/Поглед.инфо/ 80 години от Нюрнберг. Кой се страхува днес от нов трибунал?

ПУНКТ 292 ОТ ПРОТОКОЛ № 38 (ОСОБЕНА ПАПКА) ОТ ЗАСЕДАНИЕ НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА ВКП(Б) “ВЪПРОС ЗА НКИД»

10 ноември 1942 г.

От 10.XI.42 г.

292. -Въпрос за НКИД.

Да се утвърди следният отговор на НКИД на паметната записка на английското правителство от 6 ноември 1942 г. (вж. приложение).

Извадката е пратена : на др. Молотов

Строго секретно

(из ОП)

Приложение

к п. 292(оп) пр. ПБ № 38

  1. Съветското Правителство споделя напълно мнението на правителството на Великобритания, че е желателно откровено обсъждане на въпросите, по които има разногласия между двете правителства. Съветското правителство е готово, в частност, да обсъди с Британското правителство въпроса за наказанието на военните престъпници и особено на главатарите на хитлерова Германия и нейните съюзници, по който, както се изясни, има разногласия между нашите правителства. Заедно с това Съветското правителство не може да не констатира, че по дадения въпрос Британското Правителство не се придържаше към желателния метод за откровен обмен на мнения и не встъпи на пътя на своевременното му обсъждане със Съветското правителство на въпроса за наказанието на военните престъпници.

2. По повод на статията, публикувана в “Правда” на 19 октомври, е необходимо да се установи следното:

Тази статия отрази правилно съветското обществено мнение, отстоявайки изискването за незабавен съд над главатарите на хитлерова Германия, в това число над Хес, и изразявайки недоволство от някои изказвания в английския печат, изобразяващи Хес като военнопленник, което може да означава, че Хес като военнопленник ще бъде върнат на Германия и ще избегне съда и наказанието. Изразявайки по този начин възгледи на съветски кръгове, споменатата статия, както е очевидно, не е изявление на Съветското правителство, което по посочения въпрос направи своето официално изявление вече на 14 октомври с.г. От друга страна, въпреки твърдението на Британския меморандум от 3 октомври с.г., статията на “Правда” не съдържа никакви нападки към Британското правителство, а излиза срещу някои английски дейци, изразили неприемливи за съветските кръгове възгледи по повод на изявлението на Съветското правителство от 14 октомври.

По този начин не може и дума да става за това, че от страна на Съветското правителство е имало някакво нарушение на духа на сътрудничество, въплатен в англо-съветския Договор за съюз.[…]

4. Позицията на съветското правителство по въпроса за наказанието на хитлеровите престъпници и за предаването в съда на Международния трибунал на хитлеровите главатари, вече оказали се в ръцете на едно от съюзните правителства, изчерпателно е изложена в изявлението на Съветското Правителство от 14 октомври и в съветската нота от 3 ноември. При съвместно обсъждане на тези въпроси от двете правителства Съветското правителство би сметнало за правилно да стъпи на желаното постигане на пълна договореност между съюзниците преди всичко по следните пунктове:

а) главатарите на хитлерова Германия и нейните съюзници в Европа, вече оказали се в процеса на войната в ръцете на едно от съюзните правителства, подлежат на наказание като принадлежащи към числото на главните виновници и престъпници във войната;

б) наказанието на тези престъпници във войната не трябва да се отлага, а трябва да бъде осъществено веднага сега, още преди свършването на войната;

в) наказанието на тези престъпници във войната трябва да бъде дело не на една държава, а общо дело на съюзните държави, заинтересовани от осъществяването на това наказание.

Вярно:

РГАСПИ. Ф. 17. Оп. 162. Д. 37. Л. 53, 62-63. Копия.

НОТА НА В.М. МОЛОТОВ ЗА МАСОВОТО ИЗВЕЖДАНЕ НА СЪВЕТСКИ ГРАЖДАНИ В НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ И ЗА ОТГОВОРНОСТТА ЗА ТОВА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА ХИТЛЕРОВИТЕ ВЛАСТИ И ЧАСТНИ ЛИЦА

11 май 1943 г.

Нота на Народния Комисар по външните работи на СССР др. В.М. Молотов

За масовото насилствено отвеждане в немско-фашистко робство на мирни съветски граждани и за отговорността за това престъпление на хитлеровите власти и частни лица, експлоатиращи потисническия труд на съветски граждани в Германия, народнияткомисар по външните работи др. В.М. Молотов на 11 май т.г. изпрати до всички посланици и на страните, с които СССР има дипломатически отношения, нота със следното съдържание:

“По поръчение на Правителството на Съюза на Съветските Социалистически Републики имам честта да доведа до Ваше сведение следното:

Военните и гражданските власти на Съветския Съюз за последните шест месеца намериха на територията, освободена от Червената Армия от немска окупация в хода на зимната кампания 1942-1943 г., нови доказателства за безчислените най-жестоки злодеяния на немските власти над съветското гражданско население. По плановете и инструкциите на хитлеровото правителство и на военното командване немско-фашистките власти повсеместно са грабили, изтезавали, убивали съветски граждани, умъртвявали са военнопленниците, хвърляли са на повсеместно разрушаване съветските градове и села, отвеждали са в немско робство стотици хиляди съветски граждани. Немско-фашистките зверства, сведения за които Съветското правителство вече е довеждало до сведение на чуждестранните правителства, са се осъществявали от хитлеристите навсякъде, където е стъпил техен крак, и са имали още по-всеобхватен характер, отколкото е можело да се съди за това до изгонването на немците от заеманата от тях територия.[…]

III

Нечовешки мъчения и гибел на съветски граждани в немско-фашистко робство

За стотици хиляди съветски граждани, отведени в Германия, хитлеровите робовладелци са установили още по-ужасни условия на каторжен труд, отколкото в най-лошите времена на древното рабовладелчество. Съветските граждани са откарвани в концентрационни лагери, оградени с бодлива тел. Тях ги подкарват на работа и ги връщат в колони, под охраната на въоръжени хитлеристи. Съветскитехора са били лишени от име, викат ги по номер. Руснаците и украинците получават специални опознавателни знаци: първите - знак с бяла рамка по краищата и думата “Ост” в средата; вторите - носят същия знак, с жълта рамка. Съветските граждани не смеят да се отдалечават от лагера. За съветските хора, пратени в робство, е установен гладен режим. Гьоринг в своите споменати по-горе указания е предписал:

“Руснакът е непретенциозен, затова е лесно да бъде нахранен без забележимо нарушаване на нашия продоволствен баланс. Не следва той да бъде глезен или да бъде приучаван към немска храна”.

В самите фашистки немски вестници се срещат такива описания на положението на съветските граждани в Германия, като например следното - публикувано във “Франкфуртер цайтунг” на 17 април 1942 г.:

“Работниците от окупираните съветски територии са в лагер, ограден с бодлива тел. Тези хора, докарани в Германия от Харковския район, трябва, разбира се, да бъдат държани строго, да бъдат следени, тъй като няма никаква гаранция, че между тях няма болшевики, способни на саботажни актове. Техният най-близък началник... поддържа авторитета си с помощта на камшик”.

Страшните документи за нечовешки страдания на нашите хора в немската каторга са отразени в писмата им до роднините:

“Мамичко, - пише Нона Г. на 8 октомври 1942 г. от немския лагер, - времето тук е лошо, през цялото време вали дъжд. Аз ходя боса, защото нямам обувки. Ходя като беднячка. Хляб получаваме два пъти на ден по 100 грама. Работим 12 часа на ден. Мамичко, мъка ужасна. Освен завода и бараката не знаем нищо друго. Като се върна от работа, ще падна на кревата, ще се наплача до насита, ще си спомня дома и Вас, и с това ще заспя. За краткото време на живота ни тук ние всички сме капнали, не си доспиваме, не си дояждаме. В малката стая ние сме 16 човека, всичките украинки и аз. Ако се случи да се видим, всичко ще разкажа. Но едва ли ще стане да се видим, защото оставаме да зимуваме в летните бараки от дъски. При такова хранене, и без сън, гола и боса няма да оживея. Ако можете, не отказвайте на моята молба, пратете ми чесън и лук, защото храната е еднообразна. Вече ме болят венците - започва скорбутът“.

В друго писмо на 10 ноември 1942 г., същото съветско момиче пише: “Нашият живот, майчице, е по-лош от този при кучетата. Дават същата зелена супа, която както и преди никой не яде. От мислите ми изсъхна мозъкът и очите ми не виждат от сълзи. Днес през всичките 12 часа работихме гладни. Да плачеш и да не плачеш, трябва да се работи... Каква работа от човек, гладуващ всеки ден. Ще дойде началникът или седящата отстрани немкиня ще ни подгони: “Нона, арбайтен шнеллер, шнеллер!" ("Нона, по-бързо, по-бързо работи!"). Скъпа майчице, колко ми е тежко без Вас! Нямам сили да сдържа риданията. От обида плача. О, има и още по-лошо, още по-тежко, но нямам сили да го опиша... Ние вече свикнахме с това, че в два часа през нощта се отваря вратата, полицаят пали светлината и крещи “Ауфштен!" ("Стани!"). Веднага всички ставаме и излизаме на двора. Стоим час, Започват да ни броят. А понякога вали проливен дъжд или е студ. Чакаме втората смяна, кога ще влезе в двора. Мислимо ли е - почти сме боси, всички. Просто нямам сили да опиша всички преживявания и мъки... Мамичко, уморих се. Не ни пускат в града, живеем в гората. Чухме, че ще ни отведат в друг завод. Сега работим заедно с украинци, французи и сърби. Маминко, ако може, пратете колет - лук и чесън - имам скорбут. Не отказвайте на моята молба”.

Откараната в Германия девойка Маша Н. от Ворошиловградска област пише на своята майка:

“Здравей, моя скъпа и любима майчице. Пиша ти четвърто писмо, но отговор няма никакъв. Мамо, аз живея у хазяин. Семейството е малко: те са двама и едно дете, но работа, майко, имам. Всичко 8 стаи и един коридор. Ставам в 5 ч. сутрин, лягам в 10 часа през нощта. Мамо, всеки ден пера сутрин и вечер. Хазяинът винаги вика, така се страхувам от него, че се ужасявам и викам насън. За цялото време един път ме пуснаха в неделя в лагера при нашите. Върнах се и закъснях с половин час. Мамо, как хазяинът ме би по лицето, къса косите ми, така и няма да го забравя цял живот. Мамо, платиха ми за месец 7 марки и 50 пфенига. Аз всичко си плащам до последно, нямам у мен нищо тяхно. Мамо, казаха ни да напишем писма вкъщи, да ни пратят от къщи палто, валенки. Моля те, златна мамичко, ще ни притискат, нищо не пращай тук, все едно няма да го получа. Какво да правя? Не ме пускат да си отида вкъщи, а повече нямам сили да търпя. Всеки ден плача и навярно има един изход, да се самоубия. Мамо, родна моя, ако искаш да ме видиш жива, спаси ме от тук, от неволята. Повече не мога да живея и да търпя всичко това. Мамо, родна моя, постарай се да направиш това. Аз ще ти се отблагодаря, ако само бъда жива. Е, мамичко, повече не мога да пиша, сълзите ме задушават. Целувам всички роднини. Твоята щерка засега - Маша”.

Съветската девойка Надя Л. пише от гр. Хемниц вкъщи: “Скъпа мамо! Ние живеем в барака - 60 души, спим върху слама. В тази барака е много студено. Ходим на работа в трикотажната фабрика. Работим от 6 часа сутрин до 9 часа вечерта, ако ни дадат сутрин чиния окроп (вряла вода) и 50 гр. хляб, на обед - супа без хляб, за вечеря супа без хляб. А в работата ни дават още хляб - сутрин 25 гр. и на обед 25 гр. Храната, мила мамо, е скъпа, лоша, но това нищо не е, ако само мога да се върна вкъщи. Ние получихме вашето писмо, мамо, и плакахме. Много страдам, че не живея на свобода. Не виждам светлина, не виждам нищо, освен своята страшна барака. Водят ни на работа и от работа като роби”.

Маня К. пише на родителите си: “Ние живеем в Германия, в град Бланкенбург. При хазяина работим 33-ма човека. Тук има украинци, поляци, французи и руснаци. Хранят ни лошо. Много малко хляб дават. Работа има много. За нас следи надзирател. Всяка наша стъпка следят. Никъде не ни пускат. Само от работа и на работа. Работим по 12 часа, а нямаме никакви дрехи. Пари не ни дават. Скъпи татенце, колко ми омръзна да съм робиня и да не знам за кого и за какво работя. Пък и труда ни не го ценят. Все ни преследват и се смеят. Ако имах крилца, бих долетяла в родната страна”.

Девойката Ф. Н. пише на родителите си в Курск по време на окупацията на немците: “Ние в Германия сме затворници. Живеем много зле. Работим на полето. Храним се два пъти - сутрин 200 грама хляб и на обяд една купичка супа. Работа има твърде много. Аз много, много съжалявам, че заминах в Германия. При нашия хазяин има 28 човека - руснаци, поляци, французойки. Освен това, 15 полски девойки при другия хазяин, само че те спят и се хранят при нашия хазяин. Ние с Катя живеем заедно, спим на един креват. Мамичко, ние работим в Германия за благодаря. Всичко мое износих, няма къде да купя нещо и нямам пари. Работихме 4 месеца и не получихме нищо. Живеем в затвор. С една дума, сетете се как живеем”.

От лагера в гр. Щутгард 3 януари 1943 г. Леонид Д. пише вкъщи в гр. Щигри, Курска област: “Здравейте, скъпи родни мама и татко, Рая, Ваня и братче Юрик. Като пръв мой дълг искам да Ви опиша своя живот от начало до край. Скъпи роднини, когато когато пристигнахме в Германия, нас ни сортираха в разпределителен лагер и аз от тогава се разделих със сестра ми Зоя и не съм я виждал. Мила мамо, ходехме мръсни, не се къпехме по два месеца, хранехме въшките. Заводът е на 5 км от лагера, а заради храната аз едва движа краката си, така че този живот в Германия ще остане в паметта ми цял живот. Ако оживея и се върна вкъщи, всичко ще разкажа, така че на вас, мои роднини, косите ще ви настръхнат. Аз вече реших да свърша живота си, но се въздържах, мисля, че ще дойде по-добро време. Скъпа мамичко, ако имах крила, как бих отлетял от тук!”

  1. годишната Нина С. пише от чужбина в родината си на 18 август 1942 г.: “Скъпи мама и татко, намирам се в гр. Зоненберг, живея в барака, работя във фабрика. Колко е трудно! Аз съвсем отслабнах. Мамичко, ние живеем зад решетка, като затворници. Вече скъсах обувките си и ходя боса на работа... Колко трудно е да се живее! Ой, как ще преживея всичко това...”

Изгубил здравето си на немската каторга и върнал се в родината, Филип Боцман разказва: “... Село Мироновка трябваше да достави за пращане в Германия 20 юноши и девойки. Хващаха младите по улиците, вземаха ги нощем от креватите. На два пъти ми се удаде да се скрия, третия път ме хванаха, затвориха ме във вагона. Заедно с другите попаднах в Берлин. В студената казарма, обградена с висока ограда, напъхаха неколкостотин души. Спяхме на каменния под. Аз попаднах в трикотажна фабрика, където изготвяха военно оборудване. Тук работеха французи, военнопленници поляци, испанци. Най-подозрително и най-придирчиво се отнасяха немските майстори и надзиратели към руснаците. Стане нещо - бой и ругатни. Работехме, без да изправяме гръб, мълчаливо. Обедът направо тук в цеха - купичка студена супа от картофени обелки. Хляб за този обяд вече не оставаше. Всичките 300 гр. сурогатен хляб се изяждаха още сутринта. Вечерта ни подгонваха обратно в казармите. И така всеки ден. Умора, глад, мъка. Една девойка от Орловска област, пребита от надзирателя, се обеси. Някои се опитваха да бягат, но това бе трудно - ще те издаде първият немец, който разпознае в теб руснака. За хващане на бегълците немците използват кучета. Гладът, тежкият труд сринаха здравето ми”.

