/Поглед.инфо/ Днес можем с увереност да кажем, че за последно двустранният диалог между Русия и САЩ е бил на толкова ниско ниво през първата половина на 50-те години. В Корея има война, в Америка бушува маккартизмът, САЩ в някакъв момент (след експулсирането на Дж. Кенан) останаха без посланик в СССР, а сценариите за размяна на ядрени удари бяха сериозно обсъждани от анализаторите и военните и в двете страни. Пагубността на подобно балансиране на ръба на пропастта скоро стана очевидна за лидерите, както във Вашингтон, така и в Москва.

Да, новите периоди на конфронтация – както в началото на 60-те, така и при „ранния Рейгън“ – многократно ще ни напомнят за опасностите, които криеше биполярната конфронтация. Но все пак прословутата „светлина в края на тунела” остана, продължи, без да спира дори в моменти на най-високо напрежение: преговорният процес за контрол на въоръженията, поддържането и развитието на контактите по културна, научна, спортна линии, не бяха отрязани и икономически връзки.

Залогът за мирното съвместно съществуване на двете системи се оправда. По-късно, изградена върху наследството от този период, новата основа на двустранните отношения също направи възможно, с относителен успех, преодоляването на острата фаза на кризите около бомбардировките на НАТО срещу Югославия, нахлуването на Грузия в Южна Осетия, американската реакция на анексията на Крим и др. Все пак диалогът продължаваше и помагаше да се надяваме на повече или по-малко предвидимо бъдеще. Сега всичко е коренно различно.

Сегашният опит на САЩ да изолират Москва по всички фронтове, разбира се, е обречен на провал в световен мащаб. Русия не е регионална (колкото и да иска да вярва авторът на съответната теза Барак Обама), а световна сила (и за разлика от, да речем, Иран, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН с право на вето).

И е в състояние, макар и не безпроблемно, да преодолее западния „бойкот“ чрез сътрудничество с други центрове на сила. Постепенно в евроатлантическия лагер ще започнат да се появяват пукнатини, контурите на които вече започват да се появяват. Да вземем например доста гъвкавата позиция на Франция.

Но Съединените щати, които сами инициираха настоящата безпрецедентна антируска кампания, във всеки случай ще бъдат последните, които ще напуснат бойното поле на „санкциите“ – за Вашингтон това е въпрос на принцип.

Това състояние на нещата, при цялата си абсурдност – все пак става дума за най-големите ядрени сили – може да продължи десетилетия. Както видяхме през последните седмици, на практика няма фактори, способни да спрат „свободното падане“ на руско-американските отношения в техния пик.

В САЩ няма мощно и влиятелно проруско бизнес лоби (останките му бяха окончателно ликвидирани след началото на кризата), а целият политически елит е идеологически изкривен до пределна степен на истерия. В този контекст могат да се припомнят поне последните речи на сенаторите Л. Греъм (призоваващи за физическото елиминиране на руския президент) и Р. Скот (който предложи спешно изпращане на американски войски в Украйна), които граничеха с патология.

В сравнение с тях, дори екипът на Джордж Байдън изглежда като олицетворение на умереността. Няколко законодатели, които са склонни към диалог (например бившите конгресмени Д. Рорабахер и Т. Габард), бяха остракирани в медиите в продължение на години и всъщност бяха „почистени“ от Капитолийския хълм. Понякога изглежда, че оптимистите вече дори няма на какво да разчитат:

И така, има ли сценарий, при който „разрядка 2.0“ ще пристигне в „Студена война 2.0“ преди, да речем, стогодишнината от съвместната победа във Втората световна война?

Разбира се, да. Но за да се сбъдне, е необходима радикална промяна в манталитета на вашингтонския естаблишмънт. Дългогодишните надежди за смяна на властта в Русия отвътре и идването на прозападни политици в ръководството на страната ясно се въплъщават в настоящите санкции, които се превърнаха в част от мощна информационна и психологическа война.

Администрацията на Джон Байдън открито казва, че към гражданите на Русия се изпраща сигнал: „Променете курса на вашето ръководство или понесете отговорност за действията му чрез битови и финансови затруднения“. В Съединените щати традиционно се смята, че подобен метод на „камшика“ със сигурност ще накара „нашибаните“ да се надигнат като един, за да достигнат до обещания „морков“. Това обаче е груба грешка.

„Килимни бомбардировки заедно със санкции“, крещящи в своята несправедливост и безразборност, само ще увеличат мобилизацията на руското общество и маргинализацията на и без това малкото поддръжници на прозападния курс. Ненарушимостта на „Кримския консенсус“ вече се доказва от социологическите проучвания на ВЦИОМ и ФОМ.

Ннаред с това ново поколение руски мениджъри ще се формира в условията на почти пълно отсъствие на контакти с колективния Запад – отрязани по западна инициатива – и ускорена ориентация към Изтока.

