/Поглед.инфо/ Хуан Гуайдо губи последните си шансове да победи Мадуро и да поеме властта във Венецуела. Въпреки жестоката икономическа криза, революцията на античавистите се провали и Гуайдо изпадна в безпомощна истерия, което се забеляза дори в ЕС. Западът имаше големи надежди в самозвания „президент”, но те всичките се разпаднаха на прах. Защо?

„Преди един месец Гуайдо организираше демонстрации, даваше интервюта, занимаваше се с кампании за международна помощ, имаше намерение да направи концерт за въодушевените си последователи, но всичките му намерения се провалиха. Изключително малко венецуелски военни преминаха на страната на самозвания президент на Боливарианската Република. Огромната част от т.нар. хуманитарна помощ така и не премина на територията на страната, а Мадуро продължава да контролира армията“.

Този цитат от статия в германския вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung звучи като присъда за амбициите на Хуан Гуайдо (а заедно с това и на амбициите на Доналд Тръмп, ако това действително са негови амбиции, а не на Джон Болтън). И тази присъда е особено обидна: в горния абзац директно наричат Гуайдо „безпомощен“.

Сега подобни статии могат да бъдат намерени в много европейски медии. И си струва да се подчертае – те изобщо не са продиктувани от някаква привързаност към Мадуро. Просто констатация на факта, че революцията се е провалила, а Гуайдо, когото много западни страни официално признават за глава на Венецуела, се превръща в политически неудачник. Той се оказа губещ залог.

Мадуро не е Чавес

Ако ситуацията във Венецуела се погледне през очите на един страничен наблюдател без лични симпатии и политически възгледи, е трудно да се намерят причини Мадуро да бъде похвален. В никакъв случай не трябва да се поставя знак на равенство между него и Уго Чавес, дори настоящият президент да е официалният му  наследник. И нещата въобще не опират до харизмата, а до постигнатите резултати.

Чавес е инициатор и архитект на огромен брой социални реформи, по време на които икономиката на страната расте, а благосъстоянието на венецуелците се увеличава. При Мадуро се случва точно обратното - населението е бедно, а на места ситуацията е близо до социална катастрофа.

Да, на него наистина не му провървя: цените на петрола се сринаха, а американските санкции значително влошиха положението. Но тези санкции бяха въведени сравнително наскоро и много по-късно, отколкото когато икономиката на Боливарианската република влезе в бездната без това да има никаква връзка с цената на барела.

Трудни времена имаше и при Чавес, но той винаги успяваше да намери изход, уповавайки се на широката народна подкрепа. Но случаят с Мадуро не е такъв. Той се показа като деец с голяма самоувереност, чиято енергия обаче се изразходва в борба с опонентите, а не в управлението на държавата, поради което тя страда силно. Един нагледен пример: постът директор на държавната петролна компания PDVSA, която осигурява половината доходи в бюджета на страната и до 80% от целия ѝ износ, е заеман от генерал-майор Мануел Кеведо. Единственото му достойнство е личната му преданост към Мадуро. Кеведо не разбира почти нищо от добив на петрол и финансова администрация (латиноамериканските медии го характеризират като „абсолютен дилетант“) и държавното управление продължава да потъва в криза.

Пример от друга област са митингите и акциите в подкрепа на Мадуро. Сред тях има реални, а има и такива, когато говорителите от трибуните се записват отделно, а одобряващата тълпа се „залепва” по време на монтажа. При Чавес нямаше нищо подобно и не можеше да бъде - той наистина беше национален политик, а не майстор на политическите технологии, като Мадуро.

Конфронтацията му с опозицията през последните две години е и политическа технология. Когато конституцията на Чавес започна да пречи, Мадуро си написа нова.

Когато народът избра опозицията в парламента (което често се случва, когато хората обедняват), Мадуро свика свой собствен и отхвърли решенията на „лошия парламент“ чрез Върховния съд, съставен от „свои“.

Когато рейтингът на държавния глава падна, Мадуро започна да прехвърля датата на президентските избори по-далеч в бъдещето, като в същото време неутрализира най-известните си критици и сега някои от тях са в изгнание, а други по затворите.

От гледна точка на стратегията за оцеляване, това е разумно. По същество и по форма обаче е подигравка.

Гуайдо е един от онези, които не са арестувани и не са избягали, но характеристиката „самозванец“, дадена му от руския постоянен представител в ООН Василий Небензя, е изчерпателна: той няма право да се обяви за държавен глава.

Т.е., от юридическа гледна точка тук „всички са добри“ и никой не е законен. Това е чиста конфронтация - игра, която не е желателно да се нарича война. И Мадуро печели в тази игра - революцията не може да изгради критична маса от поддръжници. Има поне три причини за това.

„Вие искате връщане в деведесетте?“

Венецуелските бедняци разсъждават трезво. Да, животът се влоши, но не е сигурно, че при Гуайдо ще бъде по-добре. Напротив. Шансовете са много големи да ти вземат и последното, с което разполагаш, като например специалните магазини с евтини продукти и дотираните работни места.

Най-вероятно ще бъде така. Ако прозападният Гуайдо все пак вземе властта, той има само един избор – заеми от МВФ. Това неизбежно означава ограничаване на социалните програми във Венецуела.

Да, Мадуро живее от електоралното наследство на Чавес, без да създава свое собствено. Но мнозина в страната си спомнят добре как са живели преди Уго - в прозападната Венецуела с богат елит, тясна средна класа и огромна маса от обикновени хора, осъдени на бедност за цял живот.

„Yankee, go home“

Антиколониалният патос е добра помощ за една революция (цветна или друга). Уместно е да се припомни дори Евромайдана, където участниците бяха убедени, че животът определено ще се подобри, при излизане от зоната на влияние на имперската Русия под ръководството на Европейския съюз и Съединените щати. Но в очите на венецуелците колониалната власт, която ги потиска като нация, са именно Съединените щати, а Гуайдо ясно се възприема като тяхно протеже, включително благодарение на натиска върху Мадуро от Вашингтон.

Когато американците безсрамно се намесиха във венецуелските дела, те нанесоха повече вреда на Гуайдо, отколкото да му помогнат. Каквото и да мислят за Мадуро, той е „свой“, венецуелски, а неговата алтернатива е човек с мандат от Белия дом. И не Чавес научи венецуелците на това. Той просто си играеше с настроенията на улицата и националната гордост, конкретизирайки и укрепвайки ги.

Но в крайна сметка Гуайдо се закопа сам, когато се обърна към света с призив, че „допуска всички варианти за освобождение на Венецуела“. Това е прикрита, но недвусмислена молба за навлизане на чужди войски в страната (например под прикритието на ескортиране на хуманитарна помощ). В устата на Гуайдо този призив се превърна в директно искане.

Съединените щати, които вече вдигнаха залога прекалено високо и не желаят да загубят, биха искали да реализират точно такъв сценарий. Но нито Европейският съюз, нито така наречената Група от Лима, сякаш създадена за това, не биха могли да бъдат убедени в неговата необходимост. Дори Бразилия, чийто нов президент следва Тръмп във всичко, беше категорично против.

Дори няма нужда от обяснения как се отнасят към подобна перспектива самите венецуелци. Това е връщане към деветдесетте години на щиковете на вражеска армия.

Вярност към своите

Третата причина произтича от втората, но има фактор в личното участие на Мадуро. Да, неговата лична политика с акцент върху личната лоялност донесе на страната много проблеми, но донесе резултати в най-кризисния период: армията, специалните служби и дипломатическият корпус остават верни на президента.

Например, вземете най-уязвимото място - посолството на Венецуела в САЩ. Уязвимо, не само защото ЦРУ е много близо. Мадуро прекъсна дипломатическите отношения със САЩ и нареди на дипломатите да се завърнат у дома си. Тоест, да се преместят от гостоприемния Вашингтон със семействата си обратно в Каракас, където има хиперинфлация и улична престъпност и не е ясно как ще завърши всичко това. В резултат на това 11 души преминаха на страната на Гуайдо, с което не пропусна да се похвали неговата администрация. Но това е само един от пет души.

Другите докладвани успехи изглеждат още по-срамни. Гуайдо каза, че редица високопоставени венецуелски държавни служители са избягали в Турция. И бързо получи отговор лично от президента Реджеп Тайип Ердоган: „Никой от Венецуела не е избягал при нас и не се е скрил в моята страна. Разбира се, Гуайдо не познава Турция и смята, че това е племенна държава. Нашето отношение към опитите за преврат е абсолютно очевидно“.

На този фон самопровъзгласилият се президент започна да изпада в истерия. Той призовава военните за подкрепа и призовава войниците „да не бъдат затворници на тероризма“, като получавайки в отговор презрително мълчание. Той се преструва, че е главнокомандващ, който има някаква армия и нарича войниците и офицерите от реалната, както и преди това предана на Мадуро армия, „нередовни формирования“. Всичко изглежда просто жалко.

Не по-малко жалки изглеждат и опитите му да се заиграва с Русия – един от основните критици на венецуелската авантюра на международната арена. Той усърдно избягва резки думи по неин адрес, което не е глупаво в неговото положение. Но като цяло той не измисли нещо по-умно от това да се оплаче на Москва от Мадуро, който „открадна част от инвестициите“ и „не плаща задълженията си към Русия“.

Проблемът не е дори, че това е лъжа, а че в Москва личността на Мадуро се оценява съвсем трезво. Но дори да има претенции към него, това не е причина да се подкрепи „внедряване на демокрацията“ на американските щикове. Гуайдо може да потърси подкрепа от Руската федерация със същия успех като антисемитите от Израел, или Кубинската комунистическа партия от САЩ.

Съвсем друга работа е това, Гуайдо бе принуден от ситуацията да се хваща за сламки и да навлиза в крайности, от типа на въвеждането на чуждестранни войски. Шансът е изпуснат. Ентусиазмът угасна. Мадуро устоя. А часовникът продължава да цъка.

Дори и да вземем страната на Гуайдо по въпроса, че Националното събрание на Венецуела все още е легитимен парламент и той има легитимност поне като неин председател, правомощията на четвъртия призив изтичат в началото на следващата година. Още в края на 2019 г. е необходимо да се проведат нови избори. Това няма как да се направи в режим на конфронтация с президента.

Така че или Гуайдо ще се разбере с Мадуро, или ще се превърне в тиква. Третият вариант е да влезе в президентския дворец на гърба на въстанала тълпа или чужда армия. Сега той изглежда нереалистичен.

* Лайквайте и споделете с приятели и в групи

* Ако искате да станете част от голямото семейство на Поглед.инфо и ПогледТВ, прочетете долу.

Превод: В.Сергеев