/Поглед.инфо/ В западната преса и аналитика все по-често може да се срещне твърдението, че Башар Асад е спечелил войната. За тях това е доста болезнено, защото означава, че някой е загубил тази война. Пропагандата може до безкрай да ни натрапва привичните шаблони за загубилите „демокрация”, „свобода” и „опозиция”, но адекватните хора разбират, че са загубили Западът и неговите съюзници в Близкия изток. Веднага ще отбележа, че всъщност войната в Сирия все още не е приключила, но ако се подадем на изкушението може да поразсъждаваме.

Въпреки големите успехи в Южна Сирия и практически пълното възстановяване на контрола над „границата” с Израел и Йордания, остават двата най-сложни въпроса – кюрдския и идлибския.

Кюрдите, зад които стоят САЩ, са заразени със сепаратистки идеи и заемат около трета от територията на Сирия в северната и североизточната част на страната (често с некюрдско население), а също доста големи „кюрдски” територии на границата с Турция се окупират от турската армия. Както показа началният етап от войната и последвалия съюз с американците (операцията срещу „Ислямска държава”),кюрдите представляват значителна военна сила. Тук трябва да се поеме по дипломатически път, при това да се лекуват американските язви под формата на агенти на влияние и военни бази.

В мухафаза Идлиб начело стои сирийската „Ал Кайда” под чието командване се намират около 20 хил. терористи. Също в Идлиб се извозват терористите, предпочели да се „евакуират” а не да гинат при освобождението на поредното населено място или територия. Операцията по освобождението на Идлиб се усложнява от големия брой цивилно население (около два милиона души) и не се знае как ще действа Ердоган, не са изключени и протести и шантаж за излизане от тройката Русия-Иран-Турция.

Ако се изключат тези два все още неурегулирани въпроса, то може да се определят спечелилите и загубилите в сирийската война.

В момента губят агресорите в лицето на американската, саудитската, катарската, британската, френската, йорданската и израелската страна. Би станало твърде дълго да се описва ролята на всяка страна, но ще отбележа, че пресата отделя малко внимание на Великобритания, Франция и Израел. Например британският аналитик Марк Къртис сочи, че Великобритания от самото начало на войната е въвлечена във въоръжаването и обучението на „опозицията”. За действията на израелската страна също е известно от първата година на конфликта, но не на широк кръг потребители на информация. Окончателното признание за „взаимодействието” между Израел и „въоръжените лициа” на сирийската част от Голанските възвишения се случи дева през юни миналата година: за първи път в доклад на ООН, а след това в разобличаваща публикация на „Уол Стрийт Джърнъл”.

Войната в Сирия я печелят Сирия, русия, Иран и ливанското народно-освободително движение „Хизбулла”.

Някои ще забележат, че не споменавам Турция. Да, турската страна изигра ключова роля в разпалването на агресията: откритата граница за терористите от целия свят и доставките на оръжие, пряката подкрепа на терористите, необоснованото (от военна страна) унищожаване на руския самолет и подкрепата на „Ислямска държава” с покупки на петрол. Но в последствие Турция напусна „западната” банда и се промъкна към просирийския съюз, в крайна сметка на дипломатическата дъска. Макар и да постъпват съобщения, че Турция продължава да подкрепя терористите, които между другото сега мародерстват, грабят и безчинстват в Африн. Вижда се, че Ердоган е избухнал заради наглостта на САЩ, които стоят зад опита за държавен преврат и строят Сирийски Кюрдистан на турската граница. Съгласно позициите на Турция, кюрдите са огнище на тероризъм и заплаха за териториалната цялост. Така Турция е едновременно печелеща и губеща страна.

Западните журналисти и експерти се опитват да осъзнаят случващото се и задават въпроса „Защо Башар Асад спечели войната в Сирия?”. Но бивайки заложници на собствената си пропаганда и изградената нереалност, не им е възможно да отговорят на този въпрос напълно. Тук няма да се подвеждам по техните измислици, а ще се опитам сам да отговоря на този въпрос.

  1. Героизмът и издръжливостта на сирийския народ

  2. Подкрепата на Русия, Иран и „Хизбулла”.

  3. Личните способности на Башар Асад.

  4. Относителната сплотеност на военно-политическото ръководство.

  5. Отсъствието на стратегия по Сирия в антисирйската коалиция на САЩ.

  6. Противоречията в интересите и целите на страните, поддържащи сирийския тероризъм.

  7. Разпокъсаността на стотиците банди и терористични групировки и конфликтите между тях.

  8. Отказът на САЩ от пълномащабна военна намеса (боязън за сблъсък с Русия и Иран).

  9. Решението на Барак Обама да закрие проекта „Ислямска държава” и провеждането в Сирия и Ирак на операция „Непоколебима решителност”.

  10. Неблагоприятната вътрешна и външна обстановка в страните агресори (САЩ- Тръмп и вътрешнополитическата криза, Саудитска Арабия с нейната агресия в Йемен, Катар с неговия конфликт със Саудитска Арабия и блокадата, Турция и конфликтът ѝ със САЩ).

Превод: Поглед.инфо