/Поглед.инфо/ Разсъжденията по тази тема зачестиха след съобщението на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, че през 2021 г. алиансът трябва да приеме нова стратегическа концепция, насочена към сдържане на Русия и Китай.
Генералният секретар на НАТО говори за това и по-рано: на срещата на външните министри на НАТО във Вашингтон в чест на 70-годишнината от алианса през 2019 г., както и на срещата на държавните и правителствени ръководители на НАТО през декември същата година в Лондон. А администрацията на Тръмп стартира цяла кампания, за да представи Китай като „потенциална заплаха“ в европейските столици и в кулоарите на секретариата на НАТО.
Новата стратегия все още се пише, но каква ще бъде, може да се прецени по вече готовия подготвителен документ. В края на 2020 г. алиансът представи доклада „НАТО-2030: Единство в нова ера“. Той беше обсъден от ръководителите на външните министерства на страните от НАТО по време на видеосрещата на 1 декември.
Една от основните точки на доклада е тезата, че политическият и икономическият възход на КНР е ново предизвикателство за НАТО: Китай трябва да се възприема не само като чисто икономически партньор или като един от участниците в областта на азиатската сигурност, а по-скоро като пълноправен стратегически съперник.
Китай „не представлява непосредствена военна заплаха за евроатлантическия регион в същата степен като Русия, но разширява военното си присъствие в Атлантическия океан, Средиземно море, Арктика“, задълбочавайки отбранителното сътрудничество с Русия и развивайки нейния глобален стратегически потенциал.
Какво предлагат авторите на доклада? Създаване на специален консултативен орган за обмен на информация и опит и „за обсъждане на всички аспекти на интересите на сигурността на Алианса по отношение на Китай“. Изрично е посочено, че той „трябва да отдели много повече време, политически ресурси и сила към предизвикателствата пред сигурността от Китай“.
Интересно е, че Пекин постоянно подчертава, че се интересува от търговско-икономическите отношения със страните от Алианса, предимно с европейците, и избягва обсъждането на военно-стратегическата програма. И още по-малко нарича НАТО свой стратегически съперник.
Ала самият Алианс изглежда, започва все повече да се интересува от търговско-икономическите отношения с Китай (очевидно надхвърляйки своята компетентност). По този начин в гореспоменатия доклад в главата за Китай се препоръчва „да продължим да идентифицираме уязвимостите в ключовите сектори и вериги за доставки, като координираме усилията си с ЕС“, както и „да поддържаме сплотеността на НАТО в отношенията между нейните членове и Китай на двустранно ниво и в такива формати, като 17 + 1 и инициативата „Пояс и път“.
И това е истинският смисъл както на разглеждания доклад, така и на бъдещата стратегия на НАТО, върху която най-вероятно ще се основава: във военно-стратегическо отношение изглежда, няма какво да се предяви на Китай, но затова пък е очевидно желанието да забавят отношенията на Европа с Китай и неговите мащабни външноикономически и инфраструктурни начинания като Инициативата за „Пояса и пътя“.
Неотдавна сключеното споразумение за търговия и инвестиции между КНР и ЕС се превърна в очевидно проявление на политиката на здравия разум и търговско-икономическата целесъобразност от страна на европейците.
Но очевидно това не отговаря на интересите на новата американска администрация, която, разчитайки на своята „многостранна дипломация“ и използвайки НАТО като инструмент, се опитва да блокира тази европейска политика.
В същото време самият Северноатлантически алианс, „рисувайки“ пред себе си Китай като „пълноправен системен враг“, рискува да се сблъска наистина с ефекта на т.нар. самоизпълняващо се пророчество.
Превод: ЕС