/Поглед.инфо/ Прогнозата на съветския и руски философ и социолог Александър Зиновиев относно формирането през XXI век на глобално “Свръхобщество” за първи път се формулира от него през 1980 година в труда “Ние и Запада”. Тя е толкова точна, че не се нуждае от обсъждане. При това Зиновиев нееднократно отбелязва, че започналият през 70-те години на Запад процес на интензивно формиране на “Свръхобщество” не носи линеен и абсолютен характер. Най-важният му атрибут е “Свръхвойната” - войната еволюционен тип.

Всъщност глобалният Запад еволюира, нито за секунда не спира цивилизационно-еволюционната война срещу всички и по всякакъв повод за глобално господство. Въпреки това, през нулевите години на този век неговият вековен възход беше заменен от системна криза, плавно превръщаща се днес в икономическа рецесия, социална деградация и морален упадък. Ето защо днес трябва да обърнем внимание на това какъв е глобалният свят днес - почти четиридесет години след поставената му диагноза от Зиновиев.

Истински кафкианското „превръщане“ на така наречения Запад в чудовищно „Свръхобщество“ се състоя на няколко етапа.

Първоначално основните съставни части на този Запад (САЩ, Британската общност и Европейския съюз), волно или неволно, се обединиха около Вашингтон като основен планетарен „център на властта“, средоточие на ценностите на „свободния“ свят и приемането на ключови глобалистични решения. Това се случи в продължение на няколко десетилетия след края на Втората световна война (от 1945 до началото на 80-те) в контекста на формирането на блока НАТО по инициатива на Съединените щати, подчиняването на европейските държави на „Големия брат“ и оттеглянето на Англия към второстепенни роли в световната политика в процеса на деколонизация на Третия свят. Резултатът от това „сплотяване“ беше формирането на обединен Запад, разработването на нова идеология за неговата „цивилизационна изключителност“, един вид „консервативен ренесанс“ в политиката на САЩ и ЕС след потъпкването на „левицата“ през 1968 г. и ограничаването на политиката на „разведряване“ на международното напрежение, към което се стреми Съветският съюз.

Съдържанието на втория етап от посочената „трансформация“ (от около 1980 до 2015 г.) е преходът на Държавния департамент към изпълнението на стратегията за „Супервойна“, съответната „надпревара във въоръжаването“ в САЩ и стартирането на специални операции от Запада за организиране на прозападното „преструктуриране“ на главния геополитически враг на САЩ - Съветския Съюз с последващото му премахване. На този етап започва интензивно и целенасочено „цивилизационно прекодиране“ на Русия и бившите съветски републики, използването на съветското наследство и консолидирането на позицията на периферията на Запада в постсъветското пространство в контекста на неоколониалистката политика спрямо тази периферия.

През този период Западът, и на първо място Вашингтон, вярваха, че "човечеството", след като се е отървало от СССР и от социалистическата алтернатива на глобалистичния капитализъм, е навлязло в основния път на развитие, описан като "свободен пазар", "глобално господство", „Вестернизация“, „монетизация“ и други.

По време на мандата на Джордж Буш (2000-2008) и Барак Обама (2008-2016) усещането за американска мощ и изключителност достига своя връх. Този период започна с мащабната терористична атака над Световния търговски център в Ню Йорк, в която пряко действаха американските специални служби (днес малцина се съмняват). През същите години Пентагонът - след като се зае с мащабно решение на задачите на „еволюционната война“ - започна военни операции в Афганистан и Ирак. По инициатива на западните (предимно американски и британски) разузнавателни служби и различни мрежови киберекипи, в почти десетина държави се проведоха т.нар. „цветни революции“, в някои случаи (в Либия, Йемен, Сирия, Украйна и други) с кърваво клане, което Западът, благодарение на монопола си върху световните медии, все пак успя да припише на „международните терористи“.

2

Въпреки това, през 2014-2016г. в пространството на външнополитическата дейност на хегемона нещо се обърка. Оттук - появата на предпоставките за прехода на „Свръхобществото“ към третия етап от неговото развитие, който е свързан повече с такива понятия като „инверсия“ и „трансформация“.

Основните причини за системния провал в триумфалния марш на американските политици и военните около планетата трябва да се търсят в съпротивата на редица незападни страни (Китай, Индия, Иран, Турция, Бразилия, Венецуела, Боливия, Египет, Малайзия, Сирия, Либия и други), включително Русия. И така, през 2014 г. ръководството на Руската федерация се показа като независим и твърд геополитически играч, подкрепяйки рускоезичното население на Крим в стремежа му към обединение с историческата родина, а през 2015 г. предостави пряка военна помощ на правителството на Башар Асад в борбата му срещу международните терористи, зад които, както се оказа по-късно, стояха американски и други западни агенти. В края на процеса на преконфигуриране на част от глобалистическите сили към нова, антиглобалистическа вълна, през 2016 г. „изолационистът“ Доналд Тръмп беше избран за президент на САЩ.

Всъщност от този момент в еволюцията на „Свръхобществото” започва нов, трети етап, свързан с промяна в самия модел на глобализация.

И така, какво точно се случва в наши дни? Какви метаморфози се случват със „Свръхобществото“, в което днес вече няма недвусмислено и безусловно американско лидерство, няма единство на основните геополитически субекти?

