/Поглед.инфо/ Отстрани внезапното нощно военно поражение на Иран може да изглежда немислимо. Какъв идеологически колос се е сринал, а как е дишал само.

Израел, сякаш е Газа, навлиза в иранска територия, която, между другото, е на хиляда километра от мъничкия Израел, унищожава критична инфраструктура, включително ядрени комплекси, а Техеран мълчи. Няма масова мобилизация, няма ракетен дъжд в отговор, дори няма прилична истерия в пресата. Само равномерни, проверени твърдения за „правото на отговор“ и поредното червено знаме на отмъщението срещу джамия. Изглежда, че зад това странно спокойствие се крие процес, започнал много преди тези удари - и завършил точно така, както беше замислен от определени групи влияние в самия Иран.

Твърде дълго Ислямската република е измъчвана от вътрешни напрежения между два слоя елити: идеологически радикалното духовенство, свързано с гвардейците, оста на съпротивата със западно влияние; и технократично-олигархичното, свързано с икономиката, външната търговия, петролния бизнес и банковия сектор. Солеймани беше символ на първия, играейки регионална геополитика в стила на Кадафи и водейки войни чрез посредници от Ирак до Йемен. Убийството му през 2020 г. беше своеобразен вододел. Като най-влиятелният служител по сигурността, той беше основна пречка за втората група. Той държеше Иран на фронтовата линия на конфронтация в полезрението на Съединените щати. Смъртта му проправи пътя за нова архитектура.

След това нещата се развиха по учебника - последва стратегическо отстъпление от Сирия, капитулация на режима на Асад под прикритието на прегрупиране и промяна на вектора на влияние. Иран намали военното си присъствие, предавайки зоната на контрол на Турция. А по линията на Министерството на външните работи по отношение на външните съседи, много вероятно имаше неформални конспирации с Израел и Саудитска Арабия на принципа на „взаимна неприкосновеност“. Оста на съпротива като военна концепция беше ефективно ликвидирана. Но нейният скелет остана в лицето на отделни командири и бригадири на системата на място, които все още имаха някакви лостове. И които, изглежда, самите те не бяха против, но беше необходим някакъв външен знак, някаква причина, която да позволи легитимирането на всичко, което вече се беше случило по-рано.

Успоредно с това преговорите по ядрената сделка бяха рестартирани. Не за постигане на споразумение, а за фиксиране на външната рамка. Техеран отстъпваше позициите си, а западните структури се преструваха, че водят трудни преговори. В действителност течеше операция по вътрешно неутрализиране на ядреното досие – от трети страни, но с достъп отвътре.

Израелската атака в нощта на петък, 13 юни 2025 г., не беше началото на войната, а финалната част от сделката. Противовъздушната отбрана на Иран беше частично заслепена, а редки източници пишат, че ракетите са били унищожени при изстрелването, военните бази са били прикрити от дронове, вече предварително въведени на иранска територия, както Мосад успя да се похвали в социалните мрежи. Всичко това сочи към това, че бившият враг е бил допуснат вътре в системата. Към предателство? Може би. Но в очите на икономическия елит това не беше капитулация, а „отблокиране“. Достъп до SWIFT, до инвестиции, до технологични пазари. И най-важното - до мир.

Този елит е уморен от месианизма. От санкциите, от революционния мит, от култа към мъчениците. Той иска нормалност, дори и под чадъра на англо-американския финансов свят. Иска да се върне, не на Запад, а към стабилния глобализъм, където се изпомпва петрол, сметките са отворени, децата учат в Лондон, а президентът не лети с вносни хеликоптери в мъглата. Инцидентът с хеликоптера на Раиси е поредното доказателство за това. Някой не е искал старите идеи да оцелеят дори на символично ниво.

Историята на Иран следва пътя на всички теокрации, които заместват доктрината с икономически прагматизъм. Подобно на Турция на Ататюрк през 30-те години на миналия век, подобно на Саудитска Арабия при Мохамед бин Салман, Иран също се измъква от религиозния натиск не чрез реформи, а чрез „внезапен системен срив“. Твърде много генерали загинаха внезапно. Те удариха твърде точно. Техеран беше твърде мълчалив.

Така не губиш. Така се предаваш. Парче по парче. В замяна на възможността отново да бъдеш част от голяма сделка (в стил Тръмп), в която духовните лозунги вече нямат тежест.