След края на специалната военна операция в Украйна, която неизбежно ще доведе до дългосрочна милитаризация на общественото съзнание, заявяването на алтернативна позиция за Донбас (да не говорим за Крим) на мейнстрийма ще се превърне в електорално самоубийство за всеки сериозен политик в страната. Пред очите ни се формира обновен, още по-антизападен и безкомпромисен обществен консенсус – за което санкциите само помагат.

Веднага след като Вашингтон се раздели с илюзиите и изостави намерението си да чака „нова перестройка“ в Русия, прагматиците неизбежно ще излязат на преден план в американската външна политика, които ще започнат, не без неуспехи и периодични провали, да генерират нов дневен ред за двустранни (и многостранни) отношения , оставяйки в крайна сметка украинския въпрос извън скобките на уравнението.

Много, разбира се, ще зависи и от динамиката на смяната на поколенията в американската система. Настоящият политически живот в Съединените щати се характеризира с доминирането на ветерани от тежка категория (да не произнасяме думата „геронтокрация“), като самият Дж. Байдън (79 г.), лидерът на републиканците в Сената М. Макконъл (80 г.) , председателката на Камарата на представителите Н. Пелоси (на 81 години) и много други, чийто манталитет се е формирал по време на Студената война.

Те могат искрено да вярват че повторението на сценария от края на 80-те е реално – отнема само малко време повече натиск – и Русия ще се поддаде на този натиск или ще рухне под бремето на вътрешни фактори. Това погрешно схващане произтича от личен опит по време на разпадането на СССР. Мантрата „можем да повторим” окончателно подчини умовете на много свидетели и участници в тези събития от американска страна.

Но техните потенциални наследници, които се стремят към власт, са фигури от коренно различна формация, освен това те дойдоха в политиката по времето на нейната безпрецедентна вътрешна поляризация, достигнала исторически връх при Д. Тръмп и Дж. Байдън.

Американското население се интересува много повече от икономически въпроси, отколкото от принципите на евроатлантическата солидарност. Според проучвания на общественото мнение през февруари 2022 г. Само 2% от анкетираните смятат „ситуацията с Русия“ (формулировката е на Галъп) за основен проблем за страната. И това въпреки дългогодишната „обработка“ на общественото мнение от медиите и от двете партии! Когато настоящата вълна от прекомерна идеологизация и носталгия по еднополюсността стихне, ново поколение прагматици ще зададе тона на външната политика на САЩ.

По време на Първата студена война страхът от „червената заплаха“ често позволяваше на „ястребите“ да манипулират симпатиите на избирателите и да наелектризират информационния дневен ред. Конфликтът в Украйна няма такъв идеологически компонент. Ако пренебрегнем претенциозните изявления на Байдън и назначените от него лица, това не е въпрос на живот и смърт за обикновените граждани на САЩ, а регионална криза, която няма нищо общо с ежедневието им.

Ще има и нарастващо разбиране за факта, че Съединените щати, които бяха основният бенефициент на глобализацията, чрез необмислено прилагане на санкции сами разрушават тази система, разделят я на блокове и провокират отделни държави, включително Китай, да изграждат алтернативни модели. На междудържавните икономически отношения.

Ерозията на традиционните вериги за доставки, неизбежните енергийни кризи и нарастващите цени на енергията, както и желанието на развиващите се страни (в частност, членовете на БРИКС) да намалят зависимостта от американския бизнес и долара, ще стимулират следващата плеяда политици в Съединените щати.

Щатите, както отляво, така и отдясно, търсят нестандартни начини да излязат от задънената улица, създадена от техните предшественици. В този момент те неизбежно ще се обърнат към първопричината за предстоящите проблеми, които, разбира се, ще бъдат икономическата война срещу Русия, започната с каубойско нахалство.

И тук отново е невъзможно да не се обърнем към историята. По едно време, за да разреже Гордиевия възел, създаден в зората на Студената война и в същото време да разреши вътрешните проблеми в страна, която преминава през безпрецедентно разцепление, Р. Никсън се отказа от идеологическите клишета и престъпи през многогодишни принципи, прибягвайки до привидно немислимото възстановяване на отношенията с Китай – и промени всички правила на играта в международните отношения.

И това беше същият този Никсън, който в пристъп на борба срещу комунистите в началото на 50-те години, е оплаквал „загубата на Китай“ и е участвал активно в лова на вещици на Маккарти.

Възможно е сред днешните Вашингтонски политици, които досега послушно следват генералната линия, вече да започват да мислят за нейните перспективи, за своеобразния Никсън на бъдещето, което с нарастването на вътрешноамериканската криза (а няма предпоставки за изглаждане на ситуацията), ще се осмели да протегне ръката на приятелството към руските си колеги. Да се надяваме, че този път очакването за отрезвяване на САЩ ще продължи по-кратък период.

Разбира се, както писа A. Солженицин, „бих искал да доживея и да разбера с какво ще свърши всичко това“. Ще доживеем. Определено ще доживеем. И там ще отпразнуваме заедно стогодишнината от Великата победа.

Превод: ЕС