Тръмп приканва Европа да финансира НАТО. Англия с всички сили се стреми да напусне Европейския съюз. На западната "анти-терористична" коалиция в Сирия е наредено да живее дълго, а Нормандският формат за Украйна е замразен.

Руският философ Владимир Лепехин в редица статии описва такова явление като "Глобализация 2.0" или "Постглобализация". САЩ толкова нагло и с очевидна вреда на репутацията си постигнаха световно господство през последните години, че се сблъскаха със съпротива от голямо разнообразие от нарастващи сили - от Китай и Русия до Сирия и Венецуела и формирането и укрепването на нови, незападни „центрове на силата“.

Емануил Валерщайн пише за това почти едновременно в една от последните си статии: „Всеки монопол рано или късно ще бъде ликвидиран ... Дори една хегемонна сила да успее да поддържа висока ефективност на икономиката, икономическата ефективност на другите страни също расте. Набирайки сила, те губят желанието да се подчиняват на диктата на хегемонистката власт. Тя навлиза в период на бавен упадък по отношение на нарастващите сили. И дори този спад да настъпва постепенно, въпреки това е необратим”.

Кое е важното в тези две твърдения?

Първо, хегемонистичната сила (САЩ) всъщност се сблъсква с появата на конкуренти, които трябва да включват, разбира се, Китай и отчасти Русия, която, притежавайки в пъти по-малко ресурси в сравнение със САЩ и Китай, също направи заявление (още през 2007 г. в Мюнхен) за суверенна външна политика.

Второ, американската „изключителна“ държава навлезе в период на „бавен, но неизбежен упадък“ или поне загуба на лидерство.

На трето място, когато характеризираме световните процеси, оттук нататък трябва да говорим не за глобализация, а за ПОСТГЛОБАЛИЗАЦИЯ, като нов етап в еволюцията на антропосферата.

Нарастващото желание на много страни да осигурят национален суверенитет и формирането на многополюсен свят е субективна страна на нарастващата демонополизация на световния ред. Обективният фактор е неспособността на настоящия политически модел на световен ред да осигури по-нататъшното развитие на капиталистическата икономика. За това подробно пишат водещи руски нелиберални икономисти: Сергей Глазев, Михаил Хазин, Валентин Катасонов, Михаил Делягин и други. През последните години Вашингтон разчита на силови методи за осигуряване на контрол над глобалната периферия, които в повечето случаи водят определени държави и региони не до просперитет, а до въоръжени конфликти, икономически дисбаланси и падане на жизнения стандарт.

3

Управлението на света чрез насилие не е ефективно. Очевидно започнаха да разбират това в офисите, където се взимат решения. Светът все повече се нуждае не само от политическа, но и от икономическа алтернатива, която, както изглежда, отново може да се формира точно в Русия, въпреки че Зиновиев с основание пише: „Русия е включена чрез множество канали в сферата на влияние на глобалното западно Свръхобществото. За нея е изключително трудно да се измъкне от прегръдката му в сегашното си състояние, ако изобщо е възможно в обозримо бъдеще. Стратезите на западното Свръхобщество най-вероятно ще се стремят да наложат на Русия ролята на антикомунистически бастион във войната срещу Китай”.

В статията „Глобализация 2.0 като Постглобализация“ Владимир Лепехин пише, че „през последните години към вектора на глобализация и универсализация на света под петата на Държавния департамент е добавен векторът за РЕГИОНАЛИЗАЦИЯ и ДИВЕРСИФИКАЦИЯ на планетарната политика и търсене на формула за ефективно взаимодействие на няколко световни центъра на властта“. При анализа на съвременните геополитически процеси и най-важното при прогнозата за бъдещи събития той залага на методологията на Зиновиев, според която концепцията на Валерщайн за „световната система“, която предполага йерархична структура и вертикално разделение на света - на център (Запада), полупериферия (лимитрофните страни) и периферия (всички други незападни региони), изживява полезността си през 90-те години.

Александър Зиновиев вижда света в непрекъснато развитие и многократно подчертава променливостта на сценариите за неговото развитие. Въз основа на тази логическа предпоставка днес прогнозираме неизбежната не само йерархична (пирамидална) структура на Свръхобществото, но и неговата конкурентна, мрежова диференциация в близко бъдеще по ХОРИЗОНТАЛ- на субконтиненти и цивилизационни съюзи. Зиновиев разчита в своята прогноза за еволюцията на света на логическия закон за „самоликвидация на монопола“, който Валерщайн осъзнава, едва когато демонополизацията на глобалния свят се превърне в реалност; В нашите прогнози разчитаме не само на методологията на Зиновиев, но и на нови данни за състоянието на капиталистическата икономика, която е принудена да се отърве от монополни системи за управление и технологии, които ограничават както реалната конкуренция, така и партньорските отношения, без които оцеляването на човечеството е невъзможно.

Преходът от глобализация от йерархичен, вертикален тип към глобализация от конкурентен, хоризонтален тип е съществената страна на процеса след глобализацията.

Вярвам, че тази теза, популяризирана днес от Института на ЕАИС в практическата му работа по концептуалната подкрепа на евразийския интеграционен процес, се нуждае от най-сериозно разбиране от руската експертна общност.

Превод: В. Сергеев