/Поглед.инфо/ Няма да говоря за шансовете на Мадуро и неговите опоненти, за вероятността от чуждестранна намеса и т.н. Ще говоря за икономиката и държавния модел. И трябва да започнете с повторение на основната теза: в повечето страни от Латинска Америка има доста специфична структура на обществото.

Те нямат „средна“ класа в европейската, северноамериканската или дори съветската версия. Факт е, че в продължение на 150 години тези страни изиграха ролята на съвременния Китай и Югоизточна Азия за САЩ. Тоест, те бяха източник на евтина работна ръка и суровини (не напразно американската компания „Юнайтед Фрут” беше един от основните „играчи“ на местно ниво). Съответно структурата на обществото е изградена по следния начин.

• На горния етаж - малка група олигарси, които имаха дял от проектите със Съединените щати. Това са големи земевладелци, банкери, олигарси при многобройни диктатури. Те са - 1.5-2%, не повече.

• В средата - прислугата на олигарсите. Това са техните многобройни потомци, лекари, архитекти, професори и учители, художници и музиканти.

• И, разбира се, офицерите, които осигуряват „законност и ред”. Не са повече от 10% от населението и те живеят много по-добре от хората с подобни професии в Европа. Във всеки случай, през 50-те години един професор от Буенос Айрес лесно можеше да пътува редовно до Париж, но професор от Сорбоната до Аржентина ... Появяваха се проблеми.

А останалото е работна сила. Евтина. Бачкатори. Живеещи със стотинки, без образование. И не би трябвало да имат, тъй като задачата ѝ е не само да бъде работна сила, но и да поддържа висока конкурентност. В същото време „горните” класове могат да създават илюзии за красив живот, „свобода” и „демокрация”, но на „дъното” стои това, което има в подобни случаи -  безработица, наркомания и бандитизъм. И никой няма намерение да промени това.

Проблемите започнаха в средата на двадесети век, когато разрушаването на колониалните системи отвори пазара на труда в Африка и Азия за Съединените щати. В резултат на това притокът на инвестиции в икономиките на латиноамериканските страни рязко отслабна. Това значително повиши социалното напрежение и местните елити започнаха да мислят какво да правят ...

Имаше два изхода:

• или твърда дясна диктатура (която за континент с такава специфична социална структура обикновено е норма), която, наред с други неща, кара собствените си олигарси да инвестират в собствената си икономика;

• или силни леви режими, които правят същото, само че с акцент върху преразпределението на активите чрез бюджета.

За първите като основна подкрепа са предприемачите и военните, за които опазването на собствеността е въпрос на принцип.

За вторите – „Охлосът” който се противопоставя на големите собственици, както олигархични, така и по-малки.

Както едните, така и другите трябва да имат силна подкрепа от правоприлагащите органи, първата - от традиционните, а втората - чрез заместването на „старите“ служители с нови, взети „от народа“. Тъй като стандартът на живот на офицерите в Латинска Америка е много по-висок от средния, те ще защитават системата, в противен случай просто трябва да се сбогуват с поста.

Както се очакваше, под всеки модел има теоретици и практици. Първите, разбира се, произлизат от привилегированите слоеве на обществото (известният Че Гевара е бил лекар и син на архитект), а вторите- откъдето може. Но има само два модела. Всеки опит за изграждане на формална парламентарна демокрация може да се случи само след доста дълъг период на управление в рамките на конкретен модел, в който всички алтернативни сили се изхвърлят от политическия елит, включително, понякога, физически.

Обърнете внимание - социалистическата реторика обикновено не се прилага на практика, дори ако съответните групи идват на власт (семейство Ортега в Никарагуа). Причината е ясна: цялата държавна инфраструктура е в ръцете на утвърдена група индивиди (поне на 150 години), и въпреки че е възможно да се национализира нещо (най-вече от олигарсите, тясно свързани със САЩ), като цяло, национализирането означава напълно унищожаване на държавната инфраструктура. За това са готови малко хора.

Всъщност има само един пример, това е Куба. Но не е имало специална държавна инфраструктура, а помощта на СССР изигра своята роля (и глупостта на Съединените щати). Всички останали страни ясно отговарят на двата описани модела. И двата по принцип не предполагат изграждане на социализъм. Всъщност това е просто невъзможно, защото означава да накараме една колосална група да саботира и вреди, а просто няма кой да я замени: в латиноамериканските страни няма образована „средна” класа.

