русия. За първи път това се случи след войната в Южна Осетия през август 2008 г., но бойкотът продължи малко повече от година. Втори път отношенията между НАТО и Русия бяха прекъснати през 2014 г. на фона на Крим и на ситуацията в Украйна като цяло.

Сега няма точки на взаимодействие между военните и дипломатическите структури на Руската федерация и НАТО. Ако говорим за най-високото ниво на дипломатическо представителство, на руския посланик в НАТО Александър Глушко дори беше забранено в даден момент да вземе помощник със себе си в централата на Алианса в Брюксел, а персоналът на руското посолство бе значително намален. Диалогът или обменът на мнения между експертите бяха напълно спрени и нивото на обществената реторика стана подобно на изказванията от Студената война.

В това има поне два много опасни аспекта. Първо, това обикновено обсъжда генерал Герасимов с представители на НАТО в Баку - опасни инциденти по линията на контакт. Проблемът тук е, че подобни инциденти бяха пряк резултат от доктрината за така нареченото разширено оперативно присъствие на НАТО. Накратко, тя се свежда до изграждането в непосредствена близост до руските граници на нови оперативни групировки от страни членки на НАТО с различна степен на бойна готовност.

В някои случаи това е чисто символично, като, например, известният пробег по пътищата на Полша и балтийските държави на колона от американски танкове, за да „осигурят морална подкрепа“. В други случаи става дума за преместване в граничните райони с Русия на съвсем реални, а не на "картонени" военни части с бронирани превозни средства. Тези звена са предимно американски, въпреки че дори държави-джуджета като Албания са включени в този процес. Наскоро комбиниран отряд от последния новобранец от Северноатлантическия алианс, Черна гора, беше прехвърлен в Латвия. Друг тревожен симптом: създаването в Полша и Литва на нова задна инфраструктура, очевидно излишна за армиите на тези страни.

Освен това в тези две държави са създадени нови дивизионни оперативни щабове, въпреки факта, че в Литва просто няма подразделения физически. В Полша, която има подразделения, са създадени оперативни щабове. Има превод на по-разбираем граждански език, тогава всичко това са „спящи“ структури, които могат да се активират в случай на някаква спешност. Тогава щабът на дивизията в Литва ще се превърне от хартиен макет в команден пункт на истински боен отряд. Подобна история се развива на южния фланг, в Румъния и, вероятно, в България.

Естествено, всичко това не може да не притеснява руската страна. Друго нещо е, че сега изобщо няма общ обмен на информация. И втората опасна подробност е пълното прекратяване на експертната и високопрофесионална комуникация между представителите на НАТО и Русия.

Секторните комисии престанаха да съществуват напълно. Дори изключително хуманитарните секции, като съвместно обучение и обмен на опит на водни спасители, особено на специализирани подводни спасителни звена, не работят. Няма обмен на информация и опит в научната област, например, в епидемиологията и сферата на контрол върху бактериологичните оръжия, което е особено актуално днес във връзка с коронавируса в Китай.

Независимо от това, инцидентите във въздуха и водата по традиция стават основен обект на дискусия в Баку. Има два основни „опасни региона“ - Черно и Балтийско море, въпреки че понякога и от Север идват обезпокоителни новини. Отново от 2014 г. в Черно море се наблюдава прекомерно присъствие на военни кораби на НАТО, които, въпреки че обикновено спазват параметрите на Конвенцията от Монтрьо, на моменти все пак се държат провокативно. Това изисква отговор от руските въоръжени сили.

От своя страна, американски и британски моряци и пилоти се оплакват, че руснаците се държат твърде агресивно по вода и във въздуха. Те посочват като примери полетите на свръх ниска надморска височина над корабите на НАТО, демонстрация на оръжия чрез размахване на крила и други подобни. Това всъщност не е прието в НАТО; западните пилоти и моряци са свикнали с изключително внимание. Но, от друга страна, понякога няма други средства, които да убедят противоположната страна, че не може да плува или лети някъде. И вече две години в Баку генерал Герасимов се опитва да обясни това на представителите на НАТО, чувайки в отговор оплакване от „руската агресия“. Задънена улица.

Има местни райони, които изискват постоянна координация. Например, в Сирия все още има малки групи от войски на НАТО, които на теория не трябва да са там и не трябва да се закачат.

Проблемната точка остава каналът за снабдяване на мисията на НАТО в Афганистан, която първоначално беше планирана по най-краткия маршрут, тоест през въздушното пространство на Руската федерация със зареждане с гориво някъде над Волга, но поради естествени причини тази мисия беше съкратена. Така нареченият проект SALIS, който трябваше да модернизира военнотранспортния самолет на страните от бившия СССР за доставка на НАТО в Афганистан, не е реализиран. През 2014 г. украинският концерн „Антонов“ едностранно напусна тази програма и всичко изчезна от само себе си. Тоест украинската страна просто осуети голям проект на НАТО заради амбициите си.

Ако погледнете от гледна точка на формалната логика на развитието на събитията, тогава такива интензивни преговори за на пръв поглед конкретни и практични неща трябва рано или късно да се превърнат в нещо политическо. Всъщност контактите в Баку между генерал Герасимов и НАТО зачестиха, кръгът от проблеми все се разширява. А изработването на уреждането на дори такива тясно разбрани истории като обмен на радиочестоти за оперативна комуникация или създаване на контактни групи за предотвратяване на инциденти във въздуха и в морето, просто автоматично допринася за „пълзящото“ възстановяване на нормалното ниво на комуникация и диалог.

От друга страна, тук може да работи класически капан за управление: решението за прекъсване на отношенията с Русия е взето от политическата система на НАТО и процесът се свежда до военните и експертните структури. Точно същото движение за възстановяване на отношенията, само отдолу нагоре, е невъзможно, просто защото политическият компонент на НАТО е по-силен от военния. Ентропията на комуникацията сама по себе си е, разбира се, важна, но би било излишно оптимистично да се поставят твърде ярки надежди на „срещите в Баку“ именно от политическа гледна точка. От техническа и експертна - да, това е много положително явление, но едва ли съдбовно.

Печеливш е Азербайджан. Срещите на генерал Герасимов и представителите на командването на НАТО в Европа традиционно се придружават от прием, както на Илхам Алиев, така и на министъра на отбраната на Азербайджан. На Баку му е приятно, че се оказва толкова поравно близък на Москва и Брюксел, че е избран за място за този вид комуникация и преговори. Това е вярно, сега на картата на Европа (в разширения й смисъл) дори Финландия трудно може да се нарече наистина неутрална. Хелзинки редовно участва в съвместни учения с НАТО и периодично казва нещо за специалното си положение в Арктическия регион. А Азербайджан не участва в никакви съвместни учения, въздържа се от публична реторика и е напълно готов да осигури правилното ниво на прием на отличени гости.

Баналната истина, че говоренето е по-добро от гледането един на друг през мерника, в случай на „срещите в Баку“, работи както никога досега. Не бива да се очакват извънредни пробиви от тези преговори, но и не трябва да се отказваме от достъпна платформа за преговори.

Превод: В. Сергеев