/Поглед.инфо/ На сайта Гуанча, който принадлежи на Шахнайския институт за стратегически изследвания "Чунцю" се появи трети подред материал, в който длъжностни лица, отговорни за външната политика на Китайската народна република, изказват мнения по въпросите на китайско-американските отношения. Когато в края на юни ръководният орган на китайския парламент - Постоянният комитет ВСНП прие закон за националната сигурност в Хонконг, разширяващ правата на центъра, в това число и на силовите структури за контрол над ситуацията в автономния град, в САЩ бяха въведени първите пълноценни антикитайски санкции.

Те демонстрираха, че Вашингтон се прехвърля от вербалната агресия към конкретни действия в логиката на студената война 2.0., както и че въпросът няма да се ограничи с това, а санкциите ще бъдат засилени, тъй като това сега е генералната линия на ръководството на САЩ. Изправен пред нуждата от бърза реакция и отпор, Пекин бе принуден да пристъпи към ответни действия, за да обясни на международната общност китайската гледна точка по казусите и курса на политическия конфликт с Вашингтон.

Първи се изказа министърът на външните работи на Китай Ван И, следван от главата на работната група за международни отношения към Централния комитет на Китайската комунистическа партия Ян Дзечи, а след това се появи и интервю със заместник-министъра на външните рабойти Ли Юйчен - дипломат с огромен опит, чиято професионална биография от една страна е свързана със СССР, а от друга и с постсъветското пространство - две командировки в Москва плюс работа като посланик в Казахстан. От друга страна Ли Юйчен има опит и с работата в "конфликтни" зони от гледна точка на голямата политика - бил е в постоянното представителство при ООН, посланик в Индия, а също така и межуднароден анализатор и в политическото планиране. Това е една от най-ключовите за китайската дипломация фигури, крупен интелектуалец и поради това, мнението му представлява голям интерес за руските читатели.

Ли Юйчен критикува позицията на официален Вашингтон от гледната точка на върховенството на международното право, както и равенството на всички държави пред него. Трябва да се припомни, че от речта на руския президент Владимир Путин на Мюнхенската конференция през 2007-ма, нашата страна следва същия път, възвръщайки си загубените позиции в международната общност, в което и успя.

Китайският заместник-министър подчертава незакоността на американския подход, при което в САЩ "проповядват международно право на другите", но изповядват различни принципи за себе си, като т.нар. "американска изключителност", което по същество значи, че се поставят над международния правов "законодател". Това е ефективна техника, която включва "екстериториалността", която американската страна си е присвоила. В съответствие с нея, американските закони могат да се разглеждат и като "международни закони", които всички други "трябва" да следват.

Ли Юйчен дипломатично избягва други примери и не засяга въпросите, които не са свързани с отношенията между Пекин и Вашингтон, като например тези за европейските сателити на САЩ. Но на всички им е ясно, че подчинението им към САЩ, а в това число и на американските правни норми, е "естествено правило на играта", прието в НАТО още от времето на основаването му, което е предшествано от прословутия план "Маршал".

Европейското подчинение е "купено" с помощта на американската военна окупация и голямата икономическа помощ в следвоенните разрушения, зад които всъщност седи съюза на големия англосаксонски бизнес (Сити плюс Уолстрийт), чиято власт се разпростира над Запада като един вид протекторат, а след 1991 и над останалата част на Европа, в това число и над териториите на бившия СССР.

Когато този модел се формира напълно, а особено след края на Студената война и рухването на СССР, САЩ започват да го "експортират" отвъд границите на традиционния Запад, разширявайки сферата на влиянието си по целия свят, от където идва и представата за "екстериториалността" на американското право.

САЩ не "включват" този модел толкова често, но основно когато срещнат "неподчинение" към интересите си.

Просто никой друг освен Китай и Русия не се противопоставя на този глобален ред. И индивидуалните случаи на анти-американска опозиция от страни като Иран, Северна Корея, Сирия, Куба и Венецуела се асоциират не толкова с материалните и морални ресурси на лидерите и елитите им, колкото с поддръжката на Москва и Пекин.

Ли Юйчен свързва практиката по разпространение на "еднополюсния свят", в който САЩ "господстват над останалите", с проекта за подмяна на глобализацията с "американизация", при което глобалното управление става работа не на международен консенсус, а на американската хегемония.

Отговаряйки на западните обвинения, че Китай прокарва "паралелна" световна система, дипломатът отбелязва, че страната му "никога не е имала за цел да владее света". Тя "само е допринасяла за общото благо" и взима участие в световното управление, но не за да "сваля" някой, а за да отговори адекватно на ролята си като "голяма държава".

В този аргумент се вижда влиянието на Ян Цзечи, под чието ръководство е работел Ли в работната група към ЦК. Споменатият вече "патриарх" на китайската дипломация, коментирайки някои международни спорове е отбелязвал, че Китай, за разлика малките държави е "голяма страна".

В тези разсъждения разбира се, има и елемент на желание за равноправно международно сътрудничество, което обаче, е адресирано до широката общественост и откъснато от истинската картина на формирането на един или друг световен ред.

Работата е там, че както казва известният анализатор на глобалните процеси, Николас Хагер, глобализацията не е "развита" форма на международно взаимодействие, а глобалистка фаза на развитие на една от най-могъщите цивилизации, в случая западната, с англосаксонското й ядро:

- Налагането на доминация на тези около нея, поддържано с широк спектър от мерки по принуждаване, както формално легитимни, така и по-сенчести, представляващи неофициални договорености с институциите на определени "хора", сиреч групови корпоративни интереси (по формулата на доклада на ООН "Нашият глобален квартал").

- Или изправена пред алтернативата, която на този етап от предишната студена война е представяна от СССР, а сега от Китай, и която се опитва да възпре загубата на лидерство с всички средства, което пък предполага елиминацията на алтернативата и възвръщане на монопола (по формулата на Бжежински за избягването на предизвикателства към САЩ от коалиции или отделни държави).

Именно поради това, днес Китай се сблъсква с ред проявления на дискриминация и откровена вражда, както епизодите на информационната война, свързани с разпространение на фалшиви новини, за които споменава Ли Юйчен. От предполагаемия "ухански произход на коронавируса" до твърденията, че Китай иска "да управлява САЩ", през "кражбата на интелектуална собственост и шпионаж" от страна на Huawei, TikTok и други китайски компании, които се опитват да си обяснят натиска на Вашингтон срещу Пекин.

При това, самият Ли Юйчен е наясно, че да се отстъпи (въпреки че компании от КНР правят отстъпки), значи да се провокира още натиск. Реалността обаче е, че натискът ще нараства независимо от договореностите. Тук действа друга логика, описана от известния руски баснописец Иван Крилов: "Ти си виновен, че аз искам да ям."

Грубо казано, глобализацията не е "и - и", а "или - или". Следователно, когато Ли Юйчен казва, че "САЩ правят Америка велика, а Китай се стреми към национално възраждане", той обяснява и неизбежността на сътрудничеството между двете в ефира на NBC, това бива наричано "объркване на потенциалния противник". Но ако същото нещо се възпроизвежда за собствената аудитория, то тя е тази, която се обърква.

Поради това изборът за света в действителност, а не от някаква фалшива "коректност, е дали да остане пространството за доминиране на една свръхдържава, дали ще бъде поделен между две свръхдържави, към които останалите ще се присъединят асиметрично, или ще бъде борба на "всички срещу всички", както е описано по модела на "единичното вето" на Мортън Каплан.

Това е, когато няколко центъра на сила и сформираните от тях коалиции обладават мощ, достатъчна за икономическо и военно противопоставяне, не толкова на други такива центрове, но и на обединението им. Това не е нищо повече от схема на двама, или многостранен "баланс на страха" - единствената възможна алтернатива на съвременната американска глобална хегемония.

Още повече, че американците сами ще създадат подобна "многополярна" система, вече го правят, стъпка по стъпка. Помагайки за подема на Китай срещу СССР, което както казва Кисинджър е главният мотив на САЩ, сега те играят "индийската карта" срещу Поднебесната, заради отказа на Русия да играе тези игрички. После Индия ще трябва да бъде "балансирана" и така докато моделът на Каплан не стане реалност.

Настоящата конфронтация между Китай и САЩ е резултат от избора на китайския елит между борба и това да се предаде, направен на базата на тъжния пример на СССР, и за този избор всички други, в т.ч. и Русия трябва да са благодарни на Пекин. Защото прозорец на възможността, включително и за нас, се отваря на фона на тази конфронтация.

Например, съветският проект никога нямаше да се състои без отклонението на вниманието на Запада заради Първата световна война. Друг въпрос е, че самият Китай, съдейки по интервюто на Ли Юйчен, прилича на късното съветско ръководство, очаквайки, че "инстинктът за самосъхранение" на американския елит ще надделее над другия, оригинален англосаксонски инстинкт за световна доминация. Това обаче, няма да се случи при никакви обстоятелства.

Защото англосаксонският Запад си има свой "краен" избор, отвъд рамките на собственото си световно господство, той ще се превърне в дълбока периферия, а "лебенсраумът" му по думите на германския геополитик Карл Хаусхофер, който е преподал основите на тази наука на Хитлер и Хес, ще се свие като камъчена кожа до размерите на самите Съединени щати. Които в този случай ги очаква разпад, чиято трагедия ще е много по-голяма по мащаб от предходния крах на СССР, в който за разлика от Америка е имало руско ядро с автентична историческа идентичност. И в самите Щати нееднократно са се появявали теории, трудове и изследователи като Ричард Пайпс, които многократно са показвали, че разбират това много добре.

Размишлявайки в духа на хипотетичния световен ред, основан на принципа "за всичко добро срещу всичко лошо", Ли Юйчен изхожда от традиционното китайско мировъзприятие за "средата", при което Поднебесната остава центъра на всичко, а периферията си е периферия. На това се строи самата идеологема за "единната съдба на човечеството", производста от "социализма с китайски специфики".

