/Поглед.инфо/ На този ден в историята преди половин век, на 16 март 1968 г., войниците от рота „Чарли“ от Първи батальон на 20-ти пехотен полк на армията на шанс влизат във виетнамското село Сонгми и го унищожават напълно.

Без никаква съпротива са убити 504 цивилни. Много са подложени на жестоки изтезания за развлечение на доблестните американски военни, а жените на групови изнасилвания. Оръжия в селото няма. Клането в Сонгми е един от символите на виетнамската война. В САЩ първоначално не признават престъплението, след това заявяват, че „е част от живота“, а днес се стараят да не си го спомнят.

Кореспондент на РИА Новости пристигна в Сонгми и поговори със свидетелите на чудовищното клане.

Наказателната операция започва около 5:30 сутринта. След артилерийски обстрел войниците от рота „Чарли“ кацат на десантни хеликоптери на западния край на селото и веднага откриват огън по селяните, работещи по оризовите полета. Движейки се по улиците, те мятат гранати през прозорците и вратите на къщите. Едни жители убиват на място, а други набутват по помещенията. И там ги разстрелват.

Пам Ти Туан е на 80 години. Когато американците атакуват селото, тя е на 30. И досега си спомня детайлно за случилото се.

„Това не може да се забрави, често сънувам как отново идват и тогава се събуждам с викове“, заяви тя. Американците влизат в дома и цялото семейство – майката, бащата, бабата, двамата братя, сестрата и самата Ти Туан и двете ѝ малки дъщери са изкарани навън.

„Заедно с останалите ни вкараха в напоителния канал на оризището, с нас бяха съседите ни, няколко десетки души“, спомня си виетнамката. „По пътя войниците ни крещяха, ругаха, биха ни с приклади, ритаха ни и понякога стреляха. Хората бяха наредени по края на канала, бяха накарани да се обърнат с гръб, да коленичат и да вдигнат ръце. Ние не мислехме, че ще ни избият. Напълно им се подчинихме и не се съпротивявахме. Но те откриха огън. Убитите падаха във водата един след друг“

Заедно с Ти Туан ние се приближихме до самия ров, където са убити семейството и съседите ѝ. „Видях как застреляха баща ми. Всичко това все още го виждам! Главата му просто се пръсна. Не можах да повярвам – мозъкът му бе съвършено бял. Всичко останало червено“, каза тя. Когато се чуват изстрелите Ти Туан грабва дъщерите си и скача в канала, преструвайки се на мъртва. Наоколо има убити и ранени.

„Хората викаха страшно, американците не успяха да убият всички едновременно. Ранените бяха доубивани. Шепнех на дъщерите, да не мърдат и да мълчат. В един момент ми се стори, че те са умрели, толкова тихо лежаха. Беше ужасно! Сама една не се развиках, когато помислих, че са мъртви. Ако бях викнала, щях също да ме убият“.

Заедно с децата си Ти Туан няколко часа лежи сред мъртъвците, макар и американците вече да са си тръгнали. Страхува се, че те ще се върнат. Общо в канала загиват 70 души.

„Тя след това цял живот работи в селото“, разказват съседите ѝ. „Никъде не е ходила, отглежда ориз и плодове. Майстори дървени фигурки. Много е спокойна и приветлива, макар и да е преживяла нещо, от което може да се полудее. Провървява ѝ. Тя оцелява, оцеляват и двете ѝ деца“.

Още един оцелял клането на Фан Тхан Конг. През 1968 г. е на 11 години. След година снимката на малкото уплашено момченце обикаля света.

„Мама ни водеше на училище, когато чухме взривовете и изстрелите. Решихме да се скрием. Баща ми отрано бе изкопал малка землянка и ние решихме да изчакаме там. Но войниците ни откриха и ни накараха да излезем“, заяви Тхан Конг.

Той си спомня, че войниците са трима – двама бели и един чернокож. „Белите се целиха в нас, пушиха и се смееха. Черният стреляше по кравите и запали обора ни. След това започнаха да спорят какво да направят с нас. Наредиха ни да се върнем в землянката. Когато се спуснахме те хвърлиха три гранати и избягаха“, продължава Тхан Конг.

