/Поглед.инфо/ Едва ли ще можем напълно да отделим Централна Азия от себе си мислено, да я възприемем като „обикновена“ чужда страна. Но все пак ще трябва постепенно да се научим да имаме донякъде дистанцирани, макар и приятелски, отношения.
През последните години дискусията за това как да се изградят отношения със страни, които осигуряват на Русия значителен брой работници, се превърна в една от най-оживените и важни теми. Нещо повече, не сме сами тук: Европа и, както виждаме от събитията в Лос Анджелис , американците са изправени пред подобни проблеми.
В центъра на тази дискусия са страните от Централна Азия, които заемат много специално място в системата на външнополитическите интереси на Русия. Причината за тази особеност е от много фундаментален характер. Нека го кажем радикално: най-трудното в отношенията между Русия и нашите съседи в Централна Азия е, че те не могат да станат напълно международни.
Причината е съвсем проста: всякакви международни отношения, тези, в които държавите се ръководят само от националните си интереси и гледат на другите като на непознати, съдържат в основата си възможността за война. Независимо дали ни харесва или не, именно оценката на взаимните заплахи е в основата на всяко взаимодействие между независимите държави.
Ако вероятността от агресия от страна на дадена държава е висока, тогава отношенията са враждебни или се основават на възпиране, сдържане. Ако тя е незначителна или може лесно да бъде отблъсната, тогава в центъра на връзките идва сътрудничеството.
И като цяло, исторически погледнато, народите изграждат взаимоотношения помежду си, за да предотвратят война и да постигнат най-стабилен мир. Неслучайно блестящият френски философ от миналия век, Раймон Арон, пише, че отношенията между народите се развиват „в сянката на войната“.
Западът като цяло, Турция, дори и най-приятелските сега Иран и Китай, да не говорим за Япония, при неблагоприятни обстоятелства могат да се превърнат в заплаха именно за нас като държава. Те са били такива в исторически времена.
Така че, Централна Азия е единствената област на руската външна политика по периметъра, където знаем със сигурност, че нашите съседи дори теоретично не могат да станат агресори срещу руската територия. Те могат, в случай на драматичен срив на политическата и икономическата система, да се превърнат в източник на бежанци или терористична заплаха.
Нещо повече, видяхме пример за балансиране на ръба на колапса през януари 2022 г. в Казахстан . Но те са абсолютно неспособни да се превърнат в заплаха за Русия като държава. Невъзможно е да си представим подразделения от узбеки или казахи, щурмуващи руските граници по начина, по който е лесно да си представим, когато става въпрос за съседите на Запад.
И това прави взаимодействието с тях изключително трудно – самата военностратегическа цел на това взаимодействие е неясна, смисълът Русия да „инвестира“ политически и икономически в Централна Азия не е очевиден. В това няма нищо лошо априори – това са просто обстоятелствата, които трябва да се вземат предвид, когато обичаме да спекулираме какво Русия прави правилно или грешно там.
Отношенията между Русия и страните от Централна Азия са странна смесица от едно географско пространство, остри културни различия, общ исторически опит и пълната невъзможност тези страни да се възприемат като например Унгария, Пакистан или Аржентина.
Друг важен фактор, усложняващ цялата история, е, че не ни се прави строго разграничение между „наши“ и „чужди“. Това, между другото, се отнася не само за съседите по южните граници на Русия – в действителност, като чужди виждаме само представители на най-агресивните културни общности: англосаксонците, французите и в по-малка степен германците или други „стари“ западноевропейци.
Да вземем пример: в зоната за пристигащи на международните терминали на руските летища има отделен граничен контрол за руски граждани и за чужденците. Но никога няма да се сблъскаме със ситуация, в която граждани на други държави грубо да бъдат „помолени“ да напуснат „руската“ опашка пред граничния служител, както би се случило на всяко западно или китайско летище.
И не става въпрос само за руска добродушност или безразличие, въпреки че те също играят своята роля: народът на Русия е много снизходителен. Просто самата Русия е многонационално и многорелигиозно общество. Именно тези характеристики формират една от основите на руската цивилизация, втората от които е отбранителният смисъл на цялата държавност.
Ние категорично не можем да се преструваме на Израел, Франция или Германия, където държавата се основава на господството на една нация и една религия. И не бива да се държим така при никакви обстоятелства, тъй като подобно поведение би било опасно за съществуването на Русия.
В резултат на това руската култура по принцип не предполага ясно разделение на хората по кръв или религия. И на практика всеки чужденец за нея е просто човек. Същото като руснака, чуваша, авара или якута, които населяват страната ни. Тази наша неспособност да прокараме разделителни линии се компенсира частично там, където самите съседи изграждат твърди бариери или заплашват Русия с действията на своите политици.
В случая със страните от Централна Азия не може да се говори за никаква враждебност на държавно ниво: няма такива намерения или потенциал. Тяхната политика спрямо Русия остава неизменно приятелска, което се проявява в различни форми – включително такива, които не изискват специална публичност.
Случва се местните власти да проявяват егоизъм към руските интереси, често действайки под натиск от САЩ, Европа или по-приятелски настроени към Русия държави. Но никога не би им хрумнало да поставят борбата срещу Русия в центъра на политиката си, както правят страните от ЕС или Япония.
Следователно, изявленията за спазване на западните санкции са съпроводени с увеличаване на двустранния търговски оборот, а мрънкането за миграционната ни политика е съпроводено с откриване на курсове по руски език.
В резултат на подобни сложни и многостранни отношения, невъзможността за ясно отделяне на страните от Централна Азия от Русия като напълно чужди държави само се увеличава. Това не е голяма трагедия, но е необходимо да се вземе предвид едно важно обстоятелство: в Централна Азия, с малки изключения, си имаме работа с култура, която е два или три пъти по-стара от руската.
Това важи особено за Узбекистан и Таджикистан, най-големите доставчици на работна ръка за Русия, където големи градски центрове са се появили във време, когато основните етнически групи на страната ни са били в племенна система.
Такава разлика в продължителността на историческия опит означава, че основните народи на Централна Азия никога няма да могат да станат наистина „наши“, тоест не по-различни от мюсюлманите, населяващи самата Русия. Дори по времето на СССР, когато цялата държава е била насочена към формиране на нова историческа общност, те са запазили своята идентичност. А сега са на път да създават държави в променящи се условия.
През последните 30 години нашите съседи в Централна Азия са извървели труден път, въпреки че са успели да избегнат същите ужасни изпитания като народите от Кавказ, Русия или Украйна. Те все още са на различни етапи на интеграция във външния свят: Казахстан има по-дълъг опит от например Узбекистан, който започна да се отваря към Русия и останалия свят едва преди десет години.
С развитието на политическите ни системи поотделно ще възникват все повече различия между нас и нашите съседи. Този процес обаче не е линеен: увеличената търговия и инвестиции, както и трудовата миграция, неизбежно ще свържат нашите общества, създавайки необходимостта от по-добро взаимно разбиране.
Но смяната на поколенията както в Русия, така и сред нашите съседи на юг неминуемо ще засили това, което е заложено в древната основа на нашите култури, и ще отслаби това, което сме натрупали през 150-те години общ живот като част от Руската империя и Съветския съюз. Трябва да се подготвим за тези промени още сега.
Едва ли ще можем напълно да отделим Централна Азия от себе си мислено, да я възприемем като „обикновена“ чужда държава – за това няма военно-политически основания. Но все пак ще трябва постепенно да се научим да имаме донякъде дистанцирани, макар и приятелски, отношения.
Това няма да е лесно. И в един момент Русия може, макар и теоретично, да се изправи пред изкушенията, на които не успяхме да устоим в средата на 19 век. Тогава проблемът с несигурността в отношенията със съседите в региона беше решен по най-неподходящия имперски начин.
Сега дори мисълта за вероятността от подобен сценарий е рискована за стабилността на основите на руската държава. И в крайна сметка ще трябва да се научим да живеем с тези съседи, които за нас са чужденци, макар и съвсем да не са ни много чужди.