Стратегическото планиране в системата на националната сигурност на Руската федерация започва през 90-те години на XX век с приемането на „Концепция за национална сигурност на Руската федерация” през 1997 г., която се основава на двете противостоящи си към онзи момент тенденции – на многостранното управление на международните процеси чрез интеграция и сътрудничество и военносиловото решаване на проблемите под доминацията на САЩ.
През 2009 г. е приета „Стратегия за национална сигурност на Руската федерация до 2020 г.”, която, подобно на Концепцията от 1997 г., обхваща целия сектор и има „координираща роля” по отношение на останалите документи в системата за сигурност. Както концепцията от 1997 г., така и Стратегията от 2009 г., освен че задават пътя към постигането на едно ясно определено и конкретно състояние, са ясен показател за мястото на държавата в системата на международните отношения.
Безспорно най-важната изходна предпоставка в Стратегията е безусловното приемане на еднополюсността на международната система като най-важната съвременна детерминанта за развитието на политическите процеси. Поради тази причина основната задача, която Русия си поставя, е преосмислянето на ролята ѝ в международните отношения и превръщането ѝ в ключов субект в рамките на един формиращ се многополюсен свят. Към онзи момент този процес се разглежда като вече стартирал, а направената в Стратегията констатация, че е налице качествено нова геополитическа ситуация, може да бъде до голяма степен разглеждана като категорична декларация за необратимостта на процеса на формиране на многополюсен свят.
Втората важна предпоставка е дълбокото изменение в динамиката на международните отношения, продиктувано от променящото се разпределение на потенциала както между държавите, така и между недържавните субекти. Предизвикателството към глобалното лидерство е ясно изразено в твърдението, че кризисните тенденции в различните региони не могат да се разрешават без участието на регионалните сили. Така Русия загатва, че претендентите имат свои зони на непосредствен интерес, на този етап свързани със собствените им региони, като зачитането на този интерес е предпоставка за преодоляването или предотвратяването на регионални кризи и конфликти.
Отсъствието на персонифициране на еднополюсната система със Съединените щати ясно показва, че към онзи момент Русия все още не се чувства готова да отправи открито предизвикателство към глобалното лидерство, а по-скоро е склонна да приеме позиция на ключов субект в една бъдеща многополюсност, но при ясно осъзнатото наличие и на други ключови субекти. На този етап със Съединените щати се свързва възможността за равноправно стратегическо сътрудничество, поддържане на паритета, партньорство и т.н., докато, когато става дума за рискове и заплахи, те биват олицетворени с НАТО. Вероятно Русия би могла да има специфични отношения с определени държави от Алианса, както с Турция, но след Студената война САЩ и НАТО са не само олицетворение, но и обективно са част от една геополитическа система, чието съществуване зависи от монолитността на отношенията между държавите в Северноатлантическия договор.
Третата важна предпоставка е преходът от възгледа за блоково противопоставяне към многовекторна дипломация. Русия, отчитайки правилно променящите се условия в обкръжаващата я среда, се ориентира към качествено нова политика. Това естествено оказва въздействие и поражда притеснение извън пределите на страната най-малко поради факта, че в така наречената руска сфера на сигурност попадат и редица съседни държави. В Стратегията намира място констатацията, че в условията на конкурентна борба за ресурси може да възникне конфликт с употреба на военна сила, както и да бъде нарушен крехкият баланс на силите в близост до границите на Руската федерация и съюзниците ѝ, като подобна констатация вероятно има за цел да направи по-малко желани действията по нарушаване баланса в региона.
Макар в Стратегията геополитическият периметър на руските интереси да не надхвърля представите за една голяма регионална сила, все пак бихме могли да съзрем и скрити предизвикателства, които по-скоро загатват за намерения и потенциал, отколкото да декларират някакви по-сериозни претенции извън традиционните в постсъветското пространство и някои други държави в непосредствена близост до Русия.