„Мисля, че мама разбра всичко. Тя разбра, че те искат да ни убият именно така – с гранати“, разказва виетнамецът. „Затова и ни накара да отидем на най-дълбокото място в землянката, а самата остава на входа. Разкъсана бе на парчета. Останалите също загинаха. Останах само аз“.

Роднините и съседите откриват загиналите в землянката едва след часове. Тхан Конг също е взет за мъртъв и решават да го погребат.

„Изглеждал съм като купчина месо, целия в кръв, на никой не му мина през главата, че съм жив“, заяви той.

В последният момент момчето се съвзема и по чудо избягва да не бъде погребано живо.

Причината за невероятната жестокост на американците и досега не е разбрана. Според едни в селото е можело да има щаб на партизаните от Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам – „Виетмин“, или по американски маниер – „Виетконг“. Малко преди това рота „Чарли“ понася загуби – няколко войници се натъкват на мини. Т.е. отмъщение. Но в селото войниците не откриват нито партизани, нито оръжие. И затова „отмъщават“ на обикновените селяни.

„Нямаше никакви партизани“, заяви Тхан Конг. „Работата е друга. Американците искаха виетнамците да работят за тях. Бе организиран специален лагер недалеч от тук. А в Сонгми не искахме да работим за американците. И това бе акция за сплашване: да покажат на жителите на другите села какво ги очаква“.

Сонгми е напълно унищожен, никой не остава. По-късно селото е построено наново. За правителството на Виетнам това е въпрос на чест и на мястото на дървените колиби се появяват каменни къщи. Единственото, което се запазва от старото село е кладенецът. Американските войници хвърлят телата на мъртвите, а възможно и на живите.

В Сонгми има скромен мемориал и музей. Тхан Конг дълго работи като екскурзовод, докато преди година не излиза в пенсия. На стените на двете стаи на музея има ужасяващи фотографии – абсолютно мирни хора, селяни (което се вижда по дрехите им) със страшни рани: простреляни глави, извадени навън вътрешности, изкривени от болка лица. А до тях американските войници – смеещи се и запалващи къщите.

Истината за престъпленията е разкрита далеч не веднага. Вашингтон отрича всичко.

Един от конгресмените се опитва да започне разследване, но Белият дом заявява, че всичко това са „лъжи и измислици“.

Всичко се променя след публикуването на фотографиите. Доналд Хебърли от батальона „Чарли“ снима по време на клането, но не ги показва цяла година. Едва през ноември 1969 г. той продава фотографиите на няколко американски и европейски издания. Тогава се разразява грандиозен скандал.

В резултат е осъден само един човек – лейтенант Уилям Кели. Със специална заповед на президента Ричард Никсън той отбива наказанието под домашен арест. След три години той е освободен.

В музия Тхан Конг показва снимката на картечаря на хеликоптера Лоурънс Колбърн и заявява: Има и добри американци“. Колбърн влиза в екипажа на наблюдателния хеликоптер ОН-23, който случайно става свидетел на клането и го прекратява: пресича наказателния отряд от мирните жители, откривайки предупредителен огън.

„САЩ не искат да си спомнят за случилото се тук. За тях е позор. Разбира се те по никакъв начин не ни помагат“, заключва Тхан Конг.

В Ханой се срещаме със старши генерал-лейтенант Нгуен Ван Рин. Той е ветеран от Виетнамската война, в миналото заместник-министър на отбраната, а днес президент на Асоциацията на жертвите на „Агент Ориндж“ – диоксина.

Американците използват бойни химически вещества, заразявайки 14% от територията на страната, отравяйки милиони виетнамци. Отровените после раждат деца с уродливи мутации.

„Много от престъпленията на американската армия на територията на Виетнам и досега не са разкрити“, сочи генералът. „Мащабите са дотолкова чудовищни, че е трудно да се разбере истината. Самите те никога не си признават“.

И наистина, ако не са случайните фотографии на Хебърли, светът никога не би узнал за трагедията в Сонгми и Белият дом и досега щеше да отрича всичко уверено.

А НА МНОГО ДРУГИ МЕСТА, КЪДЕТО СА ДЕЙСТВАЛИ АМЕРИКАНСКИТЕ ВОЕННИ, НЕ Е ИМАЛО ФОТОГРАФИ.

Превод: Поглед.инфо