/Поглед.инфо/ Навършва се четвърт век от октомврийския преврат – събитието, което стана неизбежно продължение на разпада на СССР. Тогава в Москва се проля кръвта на нашите граждани, а отстранения от длъжността си президент Елцин влезе в историята като човека, дал заповед да се стреля от танкове по разпуснатия от него парламент. Трагедията от октомври 1993 г. никога не трябва да се повтаря и залог за това, колкото и странно да е, е Конституцията, приета след края на двувластието.

Разпадът на СССР не приключва през 1991 г. – Русия пада в ръцете на новия елит, който не си представя какво да прави с нея, накъде да върви. Наричащите себе си „демократични” сили веднага се разделят – изпълнителната власт се оказва в ръцете на привържениците на изграждането на „капитализма като на Запад”, а в редиците на законодателството зрее недоволство от „авантюристичната политика с пазарните реформи”.

Държавен глава е Борис Елцин – но той е избран за президент на Русия още докато Съветският съюз е жив, когато абсолютното мнозинство на народа сериозно не разглежда варианта с разпада на голяма, историческа Русия. Висшият орган на властта в страната при това е Конгресът на народните депутати – също изпран преди разпада на СССР. Елцин и депутатите заедно празнуват „победата” през август 1991 г., а след няколко месеца почти целият състав на Върховния съвет (парламентът, който се формира след многочисления Конгрес) гласува за ратификацията на Беловежкото споразумение, убило СССР.

Но вече след няколко месеца отношенията между Кремъл и Белия дом (където тогава се разполага Върховния Съвет) започват да се развалят. Причина стават не личните отношения между Елцин и главата на ВС Хасбулатов – а разногласията по повод започналата от правителството на Гайдар шокова терапия и опитът на Елцин да проведе икономически (всъщност политически) реформи, без да се съобрази с парламента.

Законодателите и присъединилият се към тях вицепрезидент Руцкий се възмущават както от съдържанието, така и от методите на реформите, които се стоварват и на така загубилата поръчки и управление промишленост, а и цялата икономика. В страната започва преразпределение на собствеността, а готвещата се от Чубайс приватизация не може да бъде одобрена от парламента.

Контролираните от властта медии и на първо място телевизията започват да чернят парламента – реакционери, червено-кафяви, пречат на реформаторите да спасят страната от глас и да се избави от съветското наследство. Едновременно „демократическата” част от обкръжението на Елцин го изпраща срещу Хасбулатов и Руцкий, залагайки на неговото властолюбие.

Демократите са успешни в това отношение, но през декември 1992 г. Елцин е принуден да смени Гайдар, поставяйки начело на правителството съветския управленец Черномирдин, за който гласува мнозинството от Конгреса. Но примирието не се сключва – икономическата политика на правителството остава както преди (в частност продължава абсолютно несправедливата ваучерна приватизация), а претенциите и на двете страни една към друга се натрупват.

В страната се налага ситуация на класическо двувластие.

Не само юридическо, защото пълномощията на президента на на Конгреса явно се пресичат, но и фактическо. При това не в столицата, която и във федерален и в градски смисъл е под контрола на „демократите”, а в регионите, където местните власти (регионалните парламенти, а в националните републики, където ръководството не е назначено от Елцин и главите на регионите) са по възгледи върху икономическата политика значително по-близки до Хасбулатов и Руцкий, отколкото Гайдар и Чубайс. Така не може да продължава дълго – страната увисва между парламента и президента, между внимателните реформи и бързият капитализъм.

Пролетта на 1993 г. Конгресът със съвсем малко гласове не успява да постигне импийчмънт на Елцин и в отговор президентът обявява прекратяване на действията на Конституцията и въвеждането на „особен ред на управлението на страната”. Впрочем Кремъл веднага дава заден ход и обещаният указ на Елцин се появява съвсем в друг, не противоречащ на Конституцията вид. Скоро преминава референдум за доверие към Елцин, за неговата социално-икономическа политика и нуждата да се преизберат президента и Конгреса, за което властта агитира „Да, да, не, да”. Желаният резултат е постигнат – наистина, дори с манипулации, Елцин получава малко повече от половината гласове. А идеята за новите избори не получава подкрепата от необходимото число избиратели.

На 1 май 1993 г. ОМОН в Москва разгонва огромни тълпи протестиращи срещу Елцин демонстранти – има сблъсъци и жертви. Към есента Елцин решава да пристъпи към настъпление и отстранява от длъжност вицепрезидента Руцкий, връща Гайдар в правителството като първи вицепремиер, а на 21 септември подписва указ 1400 за разпускането на Конгреса и избори за нов парламент, Държавна дума и провеждането на референдум за нова конституция.

От този момент Борис Елцин престава да бъде президент на Русия – тогавашните закони предвиждат автоматично прекратяване на пълномощията на държавния глава при нарушаване на Конституцията от него. Затова и Върховният съвет, а след това и Конгресът лишават Елцин от Власт, назначават Руцкий за изпълняващ пълномощията държавен глава. На страната на парламента са законът и интересите на Русия, която не се нуждае със сигурност нито от последвалите кървави събития, нито от грабливата приватизация, пътят към който открива победата на Елцин – но зад него няма военни сили.

Затова и Елцин игнорира всички решение на Конгреса и блокира парламента, отрязвайки го от всички системи за животоподдържане. Това е класически преврат, който след две седмици седене на депутатите в Белия дом приключва с кръв.

Тя се пролива след като на 3 октомври многохилядни демонстранти разкъсват загражденията и отблокират Белия дом. ОМОН бяга и изглежда, че ситуацията се обръща против Елцин – в еуфорията си привържениците на Белия дом решават да заемат Останкино и се обръщат към страната.Но нощта в телецентъра, който тогава прекратява излъчване, се случва кърваво клане – 50-тина събрали се на входа души са убити от защитаващите го спецназовци, провокирани или от изстрел от гранатомета, който е у един от щурмуващите, или от убийството на един от спецназовците от неизвестен снайпер.

Сутринта на 4-ти танковете стрелят по Белия дом – превратът приключва с победа на Елцин. В страната се установява единовластието на „либералната диктатура”- с обвинения към загубилите във фашизъм, „червено-кафява чума”. Но още през декември властта получава жесток отпор – на изборите за Дума проправителствената партия, гайдаровския „Избор на Русия” събира едва 15% от гласовете, едва с 3% задминавайки комунистите. А побеждава националистът-популист Жириновски.

Но управляващите „демократи” и не мислят да връщат властта – ограничили се с виковете „Русия, ти полудя”, те скоро пускат втория етап от приватизацията, т.н. залоговите аукциони, манипулират преизбирането на Елцин през 1996 г. и се успокояват едва през август 1998 г., когато рухналата пирамида на държавните краткосрочни облигации води Русия до фалит.

Тогава на власт идва правителството на Евгений Примаков, а след година Елцин назовава като свой приемник Владимир Путин. И тук се изяснява кое е единственото положително последствие от кървавия октомври 1993 г. В Конституцията, приета на общонародния референдум през декември, два месеца след трагедията. Защото това е конституция с президентска република със силно централизирана власт, позволяваща държавният глава да управлява страната от един център.

Путин получава пълномощия, с чиято помощ той успява да събере и укрепи страната, което и прави през всичките тези години. Да, за това, че в пълна мярка да се възползва от това, му е нужно първо да изразходва маса сили и време за възстановяването на вертикала на властта, на нейното прочистване от поставените олигарси. Но той има конституционните правомощия за това.

А двувластие при Путин не възниква, не защото Държавната дума няма пълномощията на Конгреса, а защото провежданата от нея политика има подкрепата на мнозинството от народа. Ако в Русия след 1993 г. бе възникнала президентско-парламентарна или изобщо парламентарна република, едва ли щеше да може страната да се доведе до ред. Защото дори и популярен държавен глава и неговото правителство биха попаднали под зависимостта от манипулируемите от различните олигарси политически партии и техните фракции в парламента – което ние днес виждаме например в САЩ, където против популярния сред народа президент под формата на механизма със „задържанията и противотежестите” от страна на Конгреса действа цялата мощ на „дълбоката държава”.

И Путин щеше да се занимава с безкрайни парламентарни съюзи и коалиции, да се грижи за интересите на едни или други лобисти, за да получи ресурси и пълномощия за провеждането на своята политика. При силна президентска власт опиращият се на народното доверие държавен глава има всичките възможности да изгради работещ вертикал на властта по цялата страна. Което за такава страна като Русия има не просто огромно, а жизненоважно значение.

Превод: В.Сергеев