/Поглед.инфо/ Редакторът на американската версия на британския вестник Financial Times Едуард Люс реши да разбере какво мисли 95-годишният патриарх на американската геостратегия Хенри Кисинджър за срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Хелзинки и за световната ситуация като цяло. Люс, разбира се, знае, че на всичките преки въпроси най именитият съветник на глобалните елити ще предпочете на отговаря колкото се може повече уклончиво, нали достъпът до най-висшите фигури на световната политика не предполага висока степен на публичност, но въпреки това, той се решава на разговора. И наистина, макар Кисинджър рядко да се изказва пряко и рязко, неговите индивидуални и редки изказвания са нещо интересно и ценно и зад тях стои несравним политически опит с дължина от половин век.
Кисинджър се съгласи на среща с журналиста, насрочвайки я във френско ресторантче на две пресечки от офиса на Kissinger Associates. Резултат от общуването между журналиста и геополитическото гуру е дълъг очерк на Люс, лъвски пай от който заема описанието на блюдата, с които Кисинджър и неговият интервюиращ се гостят в ресторантчето. За политика се говори крайно малко по време на разговора, а за Тръмп и Путин буквално няколко думи, които Люс измъква от своя събеседник едва ли не с клещи. Освен всичко друго ние узнаваме, че бившият държавен секретар пише книга за изтъкнатите политици на своето време и сега е завършил главата за Ричард Никсън и е пристъпил към писането на очерка за Маргарет Татчър.
И така, за последните дела и събития се казва малко, но все пак нещо интересно успяваме да чуем благодарение на този странен обяд. Преди всичко Кисинджър подкрепя самата идея за срещата, признавайки, че сам лично в течение на няколко години ратува за провеждането му. Разговорът с Русия е важен, защото тя е най-важен участник във всички събития по света: както се изразява героят на очерка, ако нещо се случи по света, то Русия ще го приема или като заплаха, или като удобен случай да постигне целите си. Общо казано Русия не може да бъде игнорирана.
Що се отнася до грешките на Запада в отношенията с Русия, то основната се заключва в наивното предположение, че тя ще се държи по правилата, установени от Запада и че историческата еволюция, в чиито рамки НАТО осъществява своето победно движение на изток никога няма да се сблъска с някаква алтернативна реалност: както казва Кисинджър, „с нещо различна от Вестфалския мир“. При това Кисинджър казва, че не смята Путин за човек, подобен на Хитлер, по-скоро в него има нещо „от Достоевски“.
Има известна истина в това изказване. Наистина Западът не трябва да очаква превръщането на Русия в Швеция, или в Испания, или в Канада, тоест в постимперско образувание без претенции за историческа самостоятелност, докато в училищата не отменят четенето на Толстой и Достоевски, а изобщо докато цялата руска класика – от Ломоносов до Маяковски не бъде изпратена в архива, защото всичко велико, което го има в руската култура е пропито с особената руска идея, с представата за това, че Русия така или иначе ще изиграе своята особена роля в историята. При Достоевски тази вяра е повече, а у Тургенев по-малко, но ако тази вяра в руската особеност я няма, то на нейно място виждаме безпросветния мрак и разочарованието като при Чехов например. Така че, разбира се, в Путин има нещо „от Достоевски“, както, мисля у всеки голям руски държавник, независимост от литературните вкусове и философските възгледи.
Но Кисинджър, разбира се, употребява тази дума, за да подчертае различността на Русия – нейното различие от съвременния Запад. Думата „Вестфалски“, разбира се, не трябва да се приема в първоначалния ѝ смисъл, отнасящ се към мира, възникнал след Вестфалския мирен договор от 1648 г. „Вестфалският мир“ в устата на Кисинджър е съюз на елита на Евроатлантика, договорила се неговите интереси да се смятат за по-важни от тези на отделните страни, народи и вероизповедания. Това е суверенитет, ограничен от наднационалния консенсус на елитите. И в този консенсус, разбира се Достоевски не се вписва, както и не се вписва ранният Томас Ман, не се вписва „Жозеф де Местр и ли Адам Мицкевич.
