/Поглед.инфо/ Светът преминава през коренни многопластови трансформации, изходът от които остава загадка дори и за най-големите учени и аналитични умове. Навлязохме в това, което немският икономист Норбърт Херинг нарича „финалната игра на капитализма“. Съдбоносните и изключително динамични времена, чийто край не се вижда на хоризонта, предполагат изникването на съвършено нови въпроси, за които няма еднозначен отговор. А геополитическите конфликти, войните в Украйна и Близкия изток и предстоящите финансово-икономически кризи са само част от сътресенията, които носи със себе си бавният и продължителен демонтаж на глобалния финансилизиран, неолиберален капитализъм.

В такъв момент на помощ трябва да се притече науката, която да потърси и да предостави на теоретично ниво отговори, способстващи за практическото решаване на възникващите глобални кризи. Уви, това вече е невъзможно, тъй като съвременната наука, особено що се отнася до нейния обществен и хуманитарен клон, преживява дълбок фалит. Той се изразява в това, че в епохата на пост-модерността, в която вече пребиваваме, старите парадигми, концепции и похвати, с които си е служило общественото и хуманитарното познание през епохата на модерността, са преминали отвъд своята историческа валидност и са изчерпани от съдържание. Сиреч днешната пост-модерна, разбирайте постзападна, „обективистка“, глобализирана и универсализирана наука е изпаднала в дълбок концептуален, теоретичен и методологически фалит и неспособност да определя и да се отнася към основните проблеми на познатия ни свят, камо ли да предостави адекватни и ефективни решения на текущите и предстоящите трусове.

Нещо повече. Постулатите на Западната социална и хуманитарна наука биват представяни от мнозинството от нейните научни и аналитични институти като универсални и общовалидни, приложими към всеки обществено-културен и времево-пространствен контекст. Истината е точно обратното: социалните и хуманитарни парадигми, изковани и тествани в Западните условия на модерност, имат минимално до нищожно приложение към обществено-културните и всякакви други незападни контексти, което разкрива Западната наука като експанзионистична, чийто претенции за научен универсализъм се е издигнал до Западен научно-културен расизъм спрямо опитите на незападни учени да създават теории, парадигми и методологии в съзвучие с епистемологията на обществено-културните, пространствено-времеви, а защо не и цивилизационни условия, към който те съотнасят тяхната научна дейност.

Съществуват множество признаци, които алармират, че съвременната, постзападна наука се намира в упадък. Днешното научно познание възниква чрез поставянето под въпрос на всичко, което хората са приемали като даденост до епохата на Просвещението, като основният инструмент за това е човешкият разум. Не случайно девизът на Просвещението се съдържа в думите на един от ключовите философи за това време, Имануел Кант: „Осмелете се да мислите! Имайте смелостта да използвате собствения си разум!“ В основна цел на науката се превръща борбата с предразсъдъците, дълбоко загнезден в допросвещенското съзнание, осигуряването на изследователска свобода и непреследваното и неосъждано представяне на научните резултатите, като истина, която оспорва конвенционалния и религиозен наратив по даден въпрос. Следователно, науката може да бъде определена като непредубеденост по пътя на безпристрастното намиране на истината за света, който ни заобикаля. Това се залага и във фундаменталната епистемология, чрез която в модерността се установява познание за обществата. И обществата, и познанието за тях, тоест социалните науки, са изцяло продукт на модерния, разбирайте Западен, свят.

Само че вече, живеем е пост-модерен свят, в който всички социално-хуманитарни догми, които са важили в модерния такъв, стават невалидни. Нещо повече, според руския социален и политически философ, проф. Александър Дугин, всичко, характерно за модерния и Западен свят, в днешната епохата на пост-модерността се обръща вътре в себе си и се превръща в своята противоположност. От там явления, появили се в Западната цивилизация, като либерализъм и медиите като „пазители на истината‘“ се превръщат в точно обратното – тоталитаризъм и обикновени станции за разпространение на пропаганда. Следователно науката става това, срещу което тя се е борила в продължение на няколко века: предразсъдък, пристрастие, неистина, а в наши дни и идеология.

В това се убедих от собствения си студентски опит , придобит по време на престоя ми в един от най-старите университети на Британския остров в Абърдийн, където придобих висшето си образование. На една академична среща със студентите за войната между Русия и Украйна, преподавателят по международни отношения, проф. Марвин Бейн, изнесе кратка лