/Поглед.инфо/ Светът отново е обърнал очи към Газа, чиято трагедия се смеси с трагедията, която се разгръща в широки мащаби в Сирия и Ирак.
Обективно погледнато, примитивните и наивни действия на отделни палестински организации, сред които особено място заема "Хамас" с нейните крайни лозунги и призиви, неподплатени със съответни въоръжени сили и оръжие, влизат в един обединен концерт със страшната заплаха, която се надига от север и може да засегне не само тях, но и световния мир. Тези опасения се подсилват от някои крайни световни ислямистки кръгове, повечето богато платени с огромни пари на производителките на петрол, включително опитни във военно отношение участници от Европа, които се опитват да създадат върху територията на Ирак и Сирия така наречената държава ИДИЛ (Ислямска държава на Ирак и Леванта), която все по-често започва да се нарича Арабски халифат. Лидерът на това движение с фамилия Багдади вече се е самообявил за халиф. Публикуваната наскоро карта на този "халифат" (интересен факт - най-напред това бе направено от някои албански издания в Македония!) обхваща обширните територии на всички страни с ислямско вероизповедание, но достига и до Централна Европа, като включва в границите си, ни повече, ни по-малко, и България! С една дума - войната вече чука и на нашите порти, стига да се намерят сили, които да я провокират. А такива у нас по всяка вероятност има, само дето официалните власти се правят, че не ги забелязват.
И тук възниква естественият въпрос: Кой сбърка и къде сбърка?
Отговорът е един и недвусмислен. Някога САЩ допуснаха ислямистката заплаха в Азия с надеждата, че тя ще се насочи срещу съветските интереси в района. Но след разпада на СССР тази заплаха се насочи срещу самите тях. Вашингтон подцени в своята политическа линия няколко фактора: Ислямското общество е не само единно и антиатеистично, но и дълбоко разделено от второстепенни сблъсъци и конфликти, основното противоречие сред които е между сунити и шиити.
Опитите чрез отстраняването на "сунитския диктатор" Саддам Хюсеин в Ирак и подмяната му с "демократична" структура, обхващаща не само тези две групировки в Ирак, но и другоезичните кюрди, на практика доведе до фактическия разпад на тази държава по национално-религиозен признак.
Подобен бе опитът със Сирия, където бе направен опит да бъде подменен "алауитският диктатор" Башар Асад и въвеждането на демократични структури в страната. При това бе подценена същата чужда сила, която вече се противопоставяше и на Америка - крайните ислямисти, които направиха всичко възможно да вземат връх в съпротивата срещу режима, да създадат "свои" райони в Северна Сирия (не без съдействието на обърканите от събитията турски власти) и да се прехвърлят в съседен Ирак с мечтата да възстановят средновековния ислямски халифат, а от там - и по други райони на света.
Илюзията на някои западни политици за "арабската пролет" бе изживяна, но твърде късно. Вместо мечтаната може би искрено от някои от тях модерна демокрация в страните на тази "пролет" се наложиха анархия, безвластие, военна диктатура, религиозно разцепление, безчинства и бандитизъм. Просто зад океана не разбраха навреме, че демокрация от западен образец в ислямския свят поне на този етап не може да съществува, че тя ще има друг образ, различен от западния, със силен религиозен привкус, отговарящ на многовековните местни традиции, които не може да се сменят за броени дни, че нерядко ще бъде враждебно настроена на Запада и че тази омраза има дълбоки исторически корени от времето на колониализма.