Сложността е в това, че Западът разглежда световния ред под ъгъла не на културно-историческия, а на проектно-волевия императив, строго от позицията на господство и подчинение. И ще действа или бездействат съобразно тези представи. Има американска максима, която нелошо се илюстрира с афоризма на държавния секретар на Рейгън, генерал Александър Хейг:

"Има неща, които са по-важни от целия свят."

И това бива разглеждано като "справедливо" многостранно начало, а всъщност е продукт на еволюцията на същите идеи на Бжежински. От американска доминация към "транс-евразийска" отбранителна система, водена от САЩ и по-нататък към "световен център на споделена отговорност" под контрола, ако не на Америка, то поне на глобалистките транснационални субекти, при които водеща ще е ролята на американските елити.

Това само по себе си обяснява антикомунизма, за който в едно интервю говори китайският зам.-външен министър, който той заедно с Ван И и Ян Цзечи нарича "маккартизъм". Ясно е, че ролята на най-важната държавна и социална връзка, която е приписана на ККП в китайската система, която за разлика от други партии, в т.ч. и нашата КПСС, бе способна да се защити в навечерието на вътрешна политическа криза, е аргумент, който апелирали изключително към китайската общественост и приятелските държави.

Що се отнася до САЩ, за тях това не е аргумент, а "червено за бик". КПСС не се съпротивляваше, отстъпи и предаде позициите си, но като потенциален инструмент за възраждане на СССР, беше унищожена. Какво да кажем за ККП, която наистина се съпротивлява?

Без съмнение Ли Юйчен е прав, че под претекста на "борба с червената заплаха", САЩ са тръгнали на курс за "сдържане" на Китай и за такова нещо теоретичната база вече е положена от "дългата телеграма" на Джордж Кенън през февруари 1946, където се пише за "сдържане" на СССР. говорим за работата на бившия съветник по национална сигурност на Тръмп, генерал Х. Макмастър, която вече сме обсъждали.

В добавка, гореспоменатият "американски ексепционализъм" е в действителност идеологическото ядро на американския глобален проект. Ето защо, навлизайки в борба с когото и да било, американските елити ще нападнат системата на идеологически смисъл на врага си, както и идеологическия му щаб, както направиха с Китай и СССР.

Точно така действаха срещу КПСС и СССР. Правилният отговор в тази борба не е опит да се извиниш, доказвайки обратното - никой не слуша извинения, а да контраатакуваш идеологическото ядро на нападателя, играйки за унищожението му. Но такава борба изисква не глобалистко извинение " в името на общата съдба", а стриктно обратното - отхвърлянето на правото на глобализацията да съществува. С разкриването й точно като етап от глобалисткото развитие на Запада, както и като индикация за крайните печеливши от целия процес, в чийто ръце е контролът над световните активи. Включително и китайските, които преминаха процедурата IPO, и които се търгуват на международните борси.

Детайлно обяснение с цифри и факти е нужно за нас и международната общност, че системата на капитализма със сегашния й стадий на ултра-империализъм - сиреч глобалната консолидация на властта и ресурсите на всички други национални империализми от "основния империлаист", е глобален супермонопол. Печелившите на тази система са сто процента прикрити лица, които действително владеят активи за трилиони долари чрез ръцете на подставени хора.

Разкриването на тази система управлявана от директивно-командни методи с таково навио на централизация, която никоя социалистическа планова система не си е и мечтала да има, подкопава самата международна легитимност на американоцентричния световен ред, не за да възстанови призрачното "равновесие", а за унищожението му.

И това е несъвместимо с анахронизмите на нова Студена война на това основание, че сме ХХI век. Така в началото на ХХ век всеки се е убеждавал в невъзможността на света на стигне до война в условията на взаимна зависимост, гарантираща "цивилизован контакт", но въпреки това нищо не попречи на цивилизацията да се сведе до варварство.

Искам да бъда разбран правилно. Симпатии в тази китайско-американска борба има не само автора на тази статия, но убеден съм, и болшинството руснаци, които се намират на страната на Китай. Не само от гледна точка на рационалността за възстановяване на глобалния баланс, унищожен с разрухата на СССР. Но и от позицията на общности с преплетени съдби в ХХ век, който ни сближи по-силно, отколкото можем да си представим, изваждайки една обща за Москва и Пекин проектна стилистика.

Но в тази борба за Китай, основното не е само вътрешнополитическите, но и външнополитическите грешки на СССР, включително на идеологическото поле, за да не бъдат повторени. Все пак именно прочутият Конфуций някога предудпреди, че трябва да назоваваме нещата с истинските им имена, иначе делата ще престанат да се изпълняват.

В същото време не трябва да се разчита на промяна в САЩ, защото политиката им не се формира от Белия дом, а от двупартиен или по-точно безпартиен консенсус на бизнес супер-елитите.

Превод: СМ