/Поглед.инфо/ 1. Уроците на 10 ноември – поведението на лидерите на комунистическите партии и разпада на системата
Когато говорим за разпада на социализма в СССР, България и другите източноевропейски страни и защо той не се разпадна в държави като Китай, а там протекоха изключително успешни реформи към пазарна икономика във версия на социализъм с китайски характеристики, следва да имаме предвид ключови цивилизационни различия между комунистическата партия в Китай и тези в СССР и България, с които е свързано поведението на техните лидери. А лидерството има значение както за успеха, така и за провала на едно или друго общество и система, особено в кризисни и бързо променящи се условия. Октомврийската революция в Русия надали би се случила без Ленин, както и разпадането на СССР може би нямаше да стане, ако не бяха Горбачов и Елцин. Всичко това се свързва и с ценностите и традициите на различните общества.
В СССР по същество всеки следващ политически лидер отхвърляше предходния, събаряше паметниците му и заклеймяваше направеното от него. Хрушчов, който подскача и играе гопак пред Сталин, най-активният негов подмазвач е в съветското ръководство, разгроми със специален доклад след смъртта му направеното от него и сталиновия период на развитие, изхвърли тялото му от музея, събори паметниците му и преименува всички обекти, свързани с името на Сталин. Само няколко месеца след излизането на неговия доклад на ХХ конгрес, потресени от него почти половината от членовете на американската комунистическа партия я напускат, започва упадък на комунистическите партии и в останалия свят. След това дойде Брежнев и прати в небитието Хрушчов, чиято правнучка Нина Хрушчова днес живее в САЩ и е пламенна антикомунистка и русофобка. След Брежнев дойде Горбачов, който заклейми времето на Брежнев като „време на застоя“, както и всички предходни периоди и ни обеща, че се връща към Ленин и ленинизма, а направи точно обратното и сега дъщеря му Ирина Верганская също живее в САЩ, а не в Русия. След него дойде Елцин и закри близо 20 милионната комунистическа партия, реставрирайки варварски капитализма.
У нас, макар и не в такива мащаби протече подобен процес. Вълко Червенков, който е начело на БКП от 1949 година до 1954 г., когато е отстранен от лидерството на партията, а през 1962 г. е изключен от нея. След като дойде на власт Тодор Живков го прати в забрава. След 35 години на власт Тодор Живков беше свален с организиран от Горбачов преврат, след като Горбачов му обясняваше, че марксизмът вече не е валиден и го громеше затова, че иска да прави българска версия на китайския социализъм. След това бе изключен от партията, вкаран в затвора и съден. Петър Младенов го замести за съвсем кратко време и през юли 1990 г. се оттегля от поста си и от активния политически живот. После дойде Александър Лилов, който също е заплашен от сваляне и отказва да се кандидатира на изборите за нов лидер. Последвалият го Жан Виденов след изключително тежък път като лидери си подава оставката, а след това напуска партията. След него идва Георги Първанов, който след това е изключен от партията от наследилия го Сергей Станишев, когото той преди това е подкрепил за лидер на партията. След него идва Михаил Миков, който след това е сменен от Корнелия Нинова, а той по-късно напуска партията. Корнелия Нинова която е осем години начело на партията е изключена от нея през 2024 г. От 1989 г. насам трима лидери на БСП са били изключени от партията, а двама са я напуснали. Само един все още е неин член, макар и силно маргинализиран. Отделно от тази партия са се отцепили, за да създават десетки нови партии за тези десетилетия хиляди нейни членове и ръководни работници. Това неизбежно е свързано и с морални, психологически, идеологически разпадни.
Китайският социализъм се отличава с това, че не отхвърля миналото, а прави корекции съобразно променящите се условия и продължава напред. Дън Сяопин е санкциониран от Мао Цзедун, но след смъртта му не му събаря паметници, не закрива мавзолея, не праща в забрава, а казва, че той е 80 % прав в това, което направил и 20 % са грешки. Нещо повече, той създава специална институция – Съвет на старейшените, в който влизат бившите лидери на ККП, който има консултативна роля спрямо актуалното ръководство, т.е. използва техния опит за по-рационално вземане на решения. И всеки следващ ръководител след него пази приемственост и не заклеймява и не разрушава направеното преди това.
За да разберем 10 ноември 1989 г. трябва да имаме предвид също, че според публикуваната на български през 1991 г. книга на Збигнев Бжежински „Големият провал на комунизма“, че през 1989 г. българското общество е най-малко кризисно в сравнение с всички останали бивши социалистически страни. Дисиденти като в СССР или съпротиви и бунтове от типа на тези в Полша, Унгария, Чехословакия липсват. Дори най-големият български дисидент Жельо Желев е назначен на работа в Института за културата към Министерството на културата, ръководено от дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова, завежда в него секция „Култура и личност“, там е заедно с нейната дъщеря. Месец след 10 ноември 1989 г. заяви в дискусия по телевизията, че е марксист, а Маркс е човекът, който говори за бъдещото общество като комунизъм, т.е. в този смисъл подкрепя и комунизма. Прословутата му книга „Фашизмът“, за която след 1989 г. го славят като „дисидент“ излиза в издателство „Народна младеж“ след обаждане по телефона на Людмила Живкова – това ми е разказвано лично от директора на издателството по това време Евтим Евтимов.
Преходът към капитализъм в България дойде главно в резултат на геополитически причини, свързани със съветската перестройка и дейността на Горбачов, довел до делегитимация и разпад на източноевропейския социализъм. Забраната на КПСС и въвеждането на олигархичен неолиберален капитализъм в Русия се извърши от Борис Елцин, който от 1961 г. е партиен работник, прославял комунизма почти четири десетилетия и докопал се така до позицията на член на Политбюро на комунистическата партия в СССР. Внезапната и радикална промяна по посока на реставрация на капитализма става у нас не толкова като резултат на вътрешно развитие, а на геополитическия разпад на системата на СИВ и Варшавския договор, начело със СССР. Затова и членската маса на партията продължи да расте и след 1989 г., достигайки до почти един милион души през 1990 г. и това обяснява защо за разлика от повечето други бивши социалистически страни тя спечели изборите след началото на промените. Същевременно разпадът на системата на източноевропейския социализъм стана един от ключовите фактори за разрухата на българската икономика, тъй като до 1988 г. 84.5 % от нашия износ е за социалистическите страни, а 53.7 % само за СССР. Разпадът на СИВ, а след това и на СССР бе своеобразен ядрен удар върху българската икономика.
- Моралът на извършителите на прехода към капитализъм
Рухването на системата на системата на държавен социализъм не дойде с помощта на антикомунисти, които по това време ги нямаше, а по геополитически причини чрез преврат, подпомогнат от едно посолство. След 1989 г. обаче изведнъж, както става при другите големи промени у нас, изведнъж се появиха стотици антикомунисти, които започнаха да обясняват какви борци са били и как са били „репресирани“. Десетилетия след 1989 г. те водят битка с „комунизма“, който не е съществувал у нас изобщо.
След Освобождението у нас така се появяват хиляди „поборници“, които се оказва, че са се борили срещу Османската империя. След 1944 г. изникват купища „активни борци срещу фашизма и капитализма“. Тогава обаче е имало все пак някаква борба, имало е хора, които са умирали в нея. Покрай тях са се опитали да се вредят след това и хиляди нагаждачи. Какво представляват обаче днешните антикомунисти, които водят битка срещу „комунизма“, който всъщност не е съществувал? Можем да ги обособим в два основни морално-психологически модела като в конкретните случаи може да има преплитане помежду им при един или друг човек.
Първият модел може да бъде наречен Сюлейман паша. За него е характерен феноменът на променена идентичност, при което цялата биографична история и поведение, свързано с предходната идентичност, се забравят, отхвърлят, потискат, реинтерпретират чрез тоталното им отрицание, което се въплъщава в другите край тебе. Криеш и потискаш предходното си битие, като го откриваш в други хора и водиш истерична борба с тях. Сюлейман паша, извършил Старозагорското клане и масовите убийства в Карлово, за да се самодокаже като истински мюсюлманин, е с еничарски корен. Другояче се държи Осман паша, който не е със сменена идентичност – той не допуска в обсадения Плевен масови безчинства над населението, поради което след предаването му генерал Тотлебен му връща сабята като израз на уважение.
Във всички големи и внезапни преходи в историята, когато се сменя социално-икономическата и политическата система, се появява и синдромът на скоростната промяна на идентичност и пренаписване на своята биография от конформни (отстъпващи от личната позиция) използвачи на предходната система или нейни трубадури. Така прави например херцог Луи-Филип II Орлеански, роднина на краля по време на Френската буржоазна революция, когато става най-радикалният якобинец, сменя името си от Луи-Филип II Орлеански на Филип Егалите и той е човекът, който най-яростно иска да бъде пратен на ешафода не само Луи ХVI, но и жена му Мария Антоанета. В Западна Европа антитерористичните организации отдавна са установили, че опасност от тероризъм носят не традиционните мюсюлмани, а с много по-голяма вероятност приелите исляма от други религии.
Пишел си възторжени стихове за „партията“, а след 1989 г. я громиш неистово, за да скриеш от себе си и другите това, което си писал някога. Става дума за специфичен морално-психологически типаж, който може да бъде обяснен само чрез аналитичния инструментариум на психоанализата на Зигмунд Фройд. Немалка част от неговите представители са бивши комсомолски и/или партийни активисти, или са работили в пропагандни и идеологически структури от времето на социализма. Изглеждащото срамно минало е избутано в тяхното подсъзнание. Всяка индивидуална неудача, каквато всеки има в своя живот, всяка конфликтна ситуация може да се реконструира в пренаписаната биография като „репресия“ от страна на предходната система, като „страдалчество“ и това да се предлага от новите „демократи“ като символен капитал, за да получат съответни властови дивиденти в новата ситуация.
Вторият психологически модел е антикомунистът тип Фуше. Жозеф Фуше е участник във Френската революция, успяващ бързо да се преориентира на всеки неин етап. До революцията е духовник, свързан с така нар. оретарианци. След събарянето на Бастилията демонстрира радикален атеизъм и е сред извършилите най-големи репресии срещу духовници от католическата църква. Това е нагаждачът, който успява по хамелеонски да се приспособи към всеки от етапите на революцията – да бъде председател на Клуба на якобинците, след това на Директорията, после е сенатор и посланик Наполеон, след това приветства идването на власт на Луи ХVIII и Бурбоните, порицавайки Наполеон. Когато обаче Наполеон се връща в своите последни 100 дни преди Ватерло на поста си, Фуше енергично го подкрепя отново и става Министър на полицията.
Това днес е политическият хамелеон, нямащ угризения за миналото си като член на комунистическата партия или ползвател на благини на социализма. Нещо повече – като политик може да използва това членство в подходящ момент и в своя полза, но когато му е изгодно, пуска в действие и демонстрации на антикомунизма дори доста време след 1989 г. чисто функционално, като политически инструмент, за да привлече симпатизанти или да удари противник. При него антикомунизмът не е свързан с психоаналитични характеристики или с чувство за вина. Този психологически тип е близък до това, което Вилхелм Райх, знаменитият автор на „Масовата психология на фашизма“, нарича „малкия човек“, разбран в моралния и интелектуалния смисъл на думата – този, който няма автономност, а се нагажда към ситуацията и се опитва да спечели от нея.
Можем да открием този психологически тип сред огромно число хора, сменящи поне няколко политически партии след 1989 г. Някои от тях са и днес в Народното събрание, преминали през няколко партии в живота, които функционално демонстрират според ситуацията „анти“ или „за“ някаква идентичност или кауза. Колкото минава времето, толкова повече се увеличава този тип политическо хамелеонство, превръщащ партиите в клиентелистки клики, в които се влиза и излиза заради келепира. Този келеперджийски тип антикомунисти можем да открием не само сред политиците, но и сред идеолозите и пропагандистите във финансирани от чужбина НПО-та, занимаващи се с пренаписване на историята.
Българският преход изведе на повърхността хиляди дребни хора, превърнали се в агресивни посредствености и заели високи постове негодници, довели до ужасяващите разрушителни следствия нашето общество. В такива преходни периоди на разпад на една система в историята неведнъж на гребена на вълната се издигат периферни нищожества, с неадекватно его, голяма част от които са били обикновени нагаждачи към предходната система. Протича разпад на съществуващите морални правила, всичко става възможно, не знаеш кой кой е и социалните общности се формират на принципа приятели-врагове, като враговете и неморалните са „бившите“, а „нашите“, с перспектива, моралните са носителите на настоящето и бъдещето, легитимирани дискурсно с термини като „демократ“.
