„В научния дебат съществуват множество гледни точки за това как трябва да се разглежда системата на международната сигурност, като това, което ги обединява е, че повечето от тях акцентират върху отделните субекти в нея, отношенията между тях и механизмите, по които те си взаимодействат. Китай винаги е бил значима част от този дебат тъй като неговата стратегическа култура съчетава в себе си няколко компонента, които имат отношение не само към хилядолетната му история, но и към новите геополитически реалности на нашето време. Големият проблем с осмислянето на Китай е, че голяма част от теориите, които го позиционират като глобален актьор анализират външната му политика през призмата на школи, които възникват на Запад след края на Втората световна война. Проблемът, разбира се не е чисто теоретичен, но и методологически, предвид огромният дефицит на познание за китайската външна политика и невъзможността да бъде разбрана в пълнота нейната философия, без да бъдат засегнати класическите и модерните образци на китайската култура. Или казано с други думи, съществува огромна цивилизационна бариера, която се дължи на обективни исторически и политически фактори, които затрудняват разбирането на Китай. Дори самата дума за „Китай“ е чужда на китайската философска традиция тъй като тя за пръв е използвана от група португалски мореплаватели, които правят своето първо пътуване до този регион, векове след легендарното пътуване на Марко Поло. Следователно, преди да позиционираме Китай в съвременната международна система, преди всичко е необходимо да осмислим неговата стратегическа култура.
Пет елемента на китайската стратегическа култура
Понятието „стратегическа култура“ обозначава западното разбиране за системата от ценности, вярвания и политически категории на една страна. В този смисъл, това е и понятието, което в най-голяма пълнота може да ни помогне да осмислим Китай, такъв какъвто той е, а не такъв, за какъвто той се представя в повечето теории. Стратегическата култура на Китай почива върху няколко стълба, които няма как да бъдат разбрани, без да бъдат направени паралели с древната и модерната история на Китай.
Първият основен стълб на китайската стратегическа култура обединява историческото наследство на Конфуцианството, Даоизма, философския трактат за „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ и нормативните категории на китайския философ Менций. Този огромен по своето съдържание дял може да бъде разбран чрез понятието 中国 , което в буквален превод означава „Средна земя“ или още – „Централен регион“. Тя може да бъде допълнена от още три понятия - 天地, 宇宙 и世界. В буквален превод те се превеждат като „небе – земя“, „вселена“, „свят“. Следва да обобщим, че тези категории позиционират Китай като „център на вселената“, „поднебесна цивилизация“, чиято визия за историята и мястото на китайците в нея коренно се различава от съвременните западни образци, които се стараят да осмислят китайската цивилизация през призмата на Хегеловата или Платоновата диалектика. В този смисъл, политическото развитие на Китай е посветено именно на неговата роля и място като източник на хармония и стабилност в системата на глобалната политика.
Вторият стълб на китайската стратегическа култура включва социализма с китайски характеристики – системата от идеи за управлението на политическата, икономическата и културната система на съвременен Китай. По-голямата част от западните теории разглеждат тази философия като статична категория в контекста на Марксистките теории, но това, което отличава китайският модел от последните е динамичното разбиране за развитието на икономиката, представено първо от Мао Дзъдун, а след това развито от неговия наследник Дън Сяопин. Не на последно място – доказателство за тази разлика е и възникването на модерна средна класа в Китай, феномен, който дълги години се считаше за изключително постижение само на либералните демокрации. В този дух е и китайското разбиране за политиката, най-ясно изразен в трудовете на професор Даниел Бел, преподавател в Университета Цинхуа, който дефинира тази система от принципи като „меритокрация“.
Третият стълб обединява военно-стратегическите доктрини на Китай, които китайските учени от Университета във Фудан дефинират като система, която се базира върху два основни елемента: разбирането на дилемата за сигурността в китайската военна мисъл и инструментите за управление на конфликти. За разлика от западните школи, които виждат дилемата на сигурността като състояние на отношенията между двама „държавни актьори”, което почти винаги завършва с война или конфликт, китайското разбиране залага върху регулирането на тези отношения, така че те да не ескалират във военен сблъсък. Пример в това отношение е обективния факт, че Китай е единствената ядрена сила, която безусловно е декларирала спазването на т.нар. “no-first-use policy”, която касае употребата на ядрено оръжие.
Четвъртият стълб обединява китайското философско разбиране за дългосрочно планиране на външно-политическите стратегии. Характерна особеност на либералните демокрации е, че стратегиите, които се подготвят от тях имат краткосрочен характер и са посветени на една цел. Китайската стратегическа мисъл залага на по-дългосрочен обзор и повече цели. В много отношения, основите на китайската външна политика, каквато я познаваме днес, не са поставени след края на Студената война, а в момента, в който започва сближаването между САЩ и Китай. Друг пример в това отношение са отношенията между Китай и останалите азиатски държави, които следват дългосрочни стратегии за постигането на баланс и траен мир в региона на Пасифика.
И накрая, това е отрицанието на универсализма като философска категория, която налага следването на определен политически модел. Този аспект отново е двустранен тъй като той не е насочен само към външни модели, но и към това Китай да изнася своя модел към други субекти в международните отношения. Това е и причината, поради която учени дефинират този подход като „китайски мултилатерализъм“, почиващ върху идеята за споделени ценности, сътрудничество, основано на взаимни интереси и отказ от износ на китайския политически модел зад граница. В този дух е модерното китайско разбиране за многополюсен свят на сътрудничество и диалог, което беше застъпено от китайска страна на няколко пъти при срещите на китайския президент Си Дзинпин и неговия американски колега Джо Байдън.
„Възходът“ на Китай – политически проекции
Темата за възхода на Китай е централна за доминиращите западни школи в лицето на реализма и нео-либерализма. В контекста на тези теории, „възходът“ често се олицетворява от английската дума “rise” – ако следваме етимологичното значение на този термин, ще видим, че той се изразява в пре-позиционирането на Китай от регионален към глобален актьор. Тази промяна в статута на Китай е операционализирана в западната литература като предпоставка за промяна на баланса на силите в системата на международните отношения. В този дух, модерните теории за международната сигурност виждат тази промяна като система от конкурентни взаимоотношения, които в крайна сметка могат да доведат до нова надпревара във въоръжаването, изостряне на дилемата на сигурността в глобален план и борба за преразпреление на глобалните пазари. Ако трябва да обобщим – възходът на Китай често се разглежда като предизвикателство, а не като възможност за постигането на мир и хармония в международната система. Голяма част от обясненията в тази посока почиват върху старото римско разбиране „Ако искаш мир, готви се за война“. Тези концепции са ясно изразени в голяма част на научната литература, посветена на възхода на Китай.
Същевременно, следва да направим уточнението, че китайското разбиране за напредъка и просперитета на китайската държава почива върху съвсем други философски и политически категории. Те са ясно систематизирани от китайския учен и професор по международни отношения в Университета Цинхуа – Йан Суетонг и неговия колега от Шандунския институт за международна сигурност Яцин Цин. Идеите на Суетон и Цин могат да бъдат преведени за западен език с понятие, което ключово в теориите за глобалната политика – rejuvenescence (в буквален превод – подмладяване) или връщане към времената отпреди „векът на унижението“ и Опиумните войни. В този дух е и понятието 天下 – визията за света като глобална общност, в която всяка цивилизация е свободна да избира културните и политически образци на своето развитие, своите съюзници, партньори и приятели без да следва универсални модели на политическо поведение. В този свят Китай заема позицията на един от икономическите центрове в системата на международните отношения, който, в координация и диалог с останалите полюси, е гарант за постигането на баланс в системата за сигурност, върху която се крепи както глобалната икономика, така и външната политика на всяка една Велика сила. В една такава система, китайците са призовани да населяват Китай като 八仙 (на старокитайски - 僊), „сян“ – народ, който периодично преминава през векове на възход и падения, в търсене на безсмъртие за своята цивилизация и просперитет за своята страна.
В този дух са и повечето концепции за ролята и мястото на Китай в глобалната политика, особено изразени в политическата философия на Президента Си Дзинпин за „мирния възход на Китай“ (中国和平崛起), която е основна за разбирането на китайската външна политика днес. Голяма част от тези постулати могат да бъдат открити върху 14-те обещания и 13-те постижения, които китайският лидер лансира като част от политическите си идеи.
