/Поглед.инфо/ Давайки подкрепата си за Баку по време на ескалацията на азербайджанско-арменския спор, Турция играе класическата "средна сила" и се опитва да въвлече Русия и Съединените щати в ситуацията, докато гони собствените си интереси.

Последната ескалация на териториалния спор между Азербайджан и Армения е ужасяваща и обезпокояваща. Наистина ли 2020 година трябва да стане още по-лоша?

Военните сблъсъци започнаха между двете страни в оспорвания регион Нагорно-Карабах и включват хеликоптери и артилерия. Боевете продължиха през цялата вечер на неделя, а според информация от региона, вече има загинали цивилни.

Русия и Съединените щати отпратиха призиви за примирие и незабавно спиране на враждебните действия.

По средата на целия този хаос обаче, Азербайджан има един много открит и ясен поддръжник - Турция на президента Реджеп Таийп Ердоган.

Анкара обеща пълната си подкрепа за страната на Баку в спора, обвинявайки Армения за ескалацията на напрежението и казвайки следното:

"Турският народ седи редом до нашите азерски братя с всичките си средства и възможности, както винаги".

От това изказване насам Турция е обвинявана, е изпратила изтребителите си Ф-16 за да помогнат на Азербайджан, както и дори, че е прехвърлила в страната бойци от Сирия.

Но какво всъщност става там?

Въпреки факта, че Анкара нарича Армения "най-голямата заплаха за региона", истинският проблем тук е фактът, че неприкритите амбиции на Турция и националистическата й външна политика, както и преследването на регионална хегемония, я превръщат във все по-голяма дестабилизираща сила в Близкия изток и близкия Кавказ.

Турция използва членството си в НАТО само и единствено като стратегически лост и за да взима надмощие в конфликтите, които избира да ескалира.

НАТО трябва да признае, че поведението на президента Ердоган е все по-голяма тежест за Алианса. Партньорите му трява да търсят начини да го осмиряват.

През последните няколко години вътрешната и външната политика на Туриця претърпяха голяма трансформация.

Страната се отдръпна от демократичните идеали и западно ориентираната философия на кемализма към доминиран от популизма турски национализъм, който гледа все по-агресивно да налага интересите на Турската република извън границите си.

Въпреки, че е член на НАТО, президентът Ердоган сложи външната политика на Анкара на независим и авантюристки път, който доведе страната до участие в редица регионални конфликти. Това от своя страна докара презрение и неприязън от всички други.

Турция се опитва да си пробие път като регионален хегемон, използвайки геостратегическата си позиция като сухоземна връзка между Европа и Азия, докато лавира между Москва и Вашингтон за да го направи.

Само през изминалата година провокативните действия на Турция включиха интервенция в Сирийската гражданска война, нарастващи морски спорове с Гърция, военна интервенция в Либия, а сега и ескалация на арменско-азербайджанския спор и използване на пан-тюркисткия национализъм като основно оправдание за това.

Защо Анкара се опитва да повлияе на тази криза, точно по това време?

Първо, една повтаряща се тема на инспирираните от национализма конфликти през 2020 година са последствията от коронавирусната пандемия, която засегна целия свят.

Турската икономика получи съкрушителен удар от вирус, като растежът й мина на минус 9,9 процента за годината, а може би дори и на цели 11 процента, което е наистина много.

Виждаме, че Съединените щати започнаха своята игра за обвиняване на Пекин за Ковид-19. Нещо много подобно става и в Индия при влошаването на граничните спорове с Китай.

Това ни показва, че популистки ориентираните страни виждат изгода в това да употребяват национализма като оръжие, с което да разсейват обществото от вътрешните проблеми.

Следователно, Турция съвсем подвеждащо обвини Армения, че е агресор и призова пан-тюркистката солидарност да дойде на помощ на Азербайджан и неговата страна в конфликта.

Второ, геополитическите мотиви за влизането на Турция в конфликта включват търсенето на по-големи разменни монети срещу Москва.

Както се отбеляза по-горе, турската външна политика е стриктно ориентирана навътре и не следва никакви универсалистки идеали, въпреки връзките на Турция със Запада.

Това се транслитерира в една външна политика, която фактически се опитва да се издигне и непрекъснато поддържа неяснота във връзките между Москва и Запада, надявайки се да извлече изгода от отношенията си и с двете, без да се ангажира със сериозно партньорство и приятелство.

Това е известно като "дипломация на средната сила", където една средно голяма държава играе между великите сили за да преследва собствените си национални интереси.

Един ден тя ще се кара със Съединените щати, а след това ще започне борба с Москва или Европейския съюз.

За да го направи, Ердоган просто се хваща и се намесва в една криза след друг и така ги принуждава да му дадат това, което иска.

Следователно, намесата на Анкара в азербайджанско-арменския спор е доказателство, че тя, в класическата си позиция на средна сила, цели да въвлече Москва и Съединените щати в ситуацията за да си подсигури дипломатически разменни монети.

Това може да включва искания за повече концесии относно Сирия, както и при други кризи, в които Турция се е включила.

Независимо от това, основният факт, че турското поведение дестабилизира целия регион около себе си, не се променя.

Външната политика на президента Реджеп Таийп Ердоган е яростна смесица от пан-тюркистки национализъм и попъзновенията на една регионална сила, която се опитва да играе променлива стратегия, целяща да настройва великите сили една срещу друга.

Но Турция трябва да бъде държана под контрол и да се спре!

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели