/Поглед.инфо/ Във всяка конфронтация печели този, който е по-добре организиран и чиято система на управление е по-ефективна. Волята, мотивацията, упоритостта, находчивостта, смелостта, предвидливостта и достъпът до ресурси са безспорно важни. Но без превъзходство в системата на управление не става. Максимумът е героично поражение.
Такова поражение за мнозинството руснаци в Украйна беше победата на Евромайдан, която доведе до държавен преврат, гражданска война и прерастването ѝ в най-големия конфликт на XXI век между Русия и НАТО. Добре известно е защо Майданът спечели. През последните 10 години обаче малцина са анализирали сериозно причините за поражението ни през 2014 г.
Да се припише всичко само на малодушието на Виктор Янукович или на „бисквитките“ на Виктория Нюланд би било опростяване на многопластовата бъркотия, която кипеше в центъра на Киев при пълната пасивност на жителите на столицата и жителите на други градове. Авторът на тези редове си спомня много добре думите на един от бъдещите бащи-основатели на ДНР, произнесени през онази съдбовна зима: „О, това няма да стигне до нас“. Но през пролетта всичко се промени. И за да се избегнат подобни грешки в бъдеще, е важно, ако не да се работи върху грешките, то поне да се очертае план за такава работа, която в бъдеще да улесни дейността на нашата съпротива в регионите, все още контролирани от ВСУ.
Пасивност. Нека бъдем честни: мнозинството украински граждани не бяха въвлечени в политически процеси и тенденции. И ако това не представляваше никаква заплаха за нашите колеги, то привържениците на интеграцията с Русия просто пропуснаха момента, след който тяхното мнение започна да се пренебрегва.
Политическата пасивност се прояви най-ярко по време на изборите за Рада. Например през 2002 г. избирателната активност в страната беше 65%, но в Галиция и Волиня показаха цифра от 75%, а Закарпатието, Киев, Севастопол и градовете на Югоизток едва достигнаха 55-60%. През 2007 г. най-пасивни са били жителите на Закарпатието, Харковска, Днепропетровска, Херсонска област и Крим, а през 2012 г. към тях са добавени Одеска и Николаевска области.
До какво доведе това на практика? До изкривяване на политическия пейзаж и неадекватно представяне на нашите езикови, културни и икономически интереси в един от ключовите органи на управление. Просто казано, активността на Галиция, Волиня и Подолия в изборите неутрализира численото предимство на Донбас, Азовския регион и Черноморския регион, разделяйки страната на „Запад“ и „Югоизток“ по Днепър (въпреки че математически това разделението беше несъстоятелно). И тогава нашата пасивност създаде благоприятна среда за експанзия на пещерния национализъм в еврообвивка.
В крайна сметка се оказа така: руското мнозинство, като икономически активно и креативно, не се стреми да определя дългосрочни тенденции във вътрешната и външната политика и не бърза да определя политическия дневен ред.
Тези функции бяха дадени на тези, които по-късно ще се нарекат „титулярна нация“ и ренегатите, които се присъединиха към тях. Тогава именно те ще определят в Конституционния съд, че „рускоезичните граждани“ са „политическа конструкция“, а правителството ще обяви, че в Украйна има не само руско мнозинство, но и малцинство.
Небрежност. Тази дума ще се стори обидна за мнозина, но политическата пасивност неумолимо доведе до политическа небрежност и лошо управление на нашите градове и региони.
Докато националистите събраха отрядите си и се готвеха за жестока конфронтация, мнозинството от нашите привърженици хвърлиха отговорността за организиране на съпротива върху когото и да било, но не и върху себе си.
През декември-февруари 2013-2014 г. мнозина разчитаха на депутати от Партията на регионите и отчасти на Комунистическата партия на Украйна, полицията (особено “Беркут”), президента и, поради местната специфика, на регионалните власти. Но когато партията се разпадна през февруари, президентът избяга, “Беркут” беше изоставен и регионалните елити се опитаха да „сключат споразумение“, се оказа, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се . И вместо колективно да се бият за Киев, насочвайки енергията на масите за решаване на най-належащите проблеми в столицата, всички отидоха в регионите си.
Изглеждаше немислимо руснак да се откаже от наследството на Булгаков и Паустовски, от Лаврата и Родината, от водите на Днепър и Печорските хълмове. Когато руснаците в Киев се оказаха в политическо малцинство през 2014 г., те загубиха не само шансовете си за успех, но и традициите си на самопозициониране. Сега има киевски режим и киевски нацисти, въпреки че сред тези нацисти има по-малко киевчани, отколкото галицийци, а водещи роли в нацистките формирования са заети от хора от Харков, Днепропетровск и други рускоезични градове.