За нечовешките условия в които са поставени от престъпното хитлерово правителство съветските хора, отведени в Германия и обречени от него на смърт, свидетелстват не само многочислените официални немски заповеди и инструкции, писмата на съветските граждани от Германия, но и писмата на немци до войници и офицери от германската армия, намиращи се на съветско-германския фронт.

У убития немски войник Вилхелм Бок от 221-ва немска пехотна дивизия е намерено писмо от майка му от Хемниц. В него се казва:

“Много руски жени и девойки работят във фабриките “Астра Верке”. Заставят ги да работят по 14 и повече часа на ден. Заплата те, разбира се, не получават никаква. На работа и от работа те ходят под конвой. Русите са толкова преуморени, че буквално падат.Често охраната ги бие с камшици. Да се оплачат от побоите и лошата храна те нямат право. Моята съседка тия дни си намери работничка. Тя внесе в касата пари и й дадоха възможност да си избере по вкус всяка от току що докараните тук жени от Русия”.

На войника Елин Шилинг пише Лота Мелер от Пуфенхаузен на 10 авгус­т 1942година: “Неотдавна тук, в Пуфенхаузен, се появиха руснаци. Интересен живот ни предстои: в единия джоб речник, в другия револвер”.

Хиляди съветски граждани не издържат дивите условия на робството. В лагерите цари огромна смъртност.

На войника Ото Теск от 6-та рота на 4 полк от 32-ра немска пехотна дивизия пише Фрида Путц от Гюлтце при Алтентрептов, окръг Демин, на 30 април 1942 година:

“...Тук в сряда отново погребаха двама руснаци. Такива на гробището тук вече са погребани петима, и двама са отново на смъртен одър. А и защо им е да живеят, би следвало всички тях да ги изтрепят...”

Престъпното правителство на Германия организира покупко-продажба на превърнатите в роби съветски граждани. За неголяма сума, която не превишава 10-15 марки за човек, всеки немец може да си придобие роби. В Германия са учредени пазари за роби. Тук, както във времената на робовладелческия строй, купувачите на роби опипват мускулите на ръцете и краката на продаваните в робство съветски граждани, обменят изморените от безпощадната експлоатация роби за по-здрави.

На унтер-офицер Иосиф Викерт, п/п № 261873,неговата жена Мария Викерт от Франквайлер пише: “...Аз още не съм ти съобщила за получаването на пратените от теб 100 марки. Аз веднага ги дадох на твоята майка, за да може тя да купи пленници. Сега това не е толкова скъпо”.

На старшия ефрейтор Франц Кнапе, п/п № 08999, пише жена му Рут Кнапе от Грум в Ангалт: “...Украинеца вече го нямам... той нищо не искаше да слуша и беше страшен лентяй. Сега той е у Херберт. Ние искахме да видим дали няма да е подходящ за по-голямо стопанство, но и там той бе същият. Аз съобщих за това по телефона на Бюрото по труда. Но кога ще дойде новият транспорт, те не можаха да ми кажат. Херберт засега го държи, а след това ще го обмени”.

В ръцете на робовладелците съветските граждани са подложени на нечовешки жестокости и експлоатация. Съветските граждани нощем ги затварят в хладилни складове и сараи. Хранят ги до глад и ги изтезават с непосилна работа. Над съветските хора издевателстват, смачквайки по всякакъв начин човешкото достойнство в тях. 16-годишната девойка Валя Дьомушкина се връща в родината от Нюрнберг. Тя разказа: “Аз работех при една немкиня. Мъжът й обер-лейтенант Карл Шток е бил убит на източния фронт при Сталинград. На 1 януари 1943 г. при фрау Шток на новогодишен обед е трябвало да дойдат гости. Погълната от работата и от своите невесели мисли, аз не забелязах как кипна и започна да се излива на електрическата печка млякото, поставено от готвачката. В кухнята се разнесе миризма на изгоряло. Разярената господарка се втурна в кухнята, изтръгна от ръцете ми тенджерата с остатъците от млякото и ги плисна в лицето ми. Аз загубих съзнание. Съвзех се в болницата и усетих непоносима болка и мрак. Аз ослепях. Три седмици лежах в болницата и след това дълго се добирах до родината”.

Надя С. 16-годишна, ученичка в 9 клас в едно средно училище във Ворошиловградска област, пише: “Немците насила отправиха почти цялата наша младеж на каторжна работа в Германия. На гарата по време на отпътуването царяха стон и плач. Плачеха заминаващите и изпращащите. Мен и още 16 момичета ни пратиха в гр. Швац. Тук ставаше истинска търговия с руски хора. Немците и немкините ни обръщаха на всички страни, мереха ни и ни опипваха. Мен ме купи хлебарят Карл В. Той ме заставяше да работя от 6 часа сутрин до късна нощ. Макар да живеех у хлебаря, аз рядко ядях хляб. Всеки ден миех пода, перях сутрин и вечер, гледах децата, обличах ги. Фрау беше не много зла- блъсне ме, ощипе ме или ме удари по главата, но не ме болеше. Само че беше обидно, когато си спомнех, че съм учила в осми клас, изучавах френски език, история, а тук самата аз станах робиня, като в периода на римското владичество. От непосилния труд, от глад и бой аз се разболях. Когато се оправих малко, избягах към родината. В Брест-Литовск ме задържаха и ме пратиха в концлагер. В този лагер, в полуразрушените сараи, се мъчеха хиляди съветски граждани. Всеки ден от лагера изнасяха 10-15 трупа”.

Немските робовладелци често откровено се хвалят със своите зверства над съветски хора. Снабдителят Лоренс Шпеер пише на своя зет, войника Иозеф Шпееру: “У нас сега работи украинска девица на 19 години. Бъди спокоен - тя ще работи. В неделя в селото ще пристигнат още 20 рускини. Ще си взема няколко парчета...” Ефрейторът от 7-а немска пехотна дивизия Вилхелм Хаусман получил писмо от майка си от Швейхаузен: “При нас на млечната ферма също има шестима руснаци. През нощта тях ги затварят там. Сред тях има юноши на 14-15години. Не се безпокой, те ще могат да работят”.

На лейтенанта от 8 рота на 187-ми полк от 81 пехотна дивизия Герхардт Шплет пише фрау Сузи Крамер от Теплиц-Шенау (Судетска обл.) на юли1942 година: “На нас трябва да ни пратят десет руснака в пивоварната. Е, аз ще заставя тази банда да се развърти. Най-охотно от всичко аз бих претрепала всички руснаци”.

Хиляди съветски граждани, насилствено отведени в немско робство, загиват от студ, от глад, от непосилен труд и изтезания. Немалко съветски граждани, доведени до отчаяние от нечовешкото отношение на робовладелците, завършват живота си със самоубийство. В немските писма има много доказателства за това, че нерядко съветските хора предпочитат смъртта пред робството при немците. Ето писмо, намерено у убития край Ленинград обер-ефрейтор от 405 полк на 121 пехотна дивизия Рудолф Ламермайер. Това писмо е написано от майка му от селището Люгд

“Вчера през деня при нас дотича Анна Лиза Ростерт. Тя беше силно озлобена. При тях в свинарника се обесила руска девица. Нашите работнички полякини казваха, че фрау Ростерт непрекъснато биела и ругаела рускинята. Тя пристигна тук през април и през цялото време ходеше в сълзи. Самоубила се е вероятно в минута на отчаяние. Ние успокоявахме фрау Ростерт, та нали може за неголяма цена да придобие нова руска работничка”.