Но сега не се вписва именно Русия – тя е друга, различна от Запада реалност, но при това не е абсолютно зло, което подлежи на унищожение. Тоест „не е Хитлер“, не е Нацистка Германия. Реалността е неприятна, разрушаваща всички представи за линейните исторически схеми, но въпреки това, не може да се промени. Тя е друга цивилизация, с която е по-добре да се води диалог не от името на „суверенна Америка“, а от лицето на ценностно-интегрирана Евро-Атлантика, при това (което е важно за Кисинджър) със запазено търговско-икономическо партньорство с Китай.
Но, според бившия държавен секретар, Тръмп прави нещо съвършено различно, а именно – кара се с Европа и изказва откровен скептицизъм към отношенията с ЕС и НАТО. Впрочем, Кисинджър допуска, че политиката на Тръмп е един вид „рестартиране“ на световната система: освобождавайки се от илюзии и лъжливи очаквания, системата ще се поправи и укрепи, но разбира се, това ще се случи след Тръмп.
Както може да се разбере от разговора с журналиста, Кисинджър най-много от съвременните политици харесва Еманюел Макрон, заради неговата стилистика и политическа насоченост. А политическите качества на Ангела Меркел той оценя положително, но повече от спокойно.
По отношение на Тръмп Кисинджър се изказва много уклончиво: според него той е един от тези хора, които от време на време се появяват в историята, за да отбележат край на епоха и да ни накарат да се откажем от нейните стари представи. Това не значи, че той сам осъзнава своята роля и представлява някаква рационална алтернатива. Просто така са се наложили обстоятелствата.
Още два важни момента от диалога. Кисинджър продължава да вярва в особената роля на Китай в бъдещия век и той е явно недоволен как вървят нещата в администрацията на Тръмп, където отсъстват дебати по важните въпроси и където сега няма глобална визия за ситуацията, подобна на неговата и на покойния Збигнев Бжежински, чиято кончина миналата година бе тежко приета от Кисинджър. Как тези отделни оценки пасват в една картина? На първо място киселата оценка на Кисинджър за положението в новата републиканска администрация издава явното отслабване в нея на фигури като Джаред Кушнер, зет на Тръмп, с който бившият държавен секретар през 2017 г. започна да има добри отношения. Сега, изглежда акциите на Кушнер са паднали, а с тях и влиянието на Кисинджър. На второ място показването към Макрон като най-перспективен политик в Европа свидетелства, че гуруто на геополитиката явно не е възторг от Брекзит. Впрочем, за талантите на Борис Джонсън като дипломат Кисинджър се изказва доста скептично. На трето място Кисинджър е с две ръце за преговорите с Русия, но той смята, че не трябва да има диалог между двама врагове на глобализацията на обща идеологическа почва, а взаимодействие между лидери на две идеологически не напълно съвместими една с друга цивилизации.Тоест става дума именно за „разведряване“ между двете системи, а не за идеологическо сближаване на почвата любов към суверенитета. Тоест Кисинджър би предпочел повече руския „цивилизационен реализъм“ пред всяка друга „философия в двустранните отношения“, в случай, ако се оперира с термина „цивилизация“. Впрочем термините не играят голяма роля – същността е примерна една и съща. Но е очевидно, че ако Русия ще трябва в близките години да действа именно с Тръмп, то основата на тази връзка няма да бъде реализмът на Кисинджър. Според мен това е по-скоро минус, отколкото плюс, но реалностите са именно такива и те не трябва да се игнорират.
„Живеем в много мрачни времена“, такава е констатацията на Кисинджър, изнесена от автора на статията като заглавие. Светът отказва да бъде в уютния „край на историята“ с една господстваща свръхдържава и давоски елит, договарящ се по всички въпроси зад гърба на собствените си народи. Нещо не се получи. И сега ще трябва да чакаме кога ще настъпи време на се строи да се събират камъни след края на епохата на разруха.
Превод: Поглед.инфо