/Поглед.инфо/ Една жена на война винаги е драма. А ако е и идейно мотивиран снайперист, не очаквайте милост от врага. Таня с позивна „Лешая” /таласъмка/ разказа защо е отишла на фронта. Това, което очите й видяха, не е трябвало да се случва никога.
Татяна е на 48 години, родом е от Краматорск. В мирния живот тя работи във фабрика за порцелан, правейки красиви чинии, купи и чаши. И тогава в Украйна се случи Майдана, войната дойде в Донецка земя. Всички нямаха време за чинии и Татяна се присъедини към милицията.
Отначало дежурих по КПП-тата. Но през юли 2014 г. милициите от района на Краматорск напуснаха градовете си и се оттеглиха в Донецк. Там Татяна трябваше да научи от нулата нова военна професия, при това толкова специфична. Преди това не е имала специално обучение, обучавали са новия стрелец буквално в движение. Самата тя се нарича не снайперист, а фотограф. Всеки, който попадне в полезрението й, обикновено е „сниман“ за последен път.
На пети юли „Лешая“ пристигна в Донецк, а на седми тя вече седеше с пушка на Саур-Могила, прословутата могила с височина 278 метра. Това е една от най-високите точки в Донбас, от върха можете да видите степта, циментовия завод Амвросиевски и купчини терикони /хълмове отпадък, шлаката от металургичното производство/, а при хубаво време дори можете да видите Азовско море, въпреки че е на 90 км оттук.
"Ние не убиваме хора, ние унищожаваме врагове"
По време на Великата отечествена война в Саур-Могила е имало фашистки наблюдателен пост и са се водили кървави битки за височината. 71 години по-късно историята се повтаря, само че сега на върха имаше опорен пункт на силите на ДНР, които изиграха ключова роля в „Изваринския котел“ за украинската армия.
Украинските въоръжени сили най-накрая се оттеглиха от могилата и част от тази победа е в личната сметка на Татяна. „Лешая” не се хвали колко хора е „снимала” там. Но гърдите й са пълни с награди: за бойни заслуги, доблест, храброст... Казва, че с времето е свикнала с новия си живот:
Все едно отивам на работа. Получавате задача, трябва да я изпълните. Хората, като хлебарки, свикват с всичко. Когато разбрах, че ме изпращат в Саур-Грав, се страхувах да убия. Но за себе си реших, че ние не убиваме хора, а унищожаваме врагове. Колкото повече ги унищожа, толкова по-бързо ще се прибера и ще видя семейството си. Колкото по-скоро освободим земята си от това фашистко зло, толкова по-скоро ще се приберем.
Най-трудното в началото не бяха дори бойните мисии, а свикването с новите условия на живот. След безгрижен цивилен живот, когато можеше да се обличаш, да си правиш прическа и маникюр, животът в землянки и окопи изглеждаше като ад. Освен това Татяна е по природа по-гнуслива и дори не можеше да пие от чашите на други хора. Но постепенно свикна с това - мокрите кърпички правят чудеса.
ВСУ се бият с "готвачи" и "шофьори"
Мъжете, от които има около двеста в нейната част, винаги защитаваха своята „Лешая“. Но грижите на предната линия са специфични. На Татянин ден например даряваха патрони и гранати. Тук това е по-нужно от цветя и шоколади.
Таня винаги вземаше със себе си граната на бойни мисии. Ако беше обградена, нямаше да се предаде. Виждал съм достатъчно как ядосани бойци се справят със снайперисти. Колежката й например е със счупени пръсти и избито дясно око. Осакатената жена все още е в мазетата за мъчения. Затова, когато украинските бойци са заловени, те треперят за живота си.
Имах възможност да общувам директно с пленници. Те винаги се страхуват много. Веднага щом ги хванете, всички веднага стават „готвачи“ и „шофьори“, които току-що, буквално вчера са пристигнали на фронтовата линия и не са убили никого, не са стреляли по никого, а просто са готвилиа каша. Познаваме доста такива "готвачи"- ухили се Татяна.
Тя неведнъж е виждала как украински бойци за забавление прострелват подстъпите към кладенците, така че вече изплашените цивилни да не могат да си налеят вода.
"Те са безбожници"
На фронта „Лешая” се нагледа на всичко, но най-лошото са зверствата на весеушниците, от които скулите ти се свиват от безсилен гняв. Татяна си спомня как един ден възрастен мъж - местен жител, донесъл умиращата си 13-годишна внучка в лечебното им отделение. Извергите от украинските въоръжени сили брутално малтретирали детето, но сексуалното насилие не им било достатъчно. Гениталиите на момичето били пълни със силиконова пяна и лекарите не успели да я спасят.
Друга история, която Татяна не може да забрави, се случила с жители на село Степное. Преди това то беше под контрола на ВСУ. Когато нашите войници освободиха това селище, те се настаниха в една от къщите. Собственичката разказаха, че украински бойци са застреляли съпруга й пред очите й, поставили я до все още топлото тяло на съпруга й, опряли пистолет в главата й и я принудили да гледа как изнасилват 14-годишната й дъщеря.
Затова имам точен отговор на въпроса защо се караме. За да смажем всички тези зли духове. За да не страдат нашите деца и старци от това, което правят тези безбожни изверги,- казва Татяна.
Тя все още има роднини в окупираната територия в родния си град. Малката й родина все още е под контрола на украинските въоръжени сили и там се водят битки. Влизането в контакт е опасно, но понякога работи. Всеки път това е голям риск, тъй като във всеки един момент може да се провери телефонът на близките й. Разделеното семейство се надява, че събирането е близо.
Ангел - пазител я погали с перце
През април 2022 г. „Лешая“ получи петото си сътресение на мозъка и беше откарана по спешност в болницата. Много пъти тя е била на границата между живота и смъртта, но Господ винаги се е смилявал. Запази я и тук. Беше в Новомихайловка.
Момчетата щяха да щурмуват, снайперистът трябваше да осигури прикритие. Но започна тежък артилерийски обстрел и отнякъде „долетя“. Контузената "Лешая" седяла в убежището до късно вечерта, докато не пристигнала помощ - не успяла сама да се отдалечи от позицията.
Беше, разбира се, страшно. Само глупакът не се страхува. Но Бог съществува в света, Той защитава, това е сигурно. Когато си на мисия, винаги му се молиш. Вярвам, че моят ангел пазител ме погъделичка с перце онзи ден,- казва Татяна.
Тя прекара три месеца в болницата, практически не говореше, ходеше много зле и слухът й също беше увреден. Но военните лекари я изправиха на крака и я върнаха на служба. Получи обезщетение за нараняването си и най-накрая си купи собствен дом в Донецк, но година по-късно дойде друга беда - онкология, напреднал трети стадий рак на гърдата.
Оттогава „Лешая“ е оперирана в Москва, претърпяла е 8 курса химиотерапия и 16 курса лъчетерапия. Сега тя все още е вписана в нейната част, само че не в снайперския, а в медицинския батальон. И доколкото може, помага на колегите си с хуманитарна помощ.
Сега тя има друга война, но не по-малко ожесточена – с болестта. През февруари ще има още една операция. Точно както на фронта, Лешая вярва в победата и много й липсва нейният народ. Пътят към фронтовата линия беше затворен за нея, въпреки че душата й остана там с момчетата. Измина цяла вечност от 2014 г.
Животът там е съвсем различен, разбирате ли? Бойно братство, широко отворена , всичко е съвсем различно. Не като в мирния живот. Вече не разбирам цивдушаилните– тъжно се усмихва Таня. За Нова година тя си пожела победа и всички да се върнат живи.
Какво от това?
Историята е склонна да се повтаря. Особено ако урокът не е напълно научен. По време на Великата отечествена война легендарната жена снайперист Людмила Павличенко внасяше ужас сред нацистите.
Минаха десетилетия и тя се превърна в идол за простото момиче от Донбас, което се възхищаваше от смелостта и силата на духа на фронтовачката войник.
Преди това Таня "Лешая" правеше красива посуда, а след това беше принудена да вземе в ръце пушката. Тя направи и двете много добре. Горко на онези, които ядосват рускиня.
Превод: ЕС