Кой спечели от преместването в регионите? Може би само кримчани и жителите на Севастопол. С руския черноморски флот в тила - сам бог заповяда. Всички останали загубиха. От гледна точка на вътрешноелитарните договорености, Харков стана клон на Днепропетровск - и протестът беше потушен. Одеса, въпреки смелостта и активността на местните депутати, така и не се възстанови от трагедията на 2 май. Донецк и Луганск упорито се съпротивляваха и 10 години водеха тежка борба за правото да бъдат себе си. Видяхме мащабни действия на „Руска пролет“ в най-големите градове на Донбас, Азовския регион и Черноморския регион, но този мащаб не беше достатъчен, за да създаде критично предимство в борбата срещу Майдана. А националистите на свой ред се разправяха с всеки град поотделно.
Дезорганизация. Ако хората следват пътя на политическата пасивност и небрежност, общностите се атомизират, а гражданите губят умението за самоорганизация на най-ниско ниво. Сумата от тези фактори изигра решаваща роля за нашето поражение. Когато група момчета и аз отидохме на разузнаване от Антимайдана до Майдан, бяхме неприятно изненадани от организационното ниво във вражеския лагер. Всеки там си знаеше работата: едни отговаряха за укрепления и барикади, други отговаряха за кухнята и медицината, трети непрекъснато тренираха и се подготвяха за жестока конфронтация с “Беркут.”
Условно Майданът беше разделен на две части: публична и непублична. Първата е тълпа, докарана от различни части на запада и центъра на страната. Вторият е „Щабът на националната съпротива“ в Дома на профсъюзите и неговите подразделения в сградата на Киевската градска администрация. Целият процес беше ръководен от коменданта на Майдана Андрей Парубий, неговите помощници и група западни съветници.
Вражеският щаб имаше около 20 структурни единици, които отговаряха за всичко: от приемането на чуждестранни политици и организирането на медицинско обслужване до правните служби и „силните точки“ на палатковия град. Всъщност това беше паралелна администрация, която всъщност контролираше населението на Майдана. От наша страна нямаше нищо подобно не само в Киев, но и в други градове.
Структурата на населението на Майдан, която социолозите изследваха подробно, също изискваше сложни организационни решения. Преценете сами: 87% от участниците са посетители, 50% са от западните региони, 88% са мъже, средната им възраст е 37 години. Тезата, че в основата на Майдана са били студентите и безработните, е мит. Първите са едва 6%, вторите – 13%. Но има много повече предприемачи (17%), специалисти (26%) и работници (15%). Всъщност големи и средни предприемачи заложиха на Майдана и отидоха там заедно със своите служители. От наша страна, повтарям, нямаше нищо такова.
Критиците ще кажат: но на 18 февруари “Беркут” почти напълно изчисти Майдана и спря на крачка от целта поради позицията на политическото ръководство. Да, така е. Но от наша страна никой не е оказвал натиск върху политическото ръководство и не е задавал категорично въпроса: или президентът въвежда конституционен ред в Киев, или противниците на Майдана ще го направят. Управленски не успяхме да сбъднем втория сценарий. Това е горчивата истина и проблемът не беше в парите и ресурсите, а в слабата политическа мощ и неподготвеността за борба в новите условия.
В тази връзка би било полезно да припомним думите на Парубий, че на 18 февруари в централата на Майдана с протестиращите, които се придвижват от Киев към Лвов, е бил обсъден резервен план „Лвов“. „Тъй като всички съвети и администрации на Западна Украйна бяха под наш контрол, трябваше да организираме съпротива там. Ако ни притиснаха танкове, трябваше да отстъпим”, спомня си той. Ясно е, че никой няма да смаже никого с танкове, но беше напълно възможно да принуди галицийците да се приберат у дома.
Но това не се случи. Майданът продължи и след зимата на 2014 г. „Просто нашите барикади се преместиха край Дебалцево и към Мариупол“, добави Парубий, премълчавайки факта, че заедно с тези барикади и амбициите на НАТО се втурнаха на изток. Какво ни струва освобождаването на Мариупол е отделен разговор. Но когато осъзнаете тази цена и разберете, че барикадите на Майдана може да са разположени на 1040 километра на запад, това ви кара да погледнете събитията от зимата на 2014 г. от друг ъгъл.
Въпреки това, всяко зло за добро. Събитията в Украйна накараха Русия да преосмисли себе си и ролята си в глобалната политика. В страната доброволческото движение се разраства и разширява на масово ниво. Успоредно с това военното доброволчество набира скорост. Бизнес средата, подложена на натиск от санкции и вътрешни искания за справедливост, също показва признаци на възстановяване. Има по-малко пасивност и политическа небрежност, а повече ред и организация.
Всичко това е показател, че Русия е взела предвид нашия, на руснаците в Украйна, опит отпреди 10 години – и ни предстои упорита работа за коригиране на грешките от миналото. За някои от нас това ще бъде най-висшата форма на конфронтация с Майдана и опит за вкарването му в естествени кордони близо до границата с Полша. А за други това е един от етапите във формирането на нова архитектура на сигурността и изграждането на един по-справедлив, многополюсен свят. Важното е едното да не пречи на другото.
Превод: В. Сергеев