От тях, централно място заемат следните: засилване и защита на националната сигурност на Китай, осигуряване на икономически и културен просперитет и последователно отстояване на китайските национални интереси в контекста на политиката по „Единен Китай“. Казано накратко, философските основи на китайската външна политика няма как да бъдат разбрани извън политическите им измерения, заложени в идеите на китайското управление. Голяма част от западните школи се опитват да осмислят тези идеи като две автономни категории, но точно в това се състои и разликата в двата научни подхода. Ако в западните теории, автономните категории се осмислят поотделно, защото това не предполага наличието на идеални типове, китайският подход предоставя не „независимост“ в категории, а „взаимозависимост“ между тях. В този смисъл, китайската стратегическа култура по същество е дефанзивна, а не насочена към постигането на хегемония.
В обобщение, китайската представа за „възхода“ на Китай в системата на международните сигурност не е свързана с поставянето на конкурентни взаимоотношения между Запада и Китай. Тя не е насочена към износ на китайския модел или формирането на модел, сходен с този на Студената война от миналия век. За Китай, „възходът“ на държавата е естествен исторически процес, който се обуславя от обективните промени в системата на международните отношения. В много отношения доказателство в тази посока е позицията на Китай по отношение на съвременните конфликти и кризи, формирането на многостранни формати като ШОС, които обединяват не само традиционните китайски партньори в лицето на страните от Централна Азия, но и държави като Индия, която е част от други западни формати като „Четворката“, както и партньори на диалога - като Република Турция.
Китай и България – 75 години дипломатически отношения
Исторически факт е, че България е една от първите страни в света, признала Китай след края на Гражданската война. В този мисъл, българо – китайските отношения винаги са били приемане за даденост и политиката на София към Пекин се е обуславяла както от богатите културни отношения между двете държави, така и от факта, че Китай заема най-голям дял в износа на селскостопанска продукция от България. На прага на осмото десетилетия от тези отношения е редно да сподели три основни аспекта на българската външна политика, които следва да бъдат взети предвид в контекста на отношенията с Китай.
Първият основен стълб касае дългогодишната и ясна подкрепа за следването на политиката по „Единен Китай“. Обективните геополитически процеси, на които ставаме свидетели са ясен показател за това, че политиката и на двете страни следва да е гъвкава и рационална. Китай винаги е уважавал цивилизационния избор на България да стане част от европейското семейство – аспект от китайската външна политика, отбелязван изрично в изявленията на множество китайски дипломати в София. Ето защо и политиката на София по Тайванския и Тибетския въпроси следва да бъде ясна и недвусмислена – в подкрепа на политиката по „Единен Китай“, такава каквато тя е разписана не само от всички европейски държави, но и от САЩ.
Вторият основен стълб се отнася до добрите отношения на двете страни в културната сфера. Всъщност, тя може би е приоритетна тъй като повечето българи възприемат Китай именно чрез културните образци на традиционната китайска култура. Тези отношения могат да помогнат на повече българи да разберат Китай, неговата философия и ползите от това двете страни да си сътрудничат. Не е случайно, че голяма част от българските студенти избират да изучават китайски език не само в рамките на факултетите, които предлагат такова обучение, но и като възможност да обогатят езиковите си познания. Доброто разбиране на Китай е ключ към осмисляне и на неговата политика.
Третият основен стълб има отношение към инициативата „Един пояс – Един път“, в която България заема стратегическо значение. Тук е мястото да кажем, че членството на България в Европейския съюз и НАТО по никакъв начин не е пречка пред развиването на стратегическото партньорство с Китай, а напротив – възможност за това страната да бъде мост в отношенията между Запада и Китай. Такава стратегия са възприели много европейски държави, които виждат в китайската икономика възможност за взаимноизгодно сътрудничество. Почти всички от тях днес са членове, както на Шенгенското пространство, така и на Еврозоната. В този смисъл, сътрудничеството на България с Китай е възможност нашата страна да води една още по-прагматична външна политика в турбулентния свят, в който живеем.
