/Поглед.инфо/ Постигнатото спозарумение между САЩ и Русия за прекратяване на огъня от 27 февруари изпревари евентуални действия на Турция, които биха поставили началото на една военна авантюра с непредсказуеми последици. Ще има ли обаче наистина примирие? Защо възприемаме някои послания от Турция в разрез с европейските си ценности и заслужава ли доверие сегашният турски президент?
Ситуацията около Сирийската криза се променя почти ежедневно, което подсказва, че се приближаваме към съдбоносни решения. Същевременно, с разнопосочните изявления от президент до министър на външните работи и бушуващата в Източна Турция гражданска война, страната заприличва на кораб, който се тресе в бурно море, защото погрешно е опънал платната и е насночван от капитана към опасни подвони рифове.
Сирийската армия и руските ВВС още не са постигнали целта си да затворят напълно коридора от Азааз до Алепо, по който Турция снабдява ислямистките групировки. Съгласието между САЩ и Русия за примирие вероятно ще тушира временно натиска на Турция за създаване на свободна зона на сирийска територия. Москва не може да не е отчела, че и позицията на Вашингтон по 4–годишната идея на Анкара започна да се пропуква. А Ангела Меркел категорично смени курса и я подкрепи.
Всъщност, министрите на външните работи на Русия и САЩ, които още в Мюнхен загатнаха, че не са оптимисти, се опитват вече да опровергаят мнението на бившия разузнавач от Ми–6 Алисът Кук, че сега „реалната маса на преговорите не е в Женева, а на бойните полета в Идлиб и Алепо”. Въпреки конкретната „карта” с райони за изключване от бойноте действия, към която ще се придържат руско–сирийската и американската коалиция, споразумението е толкова крехко, че ще се окаже само временно и причините за това са следните:
▪ Отново страните, които „дърпат конците” на съответните подкрепяни от тях групировки, не позволиха да се излезе извън рамката на определените още на Виенските преговори две от тях, които са изключени от примирието– Ислямска държава и фронта „Ал Нусра”, като признати от ООН терористични организаци. По останалите не можа да се постигне съгласие.
▪ МВнР на Сирия прие споразумението, но изрично посочи, че ще продължат борбата срещу терористите от ИД , Ал Нусра и „свързанте с тях групировки”. Последното означава, че няма да има разлика от досегашните операции срещу опозиционните сили.
▪ Именно „останалите групировки”, организирани на конференция в Рияд от Саудитска Арабия и Турция саботираха както 9–те принципа от решението на Виенската конференция, резолюцията на СС на ООН и последно самата Женевска конференция, а сега поставят отново цели пет условия за спазване на евентуално примирие– прекратяване на бомбардировки, вдгане на блокади, освобождаване на затворници, хуманитарна помощ, но най–фрапиращ е упрекът, че се запазвало правото на бойни действия срещу Ислямска държава и Ал Нусра, с което фактически защитават джихадистите..
Кои са те всъщност и кой ги подкрепя?
Ахрар Ал Шам /Свободните хора от Леванта/ е салафистка групировка от 25 000 бойци, във военното й ядро има бивши членове на Ал Кайда, поддържа връзка с обявената за терористична и произлязла от Ал Кайда Фронт Ал Нусра. Ахрар Ал Шам е подкрепяна от Саудитска Арабия, Йордания и Катар .
Джаиш ал Ислям /Армията на исляма/ е салафистко националистическо движение, също поддържа връзка с Фронта Ал Нусра, макар и да се дистанцира официално от Ал Кайда. Подкрепяна е от Саудитска Арабия и Катар.
▪ Следващият риск за нестабилното и кратко примирие, ако въобще се стигне до такова, е поведението на самата Турция, която не само подкрепя тези и други групировки, но в многокранти нарушения на международното право и досегашни договорености и предупреждения от САЩ и НАТО дори прехврля през своя територия бойци от Идлиб в района на Азааз /около 500 души/, подготвя, въоръжава и прехвърля хиляди туркмени и дори части от своя спецназ на сирийска територия и всеки един момент на своя глава подновява артилерпийския обстрел срещу позициите на сирийските кюрди от отрядите за народна самоотбрана.
▪ За каква гаранция за предстоящо примирие можем да говорим предвид на заявената от министъра на Саудитска Арабия Абдел ал-Джубейр готовност за доставяне на ракети клас „земя–въздух” за бойците от подкрепяните от страната му групировки в Сирия.
▪ Реакциите на Иран и Сирия пораждат въпроса, дали действат съгласувано с Москва или наистина имат различия. Особено двете изявления на президента Ассад за връщане на цялата територия и за избори на 13 април т.г. Първото беше бързо „охладено” от посланика на Русия в ООН, но второто влиза в противоречие с договорената пътна карта за следващите 18 месеца– преговори, преходно правителство, конституция, избори. Вероятно и второто искане ще отпадне, но ще направи още по–неприемливо за опозиционните групировки да се съгласят на примирие.
САЩ обаче имат по–трудната задача да убедят своите партньори в шансовете, които предлага преговорния процес.
Най–непредвидим и опасен се оказва най–близкят партньор, член на НАТО, Турция, която се самоманеврира в изолация и силно подрони авторитета и надеждността си в Европа. Заплахите на турската страна и възобновените след двата атентата, на 17 и 18 02 2016 г. в Анкара и в района на Диарбакър, артилерийски обстрел на сирийска територия, както и бомбардировки по позиции на Работническата партия на Кюрдистан в Ирак имаха по–скоро за за цел да демонстрират решителност и привлекат подкрепата на САЩ и НАТО, отколкото да подготвят военна интервенция. Нестабилното и емоционално поведение на Ердоган обаче, не изключва подготвената вече операция със сухопътни сили в Сирия, за което президентът през последните дни многократно се позоваваше на правото за защита на националната сигурност от тероризма, особено след като САЩ отговори отрицателно на ултиматума да избират между Турция и кюрдите. Трябва да се има предвид обаче един интересен момент: След Съвета по сигурност под председателство на президента, висш представител на ГЩ на Турската армия заяви, че „Турската армия няма да стъпи на територията на Сирия без разрешение на СС на ООН, а такова решение не може да бъде прието без отчтане позицията на Русия”. Това се оценява като сигнал към Ердоган за несъгласие на армията с водената от него подготовка съвместно със Саудитска Арабия. Това, че армията не изглежда готова за авантюра, каквато би разпалила регионална и дори световна война, можеше да се констатира още в намека на вестник „Хюриет” от 10 февруари, с аргументите не само за невъзможността САЩ да прокарат резолюция на СС на ООН, но и нежеланието на опозицията /CHP/ за въвличане на страната във война и настояването й за парламентарно разследване. И въпреки че се говори за „въвличане”, публична тайна е, че Турция отдавна активно воюва на терен и то не само в Сирия, а изпрати отряд от доброволци и в Украйна, край Крим и Мариупул, включващ представители от неофашистката организация „Сивите вълци”, а в Катар започна строителство на първата турска военна база извън турска територия.
Ако опитът за примирие се провали, което е твърде вероятно, бихме могли да прогнозираме, че Турция няма да се откаже от политиката си на ескалация на напрежението. Както Анкара, така и Рияд изпуснаха важен момент да стартират един мирен процес в Женева, когато Сирийската армия още нямаше да има тези успехи, които има днес. Нереалистичните им амбиции ги тласнаха в позиции на губещи. През целия процес досега, от Виенските преговори до Женева и Мюнхен, Турция и Саудитска Арабия противодействаха на опитите за мирно разрешаване на Сирийската криза, защото то не отговаряше на интересите и целите им. Анкара счита, че спешно се нуждае от повод за задействане на член 5–ти от Североатлантическия договор, но това би могло да се постигнте само с провокация. Министърът на външните работи на Люксембург Аселборн, говорейки и от името на своите западноевропейски колеги ясно предупреди: „Ако Анакара нападне Сирия и се забърка във война, не би трябвало да се надява автоматично на подкрепа от НАТО.” От България също би трябвало да се чуе, че всяка авантюра на Турция би предизвикало както продължителна и опостушитена война, така и нови бежански потоци, а Ислямска държава ще се възползва от това за своето по–нататъшно разширяване.
Независимо от мащабите на провала на сегашния опит за примирие, ясно е, че ще продължат антируската информационна война и антикюрдските операции както в Сирия, така и в Източна Турция. Подновяването на искането за „Свободна зона” ще получи по–големи шансове, особено след като и Ангела Меркел капитулира очевидно вследствие на отчайващата перспектива ЕС да не реши бежанския проблем. Размяната на отстъпки срещу обещания, които е много съмнително, дали ще бъдат изпълнени, е и дълбоко морален проблем. За всички е очевидна целта на Турция с такава зона: да осигури убежище за терористични групировки, да запази възможностите за снабдяване и подготовка на операции в дълбочина, да увеличи шансовете си за следвоенната си роля и значение в страната и в региона. Това е един от случаите, в които се сблъскваме с очевидно умишлено нарушаване на международното право, приемане на анексия на чужда територия, прогонване и геноцид на местното кюрдско население само заради геополитическите интереси на една страна.
Друг проблем, по който няма адекватна реакция на Европа, а влиза в противоречие с нейните ценности, е гражданската война в Източна Турция, която ще протича още по–интензивно с развитието на обстановката в Сирия. Премълчаването на убийствата на цивилни граждани, между които над 115 жени и деца, над 700 кюрди, предизвикването на бежанска вълна от над 200 000 души, хвърлените в затворите журналисти и университетски преподаватели, не е обяснимо за европейците, прегърнали демократичните идеи и ценности. Реакция от България няма, въпреки склонността на външния ни министър да излиза често с изявления по далеч по–маловажни събития. Посланието на Анкара днес, че се бори срещу тероризма е повече от цинично, след като Ердоган едностранно прекъсна мирния процес през май миналата година. Опасенията от създаване на собствена държава са неоснователни. Кюрдите в Източна Турция искат признаване като етническо малцинство с автономен статут в техните населени места, които сега се прочистват от турската армия.
Относно кюрдите в Северна Сирия пък, още по времето на боевете за сирийскя град Кобане се опитахме да обясним, защо Турция и Ислямска държава имат сходни мотиви да не допуснат победа на местните кюрди. / csr-bg.com / В три самостоятелни райони те изграждаха демократичен обществен модел, чужд както на джихадистите, така и на управляващите в съседна Турция. В Анкара се опасяваха, че този модел може да се окаже заразен за кюрдите в Източна Турция. Впрочем, сирийскят президент Ассад и дори кюрдският президент на Иракски Кюрдистан Барзани бяха против този демократичен модел на сирийските кюрди.
Твърдението, че кюрдите искали собствена държава, е твърде преекспонирано. Така силно оплюваната Кюрдска работническа партия се отказа от искането за собствена държава още през 90–те години. Целта й отново е „демократична конфедерация”, която има прилики с европейските модели. Разликата с тези в Южен Тирол, Швейцария, Белгия и на Датския модел в Германия според някои коментатори е може би само в изграждането на базискните демократични структури.
Истината за геноцида в Източна Турция и за изкуственото превръщане на кюрдите в Северна Сирия във враг в една антитерористична борба сигурно е пределно ясна на всички експерти, дипломати и специалисти в европейските държави. Изборът обаче, да се приемат фалшивите тези на Анкара свидетелстват за една готовност да станем съучастници в една продължаваща престъпна позиция в нарушение на международното право.
Тъй като след около седмица отново ще ескалират взаимните обвинения за това, кой не спазва „примирието” и какава е ролята на Русия, ще бъде добре, ако се вслушаме в появяващите се вече трезви гласове като например на запасния генерал от НАТО Хералд Куджат, със завидна кариера и опит в Афганистан, който предупреди: „Без намесата на Русия Сирия щеше да колабира и Ислямска държава да завземе властта. Мирният процес го дължим на руската намеса.”
Тъй като сред условията на „опозицията” отново е тезата за оттеглянето на президента Ассад, да не забравяме коментара по тази тема на американския университетски преподавател Щефан Кинцер: „Това, че Западът от самото начало заложи на безкопромисното сваляне на Ассад, отне всякакъв мотив на опозицията да преговаря за мирно решение и това бе сериозна грешка!”
Процесите в Близкия Изток и Украйна преминаха вече в една фаза, характеризираща се с формулировката „Маските започнаха да падат!”: от категоричните доказателства за турската подкрепа на Ислямска държава, потвържадане от американски източници на причините за намесата в Сирия, признанието на представител на Пентагона за американски инструктури в Сирия до секретната стенограма от Киев за предаването на Крим и признанията за състоянето на Украйна и въоръжените й сили и много други. На този фон всеки опит в България за „политкоректно говорене” за да не засегнем може би някой голям брат, и отхвърляне на обективни експертни оценки, само би попречило на реалистичната преценка, на формирането на една прагматична политика и би допринесло за увеличаване на напрежението пред сериозните заплахи, надвиснали над страната ни.