- Неолибералната етика на неолибералния капитализъм
Реставрацията на капитализма, но не във версията му на капитализъм със силна национална държава, както преди 1944 г., а на глобализиран неолиберален капитализъм, доведе до вноса и на съответните неолиберални морални ценности, предлагани като така нар. „евроатлантически ценности”. Те се наложиха като хегемонно съзнание чрез новите идеологически механизми, медии, неправителствени организации, образователната система като заместител на предходните морални ценности от времето на социализма.
И в СССР и в България по времето на държавния социализъм активно се подкрепят ценностите на семейството и ролята на семейството. В развитите капиталистически страни нещата, свързани с отношението към семейството започнаха да се променят след така нар. сексуална революция в САЩ през 1960-те-1970-те години и възхода на неолибералния капитализъм, който глобализира капитала за сметка на националната социална държава и за да прикрие, че това води до ускорено нарастване на социално-класовото икономическо неравенство замести в идеологическото пространство този проблем с етнически, расови и сексуални отношения. Преди това известният представител на Франкфуртската философска школа Херберт Маркузе, който след като емигрира в САЩ работи за две американски разузнавателни агенции, развива идеята, че работническата класа вече е интегрирана в системата на капитализма и за свобода трябва да почнат да се борят расовите и сексуални групи. Говори за хомосексуализма като „революционна сексуалност“ и защитава така нар. „полиморфна перверзност“ – множеството форми на перверзия, свързвани по-късно с така нар. ЛГБТ (лесбийки, гей, бисексуални, трансджендъри). Твърди, че природата на капиталистическото потисничество идва не от есплоатацията на труда, защото вече живеем в свят на материално изобилие, а от потискане на различните форми на сексуалността. За него не борбата на работническата класа, а борбата за защита на сексуалните отклонения, на хомосексуализма, на бисексуалността, на „полиморфната еротика“ е истинската борба срещу капитализма. Тези идеи се поеха и от други автори, превръщайки се в идеология на сексуалната революция на така нар. хипита в САЩ през 1968 г. и на такива организации като „Фронта за освобождаване на гейовете“, представляващ така нар. гей левица, бореща се срещу „подтисничеството от страна на капитализма на сексуалната сфера“, а не срещу експлоатацията на работниците.
Друга характеристика на неолибералната етика е свързана с неолибералното понятие за „свобода”, което се редуцира до негативното понятие за свобода, разбрано като липса на ограничения, а в това негативно понятие се направи редукция до две основни значения – свобода на словото и свобода на пазарните субекти. Говорейки за свобода, днешните наши новопръкнали се либерали обикновено имат предвид т.нар. негативна свобода, и то разбрана като свобода на словото и свобода на политическия плурализъм, т.е. преди всичко като т.нар. формална политическа свобода. Но това е съвсем тясно и неадекватно разбиране за свободата. Да, сега имаш свободата да живееш на улицата, да бъдеш просяк и скитник и никой не ти пречи, докато преди 1989 г. такива категории не съществуваха. Да, до 10 ноември хората не разчитаха на врачки, екстрасенси и астролози, с изключение на Ванга. Да, сега съществува негативната свобода – например не ти пречат да станеш проститутка и хиляди български момичета станаха през последните 36 години такива, докато до 1989 г. такова нещо нямаше. В резултат на така нар. преход към демокрация, т.е. към неолибералната свобода, според изследванията на група британски изследователи, в бившите социалистически страни са умрели от стреса, безработицата и разпада на жизнени перспективи между 3 и 10 млн. човека, повече, отколкото са загиналите в Сталиновия Гулаг.
Вместо трудът, който е централна ценност в нормативната система на социализма, централни ценности станаха парите и потреблението. Глобализмът, култът към свободния пазар, сексуално различните, джендърите, мултикултурализмът, са базисните основания на новия морален кодекс на строителя на неолибералния капитализъм. Зад това обаче се прикрива разделянето на обществото на много бедни и много богати, на класи с несъвместими интереси и реалният факт на заграбване и унищожаващо на национално богатство от над 100 милиарда долара, създадено по времето на социализма и принадлежащо на всички българи
- Българският преход и моралният разпад
Преходът към неолиберален капитализъм доведе до деструктивни нагласи и действия – конфронтация, ежби, озлобление, реванш, меркантилна алчност, корупция, грабеж на национални ресурси, нихилистично отношение към широко възприетите национални ценности на социализма, политизирана борба между двата синода, бруталност на религиозни секти социалнопатологични и криминални явления, физическо насилие, престъпност, убийства, изнасилвания, проституция и т.н. В резултат на това по индекс на човешко развитие, измерващ как една държава се грижи за своя народ, според доклада на ООН за 2025 г. България се смъква в класацията с 28 места назад в сравнение с 1987 г., когато е била на 27 място и сега е на 55 място.
Социализмът създава мощни системи на социализация, обръща особено внимание на възпитанието, поставя в центъра на вниманието си “новия човек”, “многостранно развитата личност”, “всенародното естетическо възпитание». С прехода към неолиберален капитализъм всичко това е разрушено като свързано със старата система, без да бъде заменено с нищо равностойно. Предходните морални образци, стоящи в основата на възпитанието са отхвърлени, но новият политически елит не успя да наложи силни морални образци, които да стоят в основата на нови стандарти на възпитание.
Разрушаването на предходните социализационни механизми и рухването на ценностната система, съпроводено с налагането на неолиберална идеологическа хегемония, в която на преден план са изведени индивидуалните права, а не отговорностите на индивидите, ерозията на държавност като цяло в една ситуация, когато страната е вкарана взривно в глобалната система на капитализма и отворена за всички въздействия от там, води до процеси, радикално разминаващи се с намеренията и очакванията на милиони хора. Изчезва изискването за възпитателната роля на културата и за естетическо възпитание. Корупцията, кражбата, измамата, лъжата, омразата стават повсевместни публични феномени. Министри на образованието и науката като Веселин Методиев по времето на правителството на Иван Костов обявяват дори, че не е работа на училището да възпитава, с това трябвало да се занимава семейството. Така обаче изчезва възможността да се организират и използват съответни колективи, да се въздейства върху детето и младия човек чрез колективност, чрез общности. Системата за контрол в училище рязко се срива, а начинът на заплащане, при който парите следват ученика, кара учителите да си затварят очите при нарушения на учениците или при липса на знания. Всичко това води до рязко падане на дисциплината в училище. От тук сриването на образованието и ценностите на младите хора.
Рязко пада авторитетът на учителя в контекста на сриване изобщо на ролята на интелектуалните авторитети в българското общество. Според изследване през 2012 г. сред учители от цялата страна всеки втори учител – 54%, е тормозен от ученици и родители, а 12% търпят насилие от директора. Огромен процент от преподавателите страдат от хронични заболявания. Една трета (35%) имат диабет, 27% се оплакват от сърдечно-съдови заболявания.
Расте и насилието сред децата. Национално представително проучване, проведено през 2019-2020 г. по поръчка на УНИЦЕФ в България, включващо данни за всички форми на насилието над деца установява шокиращи данни. Всяко второ дете (47%) е преживяло някаква форма на насилие до 18-годишна възраст. Емоционалното насилие е най-често срещаният вид (45,9%), последвано от физическо (31,2%), сексуално насилие (15,6%) и пренебрегване (10,5%). Насилието най-често се наблюдава сред децата в училище (38,3%), следвано от това в общността (37,6%) и у дома (30,9%). Всяко трето дете (34,8%) посочва, че се чувства в опасност у дома, в училище или в общността.
Насилието пронизва всички тъкани на живота – от семейството до ставащото на улицата. Всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие – физическо или психологическо, в рамките на интимното си партньорство, според изследване на Европейската агенция за защита на правата на човека. Изследване, проведено от Синдиката на българските учители и МВР, показва, че 70 процента от децата в България са жертва на насилие в семействата си. 45% от учителите търпят насилие от страна на родителите.