Геополитическите вектори в Стратегията са формулирани в рамките на два времеви хоризонта – средносрочна и дългосрочна перспектива. Тези две перспективи очертават общия периметър на непосредствените руски интереси, като на тяхна база се формират и водещите направления на външната политика на страната. Като „приоритетно” в Стратегията е определено двустранното и многостранното сътрудничество със страните от ОНД. Крайна цел на това сътрудничество се явява постигането на регионална и субрегионална икономическа интеграция, чието ядро ще е Евразийският икономически съюз. ОНД е силното руско контактно поле както с Каспийския регион, така и с Централна Азия и в този смисъл напълно естествено Русия проявява свръхчувствителност към всякаква чужда намеса в процесите, развиващи се на тези територии.
От особено значение за Русия в геополитически план са и взаимовръзките в Шанхайската организация за сътрудничество. Макар в Стратегията за национална сигурност на Руската федерация до 2020 г. на ШОС да се предписва ролята на инструмент за взаимно доверие и партньорство в Централноазиатския регион, би могло да се каже, че тези очаквания вече са значително надхвърлени както по отношение на териториален обхват, така и по отношение на политически потенциал, особено след присъединяването на Индия и Пакистан. В това отношение руската външна политика в немалка степен успя да изиграе ролята на интегратор на принципно непримиримите позиции в двустранните отношения между държави като Китай, Индия и Пакистан, извеждайки на преден план борбата срещу дезинтеграцията на Евразия.
Като особено бихме могли да определим отношението на Русия в Стратегията към Европейския съюз. Въпреки че ЕС е съставен елемент от действащата хегемонна глобална архитектура, в края на първото десетилетие на XXI век Русия все още оставя отворена вратата към възможно тясно взаимодействие с ЕС, а в по-далечен план и към интеграция на определени пространства (икономика, образование, наука, култура и т.н.). Всичко това обаче влиза в противоречие с другия активен елемент в тази област - НАТО. В Стратегията ясно е заявено, че за Русия е неприемливо приближаването на военната инфраструктура на Алианса към руските граници, както и опитите за неговата „глобализация”.
Накрая следва да разгледаме геополитическото измерение на отношенията с единствения индивидуално упоменат актьор в Стратегията, а именно Съединените щати. Отношенията между двете държави са недвусмислено определени като ключови за ситуацията в света. Тази констатация теоретично издига позицията на Русия до флагман в процеса на трансформация на международната система, който вижда собствените си отношения с действащия хегемон като структуроопределящи и катализиращи по-нататъшните процеси.
Като ключови думи и словосъчетания в Стратегията по отношение на двустранните отношения между двете държави се открояват равноправно стратегическо партньорство, съвпадащи интереси, стратегическа стабилност и поддържане на паритет. Всичко това дава да се разбере, че теоретичното развитие на двустранните отношения между Русия и САЩ все още не е напуснало концептуалните граници на теорията за баланса на силите, макар и понятийно конфронтационният баланс да е заменен с равноправен партньорски. Играта с понятията обаче по никакъв начин не променя същността на функциониране на международната система, а единствено генерира често изпразнени от смисъл етикети, които се превръщат в съставна част от съвременния международен политически език.
Въпреки че Стратегията разглежда ООН, а в частност и Съвета за сигурност като централни елементи за гарантиране на стабилността на системата на международните отношения, следва да отбележим, че този институционално-либерален подход не съответства на теорията и практиката на руско-американските отношения. Организацията на обединените нации би могла да е в положение на водещ елемент в урегулирането на локални вътрешнодържавни или междудържавни конфликти, но това рядко е възможно в случаите, когато тези конфликти засягат интересите на две или повече първостепенни сили.
В края на 2015 г. е утвърдена нова „Стратегия за национална сигурност”. Това е наложено както от законодателни изисквания, така и от коренната промяна в международната обстановка и положението на Русия. Арабската пролет, войната в Сирия и конфликтът в Украйна са само малка част от събитията и процесите, които оказват влияние върху промените в политическата среда. Новата стратегия до голяма степен се явява конюнктурна адаптация, съобразена с хода на събитията.
Още при прегледа на структурата на новата стратегия, която почти изцяло повтаря тази на Стратегията от 2009 г., прави впечатление промяната на наименованието на може би най-важната част, а именно тази, в която се излагат вижданията за състоянието на съвременния свят, за структурата и характеристиките на международната система и взаимодействието на актьорите. В Стратегията от 2009 г. тази част е именувана „Съвременният свят и Русия: състояние и тенденции на развитие”, като и без особено задълбочен семантичен анализ бихме могли да заключим, че тук Русия все още е поставена в зависима роля от световното развитие и политическите процеси. Тя все още търси мястото си в този сложен пъзел от взаимовръзки и взаимозависимости в процеса на своето геополитическо самоопределяне. В Стратегията от 2015 г. тази част вече е с наименованието „Русия в съвременния свят”, което по категоричен начин изразява и цялостната философия на този стратегически документ. В него Русия вече прави окончателна заявка за своето позициониране на геополитическата карта на света, като незаобиколим фактор при формирането на новото статукво.
Целият този процес преминава и през разпределянето на водещите актьори в международната система по оста „приятел-враг”, което е качествено нов момент в Стратегията от 2015 г. Това дава основание да говорим за окончателното формиране на противостоящи си геополитически вектори, като категорично се заклеймява противодействието от страна на САЩ и техните съюзници срещу провежданата от страна на Русия самостоятелна външна и вътрешна политика. За шест години руската позиция се развива от равноправно стратегическо партньорство до нов етап на противопоставяне и сдържане.
Трябва обаче да бъде внесено едно важно уточнение. Новата стратегия още повече засилва политическата противоречивост в отношенията със САЩ, защото, макар ясно да фиксира „врага”, т.е. водещата заплаха, в нея се запазва и идеята за необходимостта от пълноценно партньорство със САЩ на основа съвпадащи интереси, предвид ключовата роля на отношенията между двете държави върху стабилността на международната система.
Русия продължава да вижда основна заплаха за своята сигурност в нарастването на силовия потенциал на НАТО и приближаването на военната инфраструктура до своята граница. За разлика от отношението към САЩ и НАТО, отново значително по предпазливо е подходено към Европейския съюз. ЕС не е официално позициониран по оста „приятел-враг”, макар с немалка доза сигурност да можем да твърдим, че той попада в словосъчетанието „техните съюзници” по отношение заплахата от страна на САЩ. В практиката това се изразява чрез политиката на поддържане на индивидуални отношения с отделни държави, без оглед на общосъюзната геополитическа ориентация.
Стратегията разглежда отношенията между държавите като част от продължаващия процес на формиране на многополюсен модел на света, който е съпроводен от значително повишаване на глобалната и регионалната нестабилност и несигурност. Тези отношения могат да бъдат включени и в общия контекст на геополитическо противопоставяне, очертан от Стратегията, а именно „позицията на Запада, насочена към противодействие на интеграционните процеси и създаване на огнища на напрежение в Евразийския регион”.
Стратегията от 2015 г. продължава тезата за водещото значение на евразийската триада ОНД-ОДКС-ШОС. Отношението с държавите от ОНД се разглежда като ключово за Русия, а особено внимание е обърнато на укрепването на политическия и икономическия потенциал на ШОС. Качествено нов момент се наблюдава по отношение на ОДКС. В Стратегията е заявено намерението тази организация да се превърне в универсална международна организация, която да е в състояние да се противопостави на регионалните заплахи от военно-политически и военностратегически характер.
За разлика от Стратегията от 2009 г., в тази от 2015 г. два от актьорите са изведени пред скоби. Няма как да не направи впечатление, че отношенията на Русия с Китайската народна република са формулирани в отделна точка от Стратегията. Те са издигнати в ранг на всеобхватно партньорство и стратегическо взаимодействие. КНР се разглежда като ключов фактор за поддържането на регионалната и глобалната стабилност. В отделна точка са изведени и отношенията с Индия, определени като привилегировано стратегическо партньорство. Това ясно очертава и най-вероятния геополитически триъгълник, който ще се превърне в ядро на нововъзникващия ревизионистки полюс.
Стратегиите от 2009 и 2015 г. имат и значителни различния, най-важните от които изброихме по-горе. Тези различия произтичат, от една страна, от промяната в средата, от друга, от плавната трансформация на силовите потенциали на основните актьори, но най-вече от състоянието на самата руска държава, която добива самоувереност, че би могла да провежда самостоятелна външна и вътрешна политика – условен базов индикатор за първостепенните актьори в международната система. Ако все пак трябва да характеризираме Стратегията от 2015 г., тя без всякакво съмнение би имала следните характеристики – антизападна, подчинена на политическия реализъм и поляризираща, т.е. утвърждава нова, антихегемонна визия за света, в която визия имплицитно е заложен устойчивият закон на геополитическия дуализъм.
Новата „Стратегия за национална сигурност на Руската федерация” от 2021 г. се появява в период, в който отношенията между водещите актьори на международната сцена се намират около своето историческо дъно. Тя следва вече наложилата се структура на предходните стратегии. С нейното приемане е завършен един период в стратегическото планиране, отразяващ трансформацията на системата на международните отношения и прехода към многополюсен свят. Не е случайно и наименованието на централната част на стратегията и еволюцията, която то извървя от „Съвременният свят и Русия: състояние и тенденции на развитие”, през „Русия в съвременния свят” до „Русия в съвременния свят: тенденции и възможности”.
Новата Стратегия вече констатира, че съвременният свят преживява период на трансформация и промени на глобалната структура, свързани с укрепването на позициите на новите глобални и регионални актьори. Това, разбира се, е съпроводено от стремежа на страните от Запада да запазят своята хегемония, което е една от водещите причини за изострянето на противоречията между държавите. В тези условия отново е анонсирано придържането на руската външна политика към международното право, принципите на всеобща, равна и неделима сигурност, задълбочаване на многостранното сътрудничество и преодоляване на блоковото противопоставяне. В това отношение не откриваме нищо ново в сравнение с предходните документи, но следва да имаме предвид, че голяма част от изброените концепции залягат в теоретичния модел на руската външна политика още от последните години от управлението на Горбачов. Друг е въпросът доколко тези принципи се интегрират успешно в практиката, защото, за да се случи това без да се превърне в игра с нулев резултат, те трябва да бъдат общоприети.
В синхрон с идеята за многополюсност Стратегията от 2021 г. си поставя за цел превръщането на Русия в „един от влиятелните центрове в съвременния свят”, за което ясно се осъзнава необходимостта от продължаване работата по понижаване на зависимостта от вноса в ключови сектори на икономиката и износа на суровини. Отчетено е, че новото положение води до повишаване на геополитическата нестабилност и опасността от възникване на конфликти с използване на военна сила. В този смисъл е и упоменаването в Стратегията на опасността от изостряне на военнополитическата обстановка заради демонтажа на системата от договори и споразумения в областта на контрола над въоръженията. Този въпрос занимава анализаторите от няколко години и без всякакво съмнение неговото отразяване в подобен документ е адекватна оценка на стартираната от САЩ политика за разрушаване на наследените от Студената война темели на глобалната архитектура.
Качествено нов момент в Стратегията е свързването на двойните стандарти в международните отношения със стремежа към изолация на Русия. Предвид това, руската държава си поставя за цел, в защита на своята нова роля, развитие на човешкия потенциал, технологично лидерство, ефективно държавно управление и модернизация на икономиката. От тези приоритети можем да изведем лесно и проблемите, а те са елемент във всички концептуални документи в сферата на сигурността през последните тридесет години. Друг нов момент е защитата на историческата памет и ролята на привлекателността на руските ценности и културен модел като елемент от дългосрочното развитие на Русия и нейното позициониране в света. Без да е изрично упоменато, повече е ясно е, че става дума за изграждането на културно-ценностен модел, който да бъде притегателна алтернатива на все по-компрометиращия се западен вариант, обвързан в Стратегията с абсолютизиране на свободата на личността, активна пропаганда на безнравственост и егоизъм, беззаконие, култ към насилието, потреблението и насладата.
В частта „Гарантиране на националната сигурност” на новата Стратегия прави впечатление, че за пръв път като водещ приоритет не е изведена отбраната на страната, а развитието на човешкия потенциал и опазването на народа на Русия. Всичко това е в унисон с проактивната демографска политика на руската държава през последните години, както и с поставените цели за съхраняване на традиционното семейство и ценности.
В сферата на отбраната категорично е заявено, че се повишава значението на военната сила като инструмент за постигане на геополитическите цели на субектите в международните отношения. Като военна заплаха са посочени опитите за силов натиск над Русия и съюзниците ѝ, както и приближаването на инфраструктурата на НАТО до нейната граница. Тази теза намери място още в предходни стратегически документи и следваше да послужи като предупреждение, но явно стратезите на Алианса го пренебрегнаха, което е и една от водещите причини за сегашното изостряне на напрежението. Нов момент сред приоритетите е информационната сигурност, отчитайки опитите за дестабилизация на обществено-политическата система чрез интернет, но и отчитайки зависимостта на различни елементи от критичната инфраструктура от световните комуникационни мрежи.
Новата Стратегия се отличава с приемственост и последователност по отношение на външнополитическите вектори на Русия. Отново е обърнато внимание, че преразпределението на силовия потенциал неминуемо ще доведе до увеличаване на геополитическата нестабилност. Интересно е изречението, че страните губещи безусловното си лидерство продължават опитите да диктуват своите правила на другите членове на международната общност. Важният момент тук е констатацията, че трансферът на силови потенциали вече е в ход, но това не води до смекчаване на досегашната политика, поради което е и изричното споменаване на нуждата от предотвратяване на възникването на огнища на напрежение в съседни на Русия територии.
Стратегията от 2021 г. препотвърждава ангажиментите и отношенията на Русия към държавите от ОНД, Абхазия и Южна Осетия, като специално е посочена необходимостта от укрепването на братските връзки между руския, белоруския и украинския народ. Отново приоритетното направление е ОНД-ОДКС-ШОС, имащо за цел постепенната интеграция на това пространство. В рамките на този контекст се появява и идеята за така нареченото „Голямо Евразийско партньорство”, която е насочена към обединяване на интеграционните потенциали на първостепенните актьори в рамките на една синергия между формати като Евразийския икономически съюз, „Един пояс-един път”, програмата за сътрудничество в Южна Азия и др. Отделно е обърнато внимание и на интеграционния процес в БРИКС. В двустранните отношения отново на преден план са изведени тези с Китай, определени като всеобхватно партньорство и стратегическо взаимодействие. Отношенията с Индия също запазват своя статут като привилегировано стратегическо партньорство.
В Стратегията за национална сигурност от 2021 г. се засилва категоричността по отношение необратимостта на глобалните трансформационни процеси, макар заявките за ролята на Русия да продължават да бъдат доста меки. Въпреки че документът се основава на реториката на Студената война, а терминологично е издържан изцяло в традициите на политическия реализъм, чрез който са описани новите реалности, отношенията на руската държава все още се разглеждат в контекста на диалогичност с един евентуално отиващ си хегемон. От всички идейни линии може би най-категорично звучи идеята за ограничаване на употребата на долара като елемент от националната сигурност на Русия. Няма как обаче да не направи впечатление, че е налице и известна еманципация в отношенията със САЩ. Това е първата стратегия, която не отделя отделно внимание на двустранните отношения между двете държави в контекста на тяхното ключово значение за стабилността на международната система. Същото важи и за отношението към НАТО, като Алиансът до този момент винаги е обективизиран като основен съперник. Ако прибавим, че Европейският съюз на практика почти отсъства от Стратегията, то няма как да не достигнем до извода, че Русия насочва стратегическия си потенциал към консолидация на Евразия. Премереното отношение към Запада вече отсъства, но то не е заменено с вербална агресия, а с изваждане от стратегическите приоритети въобще. Ако трябва да обобщим, новата Стратегия е по-изолационистка, т.е. насочена към решаване на вътрешните проблеми на Русия, също толкова евразийска, но вече значително по-безразлична към Запада. В хоризонта на този документ, както изглежда, ще трябва да приключи процесът по консолидация на „незападната” част от Евразия като финална точка от трансформацията на системата на международните отношения. На дневен ред е въпросът дали подобна трансформация и в XXI век ще бъде ознаменувана и практически приключена чрез мащабен военен конфликт.
