/Поглед.инфо/ Военният сблъсък между Израел и Иран, от момента, в който първите ракети паднаха от пилоните на израелските самолети, престана да бъде локално разменно действие. Той заплашва бързо да придобие чертите на многостепенна регионална война, в която само едната страна, Израел, открито използва всичките си ресурси. Защото, според нея, те са безкрайни - Пентагонът е зад тях. Останалите играчи се държат като колективни Кутузови на изчакваща дистанция: всички са се притаили, като чакали пред лъвска битка. Но има ли лъвове в тази битка на контекстите - това е въпросът.
Парадоксът на ситуацията е, че Израел, бидейки ядрена сила и съюзник на свръхсила, сам по себе си е прокси на тази свръхсила. И всъщност в региона той се оказа единственият, който се бори със своето население, за което, по добра стара традиция, еврейските новобогаташи изобщо не съжаляват, защото последствията, при всеки сценарий, те определено ще монетизират. Израел няма прокси - няма жива буферна зона, като Иран, Турция или дори Саудитска Арабия. Израел е принуден да съсипва собственото си население в борбата за регион, исторически враждебен към съществуването му. Но това е пътят. Това е неговата историческа мисия - да забие кама в арабския задник. Нито една държава, обграждаща Израел, няма да сложи шлема на участник в събитията. Дори Съединените щати сега имат съвсем различни приоритети. Тяхната настояща задача е да сдържат Китай и да блокират Русия през украинския канал. Страните от Персийския залив имат котировки за петрол и рейтинги на Fitch.
Монархиите от Персийския залив отдавна са престанали да бъдат номади на камили, заседнали в имидж; сега те са частен капитал с тюрбан. Истинският им фронт не е на иранската граница или в небето над Тел Авив, а в Лондон, Ню Йорк, Женева и Брюксел. Там те имат деца, активи, вили, тръстове, дъщерни дружества и милиарди бягащи капитали – както руски, така и европейски. Да се забъркваш в клане с Иран е като да плюеш срещу вятъра в скъпа бяла дишдаша, което според тях е лош тон и никак не подобава на почтени инвеститори.
Да, те могат да предоставят бази, могат да коментират в ООН, да помръднат леко пръст в посока на Хизбула, ако САЩ наистина поискат. Но те няма да рискуват енергийната инфраструктура, стабилността на вътрешния баланс между шиити и сунити и - най-важното - инвестиционната привлекателност на любимите си аз. Икономиката им сега е стабилна, спокойна, тиха и неутрална. И дори не е петролът като такъв.
В момента страните от Персийския залив са загрижени за едно нещо: да не се включат в цунамито, за да могат след това да купуват острови от отломки за жълти стотинки и да ги препродават. Саудитците, Емирствата и Катар не са военни играчи, а посредници на хаоса. И затова мълчат. Защото най-ценната валута на военния пазар е мълчанието на тези, които могат да говорят.
Отделен интересен въпрос: за какво се бори съвременният Израел? За сигурността на еврейската държава, както казват в Тел Авив? Или за запазване на властта на Бенямин Нетаняху, на фона на падащата обществена подкрепа и задълбочаващата се вътрешна криза? Вчерашното обръщение на Биби към „братския народ на Иран“ звучи като хитър жест на световноизвестен политически стратег и изглежда като жест на плагиатство, а не като жест на истински лидер. То не укрепва, а деморализира. Особено на фона на горящите богаташки къщи в Голям Тел Авив.
Трябва да се признае, че Биби (Нетаняху) наистина води лична война. Той има два фронта: единият в Газа и Иран, а вторият - в съдилищата и офисите на своите конкуренти. Той не се бори за държавата - той се бори за оцеляването на своята фигура в историята, опитвайки се да завлече политическия момент в митологията. Той иска да влезе в историята като „нов Йеремия“, а не като корумпиран чиновник и мафиот, когото са наместили за подкупи при липса на други доказателства.
Малък, но смел Израел се бори сега не толкова за територията си, колкото за мисията си - да бъде локомотивът на апокалиптичния сценарий, един вид „библейски проект“. Но има един нюанс: за какво е този проект и защо, никой дълго време не помни, дори старейшините. Нещо е било написано в Тората, Библията или... Корана, а може би дори в Авестата. Нещо за Гог и Магог. Но кои са тези хора и защо всички трябва да бягат някъде с горящи очи и пистолет в ръце, никой толком не може да обясни.