Имаме комодификация и маркетизация на публичната сфера и на културата, от които вече не се иска да формират идеали и предлагат положителни образци, поради което те започват да функционират чрез непрекъснатата трансгресия на всякакви правила. Най-добре се продават не положителните образци, а престъпниците и нарушителите на всякакви правила. На мястото на ценностите се намесват шоу културата, скандалът, пошлостта, биг брадърството. Някогашните образци на интелектуалци, на заслужили фигури в науката и културата са маргинализирани и заменени с медийни знаменитости. Образците на младото поколение се задават от Азис, Черната Златка, Мишо Шамара, безброй мутри с пищни прякори, в които липсва не просто моралът, а културата и интелектът дори. Интернет започва да играе ролята на клозетна стена в публична тоалетна, но сега пошлостта, хейтърството и примитивизмът нямат предходния ограничен отходен смисъл, а задават тон в публичното пространство.
Същевременно в печеливш бизнес се превръщат социалните и морални отклонения. Да вземем такъв бизнес като туризма. Проучванията показват, че всеки турист у нас през 2012 г. е харчил най-малко 100 евро за закупуване на сексуални удоволствия, дрога и алкохол.Само на Златни пясъци през 2012 г. били похарчени 75 млн. евро за подобни удоволствия. В световен мащаб приходите от туризъм за лесбийки, гейове, бисексуални, травестити и други сходни човеци е възлизаа на 165 млрд. долара.
Разпадът на правила в тази област води до бърз разцвет на проституцията и създаване на огромна потребителска маса на порнопродукция, включваща не само индустрията на проституцията, но и на порнографската литература, порносайтове, порнофилми и порнодискове. Според експерти на Министерството на вътрешните работи пазарът за проституция в България през 2009 г. е бил 230 млн. лева. Доходите на протестиращите български извън страната са около 3 млрд. евро.
Вижте моралната деградация по отношение на семейните ценности. Около 60 % от децата в България се раждат извънбрачно, а за ЕС средно този процент е 42. За сравнение в Турция, където доминират не неолиберални, а традиционни консервативни ценности само 3 % от децата се раждат извънбрачно. България е на първо място в Европейския съюз по брой на аборти на 1000 души население. Разпадните процеси в семейството в страната ни са най-големите в Европа – между една втора и една трета от сключилите брак се развеждат. Преобладаващото число млади хора смятат, че няма нужда от семейство, за да се раждат деца. България е на първо място в Европа по изоставени деца.
Изследване на „Евробарометър“ през декември 2004 г., 15 години след началото на реставрацията на капитализма установява, че българите са най-неудовлетворени от състоянието на отношенията си с приятели, колеги, близки хора. 51 % от тях смятат, че тези отношения при тях не вървят, т.е. намират се в своеобразен вакуум, докато средно за Европа този процент 14. Изследването показва още, че само 33 % от българите могат да разчитат на някого, ако ги заплашат, нападнат, обидят; едва 8 % отговарят, че има някой, който би се погрижил за тях в ситуация, в която не могат да се нахранят, облекат, измият; само 19 % се надяват да получат помощ от близък или познат, ако им се наложи временно за гледане на дете, възрастен човек, болен. Социологическите проучвания у нас установяват например за 10 години между 2010 и 2020 г. проблемните междусъседски отношения са се влошили тройно; двойно са нараснали за този период проблемните междуроднински отношения.
Предходни сакрални дилеми от рода на „Отечеството или смърт”, „Родината или смърт” губят смисъл. Глобално изследване на „Галъп Интърнешънъл” в края на 2014 г. поставя в различни страни въпроса дали хората са готови да се сражават за родината си. Най-висок е процентът на тези, които изразяват готовност за това в Азия -71 %, където влиянието на неолибералните морални ценности е ниско. В България, където те са налагани агресивно в продължение на четвърт век, едва една четвърт от хората са готови да бранят родината си, докато за близо половината националната лоялност е изчезнала, те мислят индивидуалистично само за себе си и не биха го направили.
Преди да умре световно известният френски артист Ален Делон беше казал за света, в който живее: „Ще си отида от този свят, без да ми е мъчно за него. Животът не ми носи кой знае какво. Всичко съм видял, всичко съм изпитал. Но най-вече мразя сегашната епоха. Повръща ми се от нея! Има създания, които наистина мразя. Всичко е фалш, всичко е подменено. Няма уважение към дадената дума. Важни са само парите. По цял ден чуваме за престъпления. Знам, че ще напусна този свят, без да ми е мъчно за него!“ Много хора от моето поколение ще се подпишат под тези думи. Това са реалностите на кризисния неолиберален капитализъм.