Руското правителство изразява увереност, че всички заинтересовани правителства са солидарни в това, че хитлеровото правителство и неговите агенти трябва да понесат пълна отговорност и сурово наказание за своите чудовищни престъпления, за лишенията и мъките на милиони мирни граждани, насилствено отведени в немско.фашистко робство […]

Приемете и пр.

В. МОЛОТОВ

Москва, 11 май 1943 година.

Печата се по: Внешняя политика Советского Союза в период Отечественной войны. Т. 1. С. 313-330.

Приложение № 10

Към секретния протокол от Московската конференция

19-30 октомври 1943 г.

ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ХИТЛЕРИСТИТЕ ЗА ИЗВЪРШВАНИТЕ ЗВЕРСТВА

Великобритания, Съединените Щати и Съветският съюз получиха от различни източници свидетелства за зверствата, убийствата и хладнокръвните масови екзекуции, които се извършват от хитлеровите въоръжени сили в много страни, завзети от тях, от които тях сега неотклонно ги прогонват. Жестокостите на хитлеровото ръководство не са нов факт, и всички народи или територии, намиращи се във властта им, са страдали от най-лошата форма на управление с помощта на терора.Новото е в това, че много от тези територии сега се освобождават от придвижващите се напред армии на държавите-освободителки и че в своето отчаяние отстъпващите хитлеровци-хуни удвояват своите безжалостни жестокости. За това сега с особена нагледност свидетелстват фактите за чудовищни престъпления на освобождаваните територии на Съветския съюз, а също на териториите на Франция и Италия.

В съответствие с гореизложеното трите съюзни държави, изразявайки интересите на тридесет и двете обединени нации, тържествено заявяват и предупреждават със своята следваща по-долу декларация:

В момента на предоставянето на всяко примирие на всяко правителство, което може да бъде създадено в Германия, тези германски офицери и войници и членове на нацистката партия, които са били отговорни за вишеспоменатите зверства, убийства и екзекуции, или доброволно са вземали участие в тях, ще бъдат изпратени в страните, в които са били извършени техните отвратителн действия, за да могат те да бъдат съдени и наказани в съответствие със законите на тези освободени страни и свободни правителства, които ще бъдат създадени там. Списъците ще бъдат съставени с всички възможни подробности, получени от всички тези страни, особено по отношение на окупираните части на Съветския съюз, Полша и Чехословакия, Югославия и Гърция, включително Крит и другите острови, Норвегия, Дания, Нидерландия, Белгия, Люксембург, Франция и Италия.

По този начин немците, които са взели участие в масови разстрели на италиански офицери или в екзекуциите на френски, нидерландски, белгийски и норвежки заложници или на критски селяни или пък тези, които са взели участие в изтребването, на което е бил подложен народът на Полша или в изтребването на население на териториите на Съветския съюз, които сега се очистват от врага, - трябва да знаят, че те ще бъдат отпратени обратно в местата на техните престъпления и ще бъдат съдени на място от народите, над които те са извършвали насилия. Нека тези, които още не са обагрили своите ръце с невинна кръв, да отчетат това, за да не се окажат в числото на виновните, понеже трите съюзни държави със сигурност ще ги намерят даже накрай света и ще ги предадат в ръцете на обвинителите, за да може да се извърши правосъдието.

Тази декларация не засяга въпроса за главните престъпници, чиито престъпления не са свързани с определено географско място и които ще бъдат наказани със съвместно решение на правителствата на съюзниците.

Рузвелт

Сталин

Чърчил

Печата се по: Советский Союз на международных конференциях периода Вели­кой Отечественной войны 1941—1945 гг. Т. 1. С. 363—364.

Превод от руски Велиана Христова