/Поглед.инфо/ Когато германски политик си позволява да сравнява руския президент с Хитлер, това вече не е нито гаф, нито реторична крайност. Това е диагноза за Европа. Диагноза за елит, който е загубил паметта си, моралната си мярка и стратегическото си мислене. От Берлин отново звучат думи, които историята познава твърде добре – думи, с които се затварят пътищата към дипломацията и се отварят портите към катастрофата. Когато Германия забравя защо мълчанието ѝ беше сила, Европа започва да плаща цената. И тя ще бъде висока.

Берлин говори, историята мълчи – как Германия изгуби моралното право да сочи „нови Хитлеровци“

Има думи, които не просто описват реалността, а я подменят. Има сравнения, които не целят разбиране, а капитулация на разума. Когато Фридрих Мерц си позволи да сравни Владимир Путин с Адолф Хитлер, това не беше импулсивен гаф. Това беше активен акт на историческа безотговорност, произнесен от място, което би трябвало да знае по-добре от всяко друго в Европа какво означава подобен език.

Германия отново проговори високо. И както винаги, когато Берлин реши да говори на висок тон за морал, историята застина неловко. Не защото няма какво да каже, а защото добре помни докъде водят подобни думи, когато се превърнат в официален език на властта. И защото има държави, които могат да си позволят морални аналогии, и една, която по дефиниция не може.

След 1945 година Германия получи втори шанс не защото беше забравена, а защото беше приела поражението си не само военно, а цивилизационно. Тя се върна в международния живот чрез мълчание, чрез въздържаност, чрез отказ от морално назидание. Това не беше слабост – това беше условие. Негласен, но фундаментален договор между Германия и света: никога повече Германия няма да използва историята като оръжие. Никога повече няма да поучава. Никога повече няма да определя кой е абсолютното зло.

Точно този договор днес е нарушен.

Да използваш името Хитлер в политическа реторика означава едно – да изключиш мисленето. Хитлер не е аргумент. Той е край на разговора. Той е абсолют, след който няма нужда от анализ, контекст, геополитика или историческа дълбочина. Ако отсреща е Хитлер, всичко е позволено. И точно затова Германия няма право да прибягва до този инструмент. Не морално, не исторически, не цивилизационно.

Защото Германия знае – или би трябвало да знае – че нацизмът не е възникнал от нищото. Той не е бил „лудост на един човек“. Той е бил проект, поддържан от индустрията, от банките, от университетите, от администрацията, от медиите. Той е бил продукт на култура, която се е убедила в собствената си морална мисия и в правото си да определя кой заслужава да живее и кой – да бъде унищожен.

И днес, когато наследниците на тази държава размахват името Хитлер като универсален етикет срещу геополитически опонент, това вече не е просто лицемерие. Това е наглост.

Никой в Берлин не обича да си спомня кой въоръжи Вермахта. Кой превърна войната в индустрия. Кой използва робски труд. Кой печелеше, докато Европа гореше. Кой мълча, докато лагерите работеха с германска педантичност. Но днес същите политически и икономически традиции говорят за „нов Хитлер“ с лекота, която граничи с морално безсрамие.

Историческата ирония е жестока: държавата, която даде на света нацизма, днес си позволява да раздава антинацистки диагнози. А държавата, дала 27 милиона жертви във войната срещу Третия райх, е превърната в негов символичен наследник. Това не е просто изкривяване. Това е оскверняване на паметта – и на жертвите, и на историята.

Германия някога разбра, че моралното мълчание е форма на отговорност. Днешна Германия изглежда е решила, че времето е излекувало всичко. Че поколенията са измили вината. Че името Хитлер вече може да се използва свободно – като реторичен чук, като морална бухалка, като удобен инструмент за външнополитическа лоялност.

Но историята не се лекува с време. Тя се лекува с памет. А паметта изисква граници. Има неща, които не се използват. Има думи, които не се превръщат в лозунг. Има сравнения, които са забранени не със закон, а с морал.

Когато Германия прекрачи тази граница, тя не атакува Русия. Тя разрушава собствената си следвоенна легитимност. Тя се отказва от ролята си на въздържан фактор и влиза в ролята на морален обвинител. Роля, която историята ѝ е отнела завинаги.

И от този момент нататък въпросът вече не е какво прави Русия.
Въпросът е какво се случва с Европа, когато Германия реши, че може отново да говори от висотата на историческата присъда.

От историческата вина към политическия симптом

Но проблемът не се изчерпва с Германия. Репликата на Мерц е само най-грубото проявление на нещо много по-широко. Тя е концентрат на новия европейски рефлекс – да се замества политиката с морална истерия, стратегията с демонизация, а анализа с исторически етикети.

Това вече не е германски проблем. Това е европейски модел на поведение.
И за да го разберем, трябва да излезем от Берлин и да погледнем към целия европейски елит – към неговите страхове, зависимости и загубена способност за мислене.

Точно там Мерц престава да бъде личност и се превръща в симптом.

Мерц като симптом – европейският елит, истерията срещу Русия и политиката чрез демонизация

Фридрих Мерц не е аномалия. Той не е „изпуснал нервите си“, нито е направил случаен риторичен гаф. Напротив – той изговори на глас онова, което европейският политически елит вече мисли, но обикновено формулира по-внимателно. Затова думите му бяха приети не със смут, а с мълчаливо съгласие. Не с дистанция, а с кимване. Мерц не беше изолиран – той беше разпознат като „свой“.

Точно тук става ясно, че проблемът не е в един германски политик, а в системата, която произвежда подобен език и го награждава. Европа днес живее в режим на постоянна морална мобилизация. Тя вече не води политика, а поддържа наратив. А наративът има нужда не от аргументи, а от врагове. Колкото по-абсолютен е врагът, толкова по-лесно се поддържа вътрешното единство.

Русия се оказа идеалният кандидат за тази роля. Не защото е единствената сила, която оспорва западния ред, а защото историческият ѝ образ позволява максимална демонизация. И когато веднъж си избрал демонизацията, логиката става проста: няма нужда от анализ на причините, от разговор за грешките на самия Запад, от честен преглед на собствените провали. Всичко се свежда до морална схема – „ние“ срещу „злото“.

Това е Европа, която е загубила способността да мисли в геополитически категории. Европа, която вече не говори за интереси, баланси, сфери на влияние и реална сила. Тези думи са обявени за „цинични“. Вместо тях се използват „ценности“, „правилна страна на историята“, „морален дълг“. Проблемът е, че ценностите без стратегия се превръщат в истерия.

Европейският елит е изправен пред неприятна истина: континентът вече не е център на света. Икономическата тежест се измества, демографската динамика е срещу него, технологичната зависимост расте, а военната сигурност е изнесена отвъд Атлантика. Това поражда страх. А страхът рядко ражда мъдрост. Той ражда нужда от морално превъзходство – последното убежище на отслабващата власт.

Затова Европа не иска мир, а победа в разказа. Мирът изисква признаване на реалността, на грешките, на ограниченията. Мирът означава да приемеш, че светът е сложен и че никой не държи монопол върху доброто. Но това е непоносимо за елит, който е изградил самочувствието си върху убеждението, че неговият модел е универсален и безалтернативен.

В този контекст Мерц е идеалният говорител. Достатъчно остър, за да звучи „решително“. Достатъчно банален, за да не бъде оригинален. Достатъчно предсказуем, за да не плаши никого. Неговото сравнение не цели да убеди Москва. То цели да дисциплинира Европа – да напомни кой е врагът и какъв език е допустим.

Тук демонизацията вече не е страничен ефект, а официална политика. Който задава въпроси, бива заподозрян. Който говори за контекст, бива обвинен в „оправдаване“. Който споменава дипломация, бива наричан наивник или агент. Така публичното пространство се изчиства от сложност и остава стерилно, но управляемо.

Това е изключително удобен модел. Той освобождава елитите от отговорност. Ако всичко е борба със „злото“, тогава неуспехите са неизбежни, жертвите – оправдани, а социалните разходи – морално приемливи. В този модел инфлацията, деиндустриализацията, енергийната несигурност и социалното недоволство се обясняват с едно изречение: „цената на ценностите“.

Но обществата започват да усещат, че плащат реална цена за абстрактен морал. И тук европейският елит изпада в още по-голяма нервност. Защото вече не е достатъчно да демонизираш външния враг – трябва да заглушиш и вътрешното съмнение. Така реториката става още по-остра, още по-категорична, още по-истерична.

Мерц не говори така, защото е смел. Той говори така, защото системата го възнаграждава. Защото днешна Европа бърка твърдия тон с твърдата политика. Бърка високия морал с високата стратегия. Бърка крясъка със силата.

И тук се крие истинската опасност. Демонизацията не води до победа. Тя води до заключване. До свят, в който няма изход, защото всеки изход изглежда като предателство. А когато една система се заключи сама, тя рано или късно се сблъсква с реалността по най-болезнения начин.