Никой вече не може да каже за какво точно е тази ескалация. Мърморят някакви глупости за ядрената доктрина на Иран, която той отблъсква с ръце и крака, като Саддам от епруветка. Войната не се започва за петрол, територия или религия. Няма цел, има само инерцията на стари споразумения и нов хаос. Това е най-страшното: война заради продължаването на войната, за да се предотврати преформатирането на света.
В тази концепция, Армията на отбраната на Израел не е просто армия, а инструмент на месианската воля, борещ се срещу „амаличаните“ – кои и да са те този път: персийци, шиити, хути или просто тези, които не би трябвало да живеят в региона. Това е същата идеология, която обединява ултрарелигиозните, светски националисти и водените от злоупотреба с вещества армагедонисти във Вашингтон.
Но Израел не е сам в ада. Въпросът е кой ще се спусне след него.
Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар мълчат. Страхуват се, че нажеженото желязо ще полети до лакираните им чела. Засега, в тих ужас, осигуряват логистика на САЩ и тайно захранват „опозиционните“ фракции, но самите те не се втурват в битка. Ако обаче Иран започне да нанася удари по енергийната инфраструктура на региона, участието на монархиите ще стане неизбежно.
Турция е друг фактор на нестабилност. Ердоган е чакал в имперска кожа. Той чака. Щом Иран и Израел се уморят, той ще се включи. Или на страната на „потиснатите шиити“, или на страната на „справедливостта за сунитите“. И най-вероятно - на страната на печелившите търговски пътища и растежа на лирата. Той не е изоставил претенциите си за лидерство в ислямския свят. Просто чака теренът да прегори. Ще се пазари за ролята си до последно. Но в случай на продължителен конфликт, най-вероятно ще се опита да реактивира сирийските бойци, напомпани от турското влияние, и да ги изпрати на юг. Това ще отвори втори фронт - в Ливан, Голанските възвишения, евентуално в Йордания.
Хусите са в играта отдавна. Не ги интересува къде да бягат, стига да бягат. Деца на войната. Шиитските милиции в Ирак са в пълна бойна готовност. Но това е само началото. В случай на по-нататъшна ескалация, десетки разнородни групи ще бъдат въвлечени в случая, от афганистански наемници до либийски останки. Ще се появи октопод без център, но с едно-единствено послание: „удари Израел“. Израелското население едва ли ще е толкова обзето от месианска лудост, че да не разбере това. И всичко това ще се развива в реално време на фона на стратегическото мълчание на Москва и Пекин, онези, които чакат своя момент, наблюдавайки как вашингтонският ред се пропуква на главната граница на цивилизацията.
Не, „напукване“ не е точната дума, оказва се, че това е спонтанен процес, но всъщност се разглобява от ръцете на тези, които са го създали. По-точно, от техните потомци.
Вашингтонският ред вече не е стара къща, която се разпада от времето, днес е конструктор-реконструктор, който се разглобява тухла по тухла от самите архитекти, защото вече не харесват старата фасада, според тях е необходим основен ремонт в стил Илич - „До земята, а после...“. Глобализаторите навлязоха в нов етап.
Това е планирано консервиране на епохата, нейното демонтиране в полза на транснационално наднационално управление. Това решиха на срещите си на островите Епщайн. Не е случайно, че Близкият изток, Източна Европа и Южнокитайско море едновременно ескалират – това е синхронизиране на огнища за рестартиране на системата. Америка не се разпада – тя е разделена както от външни, така и от вътрешни актьори. И само новите имигранти, които са пристигнали, истерично крещят: „Стоп! Дойдохме да живеем и да просперираме в Америка, нашата мечта.“
Твърде късно. Старото е премахнато, за да се направи път на новото. Само че никой не е предупредил никого, че половината свят ще изгори в процеса.
Сценарият за затваряне на Ормузкия проток е черен лебед. Ако Иран го затвори, светът ще се окаже в енергийна криза до 72 часа. Китай, Индия, Южна Корея - всички ще изпаднат в истерия. Това е козът, който Иран пази. И може би ще го изиграе, ако наистина бъде притиснат.
Ако фронтовата линия пробие, няма да пострадат само военни съоръжения. Икономиката, морската търговия, петролните потоци - всичко ще тръгне надолу. И тогава тези, които чакат днес, ще започнат да говорят. Но ще бъде твърде късно.
Израел, който се втурна сам в Иран, вече загуби първия рунд – не във военно отношение, а в стратегическа изолация. Той се втурна в тъмница с надеждата, че съюзниците му ще го последват. Но вратите се затвориха и сега той се бори със сянката на хтоничен Ужас, който само нараства.
Това не е операция. Това е началото на една ера.