Чавес все пак имаше късмет: поради приходите си от петрол, той успя да извърши почти пълна смяна на офицерския корпус в армията и специалните служби. Но Салвадор Алиенде в Чили, който се опитваше да провежда последователни социалистически реформи (в края на 60-те - началото на 70-те години бяха доста успешни и дори печеливши идеи), си го получи: той беше подкрепен от хората и мразеше целия „горен” клас. Затова беше направен преврат: всички избори, които Алиенде щеше да спечели, и последователната работа биха довели до това, че той да събере специалисти от онези групи от населението, които не са „влезли” в държавния елит през последните сто години.

Но тогава започнаха проблемите: всяка преразпределителна система изисква нови и нови ресурси. Чавес се опита да реши проблема с гетата и започна да строи евтини жилища в градовете. На първия етап това значително увеличи подкрепата му сред хората, но всички тези къщи струваха пари и поддръжка. Това означава, че има нужда от повече пари. А върху финансовите потоци, както е известно, лежат хора, преди всичко от „старите елити”. Които не се интересуват ни най-малко кой стои официално на власт, но които никак не искат да се карат със САЩ.

Съединените щати не харесват ситуацията на проникване на Русия и Китай в Латинска Америка (особено след идването на Тръмп) и се активизира срещу този процес целия „стар“ елит (т.е. прислугата на бившите олигарси). Механизмът, който имат за това, е най-простият: обвинения в трафик на наркотици. Всяка бизнес дейност в Латинска Америка по някакъв начин засяга наркотичните картели (просто е невъзможно да се избегне това, особено след като те са внимателно наблюдавани от американските разузнавателни служби, които използват значителна част от печалбите им за финансиране на собствените си операции), което означава, че всеки повече или по-малко успешен и богат човек от този регион може да стане жертва на американските санкции. И в техния съд, както знаете, чуждите” хора нямат шанс.

Това означава, че всички диктаторски режими в Латинска Америка (и особено тези, които започват да флиртуват с Русия и Китай) са много ограничени във времето. Освен ако не изчистят напълно местните елити, както беше направено в Куба. Ако не, те са принудени да започнат да спазват „правилата на играта” (Никарагуа!), или да започнат по-скоро безсмислена война срещу собствения си елит и САЩ, които са обединени в единен фронт. Макар и от страна на националните елити това да е частично принудена политика

Теоретично можем да се държим и по този начин. Например, категорично да обвиняваме всички проамерикански политици в страните от Централна Азия за трафика на наркотици. Ще кажете, че нямаме основания за това? А САЩ имат ли? Победителите не се съдят, а правото на силните не е отменено. Но ние не правим това. По някаква причина ...

Но САЩ правят,  и поради тази причина е почти невъзможно да ги победим в Латинска Америка. Обаче, ако с Китай действаме на този фронт единно (и в идеалния случай, да привлечем Индия, БРИКС вече не работи, Бразилия вече е смазана от Съединените щати по същия сценарий), тогава има шансове да се спаси легалният президент Мадуро.

Друго нещо е, че за дълго време той няма да се задържи така или иначе: да извърши реални реформи, т.е. да построи фабрики и заводи и да създаде социалистическа икономика. Доста е късно за това. Макар че може би има някакъв смисъл в това (при условие, разбира се, че това няма да бъдат празни инвестиции в умираща страна, както се случи с последния заем за Украйна). Но като цяло, това е много сериозен проблем, който изисква обучение на персонала и не за едно предприятие, а за цели индустрии. Осъзнавайки, че настоящите собственици и мениджъри на такива предприятия или вносители на съответни продукти ще се намесят активно и ще се съпротивляват. Стигайки до големи терористични атаки и терор срещу строители и работници, като се вземат предвид местните традиции.

А за САЩ това е изключително важно място. Куба, те успяха да я локализират. Но ако загубят Венецуела ... Перу или дори Бразилия може да са следващите. И те не могат да предотвратят това. Не, в условията на световния икономически срив всичко може да се промени, но все още трябва да оцелеем, за да го видим. И затова ми се струва, че логиката трябва да бъде такава: Китай и Русия трябва да направят всичко, за да достигне Мадуро до края на президентския му мандат. А Съединените щати от своя страна трябва да направят всичко възможно, за да не се случи това!

Така ще видим как това ще се случи на практика.

Превод: В.Сергеев