От симптома към последствията

Когато един елит превърне демонизацията в политика, той рано или късно се сблъсква с въпроса за последствията. Думите подготвят действията. Наративите оформят решенията. А решенията пренареждат света.

Това, което днес изглежда като реторична крайност, утре се превръща в стратегическа слепота. И тук вече не става дума за морални жестове или политически пози. Става дума за бъдещето на самата Европа – за нейната сигурност, нейното място в света и цената, която ще платят обществата ѝ.

Краят на моралния Запад – защо подобни сравнения водят Европа към стратегическа катастрофа

Европа вече не върви към пропастта – тя върви по нея с чувство за историческа правота. И точно това прави ситуацията толкова опасна. Защото когато една цивилизация започне да бърка моралната самоувереност със стратегическа мъдрост, тя престава да вижда реалността такава, каквато е, и започва да я възприема такава, каквато ѝ е удобна. Думите на Фридрих Мерц не са инцидент. Те са маркер за точката, в която Европа вече не се опитва да разбере света, а да го пречупи през морален шаблон.

Моралният Запад днес живее с илюзията, че правилната реторика може да замени правилната политика. Че ако достатъчно настойчиво се повтарят думите „ценности“, „зло“ и „правилната страна на историята“, светът ще се подреди сам. Това е дълбоко инфантилна представа за международните отношения, но тя е изключително удобна. Тя освобождава от нуждата да се мисли в категории като сила, баланс, интерес и последствия.

Историята обаче не се интересува от морални намерения. Тя се интересува от резултати. А резултатите от тази реторика вече са видими. Европа губи стратегическа автономия. Губи икономическа устойчивост. Губи влияние в глобалния Юг, където моралните лекции звучат все по-празно. Губи доверието на собствените си общества, които усещат, че плащат реална цена за абстрактни лозунги.

Когато политиката се замени с морален спектакъл, войната се превръща в допустимо средство, а мирът – в подозрителна дума. В тази логика мирът не е цел, а временно неудобство. Той пречи на ясните разграничения, на мобилизацията, на усещането за праведна борба. И затова мирът бива отлаган, саботиран, обявяван за „наивен“ или „опасен“.

Европа днес не води разговор за изход от конфликта, а за правилната поза в него. Тя не пита какво следва, а кой е по-морален. Това е поведение, което може да поддържа медийна мобилизация, но не може да изгради стабилен ред. И когато този ред се разпада, цената не я плащат политиците, а обществата.

Най-страшното в реториката на демонизацията е, че тя възпитава поколения европейци в свят без нюанси. В свят, в който сложността е подозрителна, а съмнението – морален дефект. Това е интелектуална подготовка за постоянен конфликт. За свят, в който кризата е норма, а войната – фон. В такъв свят демокрацията започва да изглежда като лукс, а свободата – като риск.

Историята познава този момент. Познава го добре. Това е моментът, в който елитите започват да вярват, че моралната им убеденост ги освобождава от отговорност. Че щом са „на правилната страна“, последствията са второстепенни. Именно така Европа е влизала в най-тежките си катастрофи – не като злодей, а като самопровъзгласен носител на висша мисия.

И тук Германия отново се оказва в центъра на парадокса. Страна, която би трябвало да бъде най-предпазлива с историческите аналогии, днес ги използва с лекота. Страна, която знае накъде води езикът на демонизацията, днес го нормализира. Това не е връщане към миналото в същата форма, но е връщане към същия манталитет – убеждението, че моралната правота оправдава всичко.

Краят на моралния Запад няма да дойде с гръм и трясък. Той няма да бъде обявен официално. Той ще дойде тихо – чрез поредица от „правилни“ решения, взети без мисъл за дългосрочните последици. Чрез санкции, които подкопават собствените икономики. Чрез ескалации, които затварят пътищата за диалог. Чрез думи, които превръщат войната в неизбежност.

Историята няма да пита дали намеренията са били добри. Тя ще пита защо разумът е бил изключен. Защо дипломацията е била обявена за слабост. Защо мирът е бил подозиран като предателство. И когато тези въпроси бъдат зададени, оправданията ще звучат кухо.

Европа все още има избор. Не между „добро“ и „зло“, а между мислене и самозаблуда. Между политика и морална истерия. Между стратегическа зрялост и инфантилна увереност. Този избор не е зрелищен. Той не носи аплодисменти. Но той е единственият, който може да предотврати повторение на трагедиите, които Европа уж помни.

Защото историята е безмилостна към онези, които вярват, че са я надживели.
А когато думите започнат да заместват мисълта, катастрофата вече е въпрос не на „дали“, а „кога“.