/Поглед.инфо/ Хубаво е да се вземе отвертка и да се почовърка малко в Конституцията. Същата, която беше приета от малцинството през съдбовната 1993 година.

В процеса на плановите ремонти възникват естествени затруднения. Някои системи не работят, част от детайлите са изгорели и трябва да бъдат сменени. При по-внимателно разглеждане самият държавен модел повдига много въпроси.

Най-остър и най-болезнен от тях е „руският въпрос“. Демографската и социална ситуация е такава, че можем да говорим за измирането на руския народ. Темпът на руската миграция от земята към небето се е забавил донякъде през последните години, но, уви, процесът не е спрял и няма да бъде обърнат.

На фона на тази трагедия редица патриотични фигури и организации предложиха въвеждането на така наречения „руски член“ в актуализираната Конституция, в която „държавообразуващата роля на руския народ“ би била специално отбелязана.

Властите не са склонни да отговорят на това предложение и са склонни да вземат половинчато решение: да обявят руския език в Конституцията за език на държавообразуващия народ, без да споменават кой е той. Зад цялото това плетене на една кука стои сериозен проблем. Президентът Путин няколко пъти споменава бомбите със закъснител, вградени в конфедеративния модел на държавната система на СССР. Въпреки това, по някаква причина е обичайно да мълчим скромно за бомбите под устоите на Руската федерация.

Човъркането в Конституцията неизбежно ни води до самочовъркане, мислене, анализ.

Въвеждането в Основния закон на думите за особената роля на руския народ се поддава на отрицателно тълкуване. Видите ли, това дава на руснаците специални права, нарушава равенството на живеещите в Русия народи. Но присъствието в Руската федерация на националните републики дава на другите етнически групи специални права, което също поставя под въпрос равенството. В крайна сметка всяка република в рамките на Русия има своя конституция и собствено законодателство. Тя е по същество и във форма държава в държавата. При това национална държава...

Драмата е, че най-големият и могъщ народ в Русия някога ще откаже да бъдат неутрален фон за малките етнически групи. Руснаците също със сигурност ще поискат, така да се каже, своята автономия. Но точно това означава разпадането на държавата ни!

Всичко това отлично се разбира от властта. Затова тя умело блокира „руските поправки“ и другите много разнообразни прояви на руското аз.

Как стана така, че суверенното мислене влиза в конфликт с идеята за руското? За това могат да бъдат написани цели трактати. Но не тук и не сега. Сега е важно да разберем какво ще ни се случи по-нататък.

Има смисъл да се говори за две концепции за държавно устройство, първата от които условно може да се нарече „цъфтяща сложност“. Този атрактивен и романтичен модел на „имперската общност“ е оправдан не само от известните произведения на философа Константин Леонтиев, но и от съвременните патриотични мислители. Метафорично държавата изглежда като луксозен букет с огромно цвете в центъра. Това цвете е великият руски народ, около който процъфтяват други средни и малки нации. По същество това е парад от идентичности, естествен съюз на особени, уникални и жизнени местни национализми в рамките на една, силна, централизирана държава. Колко прекрасно: във всяка реторта нека съзрява националният мит, собствената уникална култура, вкоренена в древността!...

О, пъстър панаир на народите, шарена черга на континента, ренесанс на древните вери и обичаи! На фона на чудовищния миксер на глобализма тази картина изглежда още по-ценна и привлекателна. Съзерцанието ѝ затопля душата и радва ума.

Но може ли такава държава да бъде силна и стабилна на практика?

Днес национализмът означава на първо място егоизъм. Светото право при капитализма да се „дърпа одеялото към себе си“ сто пъти ще бъде потвърдено от творбите на съответните историци, от статиите на пламенни публицисти. Малките нации ще оправдаят това право с необходимата компенсация за въображаемо или истинско потисничество и негодувание, нанесени им по време на историческия процес. Те ще развият в себе си един комплекс за малоценност на малцинствата, на които сега “всеки ще им е длъжен”. А руският народ, който е в състояние на дрямка в момента, но способен да се събуди, лесно ще обясни това право с огромния размер на приноса си за изграждането на руската държава, както и с непоправимите загуби, изпадайки в също така опасния синдром на жертвата.

В резултат на това цялата ни „цъфтяща сложност“ заплашва да се изроди в разправии, в свади, в „ослепителна тъмнина“ на междуособиците.

Втората концепция е по-малко привлекателна. Тя е груба и проста. Бих я нарекъл с фразата „суров монолит“. Той предвижда пълното равенство на всички етнокултурни и политически участници в страната и целенасоченото формиране на интегрален - не етнически, а граждански национализъм.

В този модел руският език и многонационалният руски народ са алфата и омегата на монолитната държава! В края на краищата само една политическа нация ще се справи с опасностите, които никнат от всички страни. В бурните водовъртежи на 21-ви век тя ще трябва да отразява военните, цивилизационните и миграционните заплахи.

Да, това ще доведе до унификация и определена „скука“. Всеки народ ще трябва да пожертва част от своята уникална идентичност, да се откаже от политическото си Аз, да престане да мечтае за автономии и привилегии. С течение на времето националностите ще трябва да се сбогуват с етническите си мании и мини-държави, а руснаците ще трябва да се освободят от чувството за историческо превъзходство над своите „малки братя“.

Подобна парадигма няма да се хареса на етнонационалистите от всички шарки. Веднага чувам бурни възражения: такава общност ще бъде изкуствена и нежизнеспособна, съвсем различно нещо са племенните и етноконфесионални структури, вкоренени в почвата, основани на кръвни връзки и вековни обичаи!

Но дали тези „естествени“ структури са толкова силни и полезни сега? И каква е самата държава, ако не изкуствена, обмислена, изчислена система за организиране на живота на хората?

Сталинският модел по чудодеен начин съчетава елементи от „цъфтящата сложност“ и „суровия монолит“. Братството на народите, населяващи СССР, предвижда присъствието на по-голям брат, чийто авторитет е безспорен. В същото време победната идея за един-единствен съветски народ активно и творчески се развива. Известната „Песен за Родината“ (1936) се превръща в истинския химн на интегралния съветски национализъм. Той има следните редове:

И никой на света не може

По-добре от нас да се смее и люби“.

Не става дума за руснаци, за татари, за узбеки и за евреи. „Ние” сме съветските свръхчовеци, способни да изграждат най-справедливото, най-напредналото, най-доброто общество на планетата.

Руският интегрален национализъм е възможен и необходим. Той обаче ще бъде мъртъв без духовна, възвишена, мощна идея.

И такава идея със сигурност ще бъде формулирана: в края на краищата, отвъд нашите граници, в много страни по света, на много континенти, днешна Русия вече се възприема като силна крепост на антиглобализма, спасителен ковчег, уверено плаващ по вълните на планетарното безумие.

Превод: В. Сергеев


Източник: Завтра.ру


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели