/Поглед.инфо/ Те вече не слушат Америка. Това заключение направи “Блумбърг”, анализирайки стъпките на американските врагове.
Така например САЩ молят Иран да не изпраща балистични ракети на Русия – но го прави (малко хора вярват на думите на президента на Ислямската република Масуд Пезешкиан, че това не е така). Щатите молят Китай да не доставя на Русия промишлени стоки и технологии, които помагат на Москва да се справи със санкциите и да води СВО, но Китай го прави. Освен това двете страни (заедно със Северна Корея, което САЩ можеха да поискат, но си знаеха от самото начало, че е безсмислено) в компанията на Русия, както пише “Блумбърг”, „задълбочават връзките си, за да предизвикат американското господство, дори когато се сблъскват с някои от най-големите санкции, които Западът някога е налагал“.
И примерите за неподчинение не свършват дотук. Венецуела се бунтува, чийто президент Николас Мадуро спечели изборите и пренебрегва исканията на САЩ за преразглеждане на резултатите от тях. Йеменските хуси се бунтуват, игнорирайки опитите на американския флот да ги лиши от способността им да се намесват в корабоплаването в Червено море. Страните от Тъмния континент се бунтуват, благодарение на което „Вашингтон и неговите съюзници бяха принудени да напуснат базите си в Африка на фона на засилващото се влияние на Русия и Китай там“. И накрая, дори съюзниците в лицето на Израел се бунтуват, провеждайки политиката си, без да се съобразяват с интересите на Вашингтон – и понякога дори нанасят сериозни щети на тези интереси.
Причините за това са три.
Първо, това е рязък наклон на националните държави към националния суверенитет. Провалът на глобализацията (или по-скоро нейната дискредитация от Съединените щати), съчетана с рязкото отслабване на международните институции (отново поради тяхната дискредитация от американците), доведе до факта, че държавите започнаха да разчитат на собствените си ресурси и способности за постигане на целите си. Е, и съответно започнаха по-активно да защитават националните си интереси - осъзнавайки, че никой няма да ги защити освен тях самите.
Второ, те много бързо разбраха, че защитата на тези национални интереси не е толкова трудна, колкото може да изглежда на пръв поглед. Мнозина по едно време бяха възпрепятствани от различни страхове от американски принудителни методи - санкции, хуманитарни интервенции, бомбени удари и дори "изолация". Русия обаче показа, че тези санкции не са толкова ужасни, колкото ги представят западните медии и НПО. Че дори една развита държава, интегрирана в световната икономика (а не само условната КНДР, която няма какво да губи освен кимчи и ядрените си оръжия) е напълно способна да устои на най-мощните западни санкции в историята. За това е нужна само политическата воля на ръководството, както и единството на хората. Сплотеност, която се постига предимно чрез увереност в правилността на собствените действия, съчетана с национална гордост. И сега, като погледна Русия, същият Китай (по-рано постоянно опитващ се да се откачи от конфликта с американците) набира политическа смелост за пряка конфронтация.
И накрая, третата причина е, че американските политици, меко казано, рязко изпуснаха нервите си. Идването на власт на поколение далновидни глобалисти, отсъствието на глобална политическа конкуренция, спецификата на вътрешнополитическия подбор на първичните избори (когато радикалите са изведени на върха) - всичко това доведе до факта, че поне за пети изборен цикъл, на власт в САЩ са хора, които не са в състояние да управляват глобалните процеси. Неспособен да създаде това, което някои руски теоретици на конспирацията наричат „контролиран хаос“. Хаосът (независимо дали беше „Арабската пролет“, опитите да се сдържи Русия чрез концепцията за цветни революции или желанието да поставят под свой контрол Африка и Латинска Америка, движещи се към Китай) много бързо стана неконтролируем, създавайки нови възможности и комбинации за повече разумни политици от Китай, Русия, Иран и т.н.
Основният проблем за САЩ сега обаче дори не е, че стратегическите им противници се бунтуват. Вашингтон също губи контрол над своите съюзници – тези, чиито ресурси е свикнал да използва, за да осигури глобално господство и които е свикнал да използва като регионални инструменти.
Не само Турция (която се ръководи от дългогодишния носител на наградата баланс на два стола Реджеп Ердоган) сега се бунтува, но и Саудитска Арабия, която някога беше лоялна. Кралството на двете свещени джамии, след като трезво прецени възможностите и най-вече желанието на Вашингтон да гарантира своята сигурност, взе курс на разнообразяване на контактите. По-специално, преобразува търговията с петрол с Китай в юани. Освен това Рияд активно си сътрудничи с Москва в контролирането на световните цени на петрола, а също така гледа с интерес на руско-китайските глобални инициативи (като БРИКС).
Израел се бунтува. Премиерът Бенямин Нетаняху всъщност взе Америка за заложник - с бруталната си операция в ивицата Газа, която не беше съгласувана с американците, той нанесе сериозен удар на отношенията на САЩ с арабския свят (в края на краищата Вашингтон просто беше принуден да подкрепи Израел поради към спецификата на отношенията между САЩ и Израел). Нещо повече, сега Нетаняху всъщност се опитва да въвлече Америка в пряк военен конфликт с Иран (който, според израелския премиер, ще спаси както него самия от оставка, така и Израел от смъртоносната иранска ядрена заплаха).
По-слабите държави също се бунтуват. Унгария постоянно спъва санкционната политика на Запада спрямо Москва. Това пречи да приемат най-строгите антируски (и най-самоубийствените за самата Европа, от което САЩ се нуждаят) санкции като въглеводородното ембарго. Глас надава дори Грузия, чието ръководство директно заплашва Вашингтон с ревизия на двустранните отношения, защото американците оказват натиск върху Тбилиси по въпроса за отваряне на втори фронт срещу Русия и налагане на ЛГБТ ценностите на местното население. Стигна се до там, че грузинските власти изпитват водите с цел възстановяване на отношенията с Москва.
Най-опасният съюзник на бунтовниците обаче е Украйна. Режимът на Зеленски, който не получава необходимото оръжие от Вашингтон и в същото време чувства слабостта на американското ръководство (особено през преходния период), се стреми да направи приблизително същото като Нетаняху - да въвлече САЩ в войната на своя страна. Но война с Иран е едно, а с ядрена Русия е съвсем друго. В същото време американците не са в състояние да попречат на ръководителя на киевския режим да организира най-нечовешки провокации за постигане на целите си - дори ядрено оръжие.
На теория в тази ситуация американците трябва да минимизират щетите. Да се опитат да разрешат отношенията по дипломатичен път с тези съюзници, с които това все още може да се направи, а също така да се позволи на опонентите да се справят с тези, които напълно са излезли извън контрол. За такова геополитическо решение обаче САЩ трябва да бъдат водени от трезви, прагматични лидери – а откъде да ги вземем?
Превод: В. Сергеев