В онзи момент Рейгън, подобно на Тръмп днес, се обявява за „ненамеса на САЩ в чуждите изборите“. Но Улфовиц му предлага да се откаже от „остарелите подходи“ и да подкопае легитимността на изборите във Филипините. Четири дни по-късно Рейгън заявява, че „Изборите са проведени с широко разпространени измами и насилие, главно по вина на управляващата партия." Обвиненията за масови изборни измами и, „нарушения на граждански права“, водят до т.нар. „Жълта революция“ (февруари 1986 г.), с която „диктаторът“ е свален от власт.
В скоби, колкото и да е противоречиво управлението на Маркос (от 1972 до 1981 г.) и самата му личност, той участва активно във Втората световна война, сражавайки се на страната на САЩ и излиза от нея като филипински герой с много медали. И всичките американски президента от 1965 до 1985 г. поддържат добри взаимоотношения с него, главно за да задържат американските бази на територията на Филипините.
Базите обаче, не са единствената причина за преврата, чиято организация започва една година преди изборите. А може би и по-рано, през 1983 г., когато католическата църква подкрепя организацията на Националното гражданско движение за свободни избори (NAMFREL), начело с Хосе Консепсион, виден манилски бизнесмен и лидер на Конференцията на католическите епископи на Филипините (CBCP). NAMFREL е саздадена като противовес на контролираната от Маркос изборна комисия (COMELEC).
В тандем с кардиналите, Улфовиц работи с лидерите на филипинската опозиция и по-конкретно с Мария Корасон Акино (вдовицата на убития политически опонент на Маркос, Бениньо Акино-младши – „сакралната жертва“ в случая). При обявяване на официалните резултати на 7 февруари 1986 г., Маркос е преизбран. Акино обявява изборите за фалшифицирани и започва „мирно“ гражданско неподчинение. Следват протести из цялата страна. Маркос създава гражданска независима комисия, която открива военна намеса в убийството на Бениньо Акино. Но кардиналите обвиняват президента, въпреки че му отказват да участват в разследването.
Улфовиц определя новия си подход за смяна на властта в статията си в The Wall Street Journal „Най-добрият антидот на комунизма е демокрацията“ („The best antidote to Communism is democracy“). Маркос няма нищо общо с комунизма, но по-важното е, че Мария Акино също няма общо. „Дълбоко религиозна“ католичка, преди да имигрира в САЩ със съпруга си, тя работи в семейна корпорация. И е световно призната защитничка на демокрацията; феминистка и борец за човешки права….
Въпреки, че Улфовиц я „избутва“ до президентския пост, най-могъщият съюзник на Акино е римокатолическият кардинал Джейми Син, основна фигура в единствената нация в Азия с християнско мнозинство.
В изборния процес най-активно участва католическата църква. Приблизително 20% от всички национални и провинциални координатори на NAMFREL са или епископи, или свещеници, а в много провинции местните и общинските централи на Органицацията са настанени в църковни обекти. NAMFREL разполага над 600 свещеници и монахини, т.нар. „морски пехотинци на NAMFREL“ – „облечени в расо агенти“ за „сплашване на опасните“, които мобилизират над 500 000 граждани в цялата страна, за „наблюдение“ и охрана на бюлетините.
В някои провинциални градове цялото духовенство работи за NAMFREL, а в други по-отдалечени райони „светостта“ на бюлетините се пази от свещенослужители, работещи в сътрудничество с NAMFREL.
Маркос е недолюбван от католическата църква заради опитите си да ограничи поплъзновенията на „йезуитската мафия“ и преследването на „свещениците с пистолети“, прояли не само образователните структури и институциите, но и армията на Филипините, която в края на краищата, застава зад Мария Акино.
Сред най-известните от групата на „йезуитската мафия" са бившият министър на финансите Хайме Онгпин и Хоакин Бернас, кредитиран да пише редица важни политически речи на Акино; Бернардо Вилегас, икономически съветник на президента, свързан с консервативния Център за изследвания и комуникации – организация, която има силни връзки с Опус Дей; Хосе Консепсион, министър на търговията и промишлеността, оглавяващ Комисията за миряните на католическата църква…; Лурд Куисъмбинг, министър на образованието, Йовито Салонга, тогава президент на Филипинския сенат; генерал Рамос, виден протестант и т.н.
Мария Акино е президент на Филипините до 1992 г. По време на управлението й е въведена и нова конституция, съставена и подкрепена от влиятелни и уважавани членове на духовенството, важен сред които Хоакин Бернас – йезуит, председател на университета Атенео де Манила и известен учен по филипинското конституционно право.
В новата конституция, наред с абортите и ограниченията правата на католическите свещеници, като „основен грях“ е заклеймена и класовата борба, като средство за постигане на социална промяна.
Вярно е, че акцентът на Акино е върху помирението, а не върху репресиите при справяне със 17-годишната съпротива на Комунистическата партия на Филипините (CPP) и нейното военно крило, Нова народна армия (NPA). Месец след изборите новият президент разкрива, че е помолила църквата „да играе активна роля“ в прекратяването на комунистическия конфликт. Църквата, заедно със Световната банка и Американската агенция за международно развитие (USAID) играе активна роля и в политиката на администрацията на Акино по семейно планиране…(в контекста на цялостните икономически „реформи“).
Но така или иначе, администрацията на Мария Акино остава неспособна да прилага политики, които отговарят на нуждите на социалната справедливост и бедните.
ПС: Йезуитите изиграват основна роля за налагането на капиталистическата система. „Натрупването на капитал благодарение на търговията на далечни разстояния и крупните финансови операции, заедно с поддържането на баланса на силите и комерсиализацията на войните, развитието на дипломацията, способстват за необичайната концентрация на богатство и власт в ръцете на олигархията, която управлява италианските градове-държави“ (първия цикъл на капитализма). Именно на този модел се изгражда в последствие капиталистическата система, като редуващите се последователно хегемони запазват определени характеристики от италианските градове – държави (от Венеция – меркантилизма, от Генуа – космополитизма…).“1 Генезисът на явлението в значителна степен предопределя неговото съдържание.
Йезуитите и структурите им за влияние по света са фундамента на съвременната НПО паяжина на глобалната олигархия.
Разбира се, всякакви прилики с настоящите „електорални кризи“ по света са случайни ;)
1 Арриги, Дж. Долгий двадцатый век: Деньги, власть и истоки нашего времени. М.: Территория будущего. 2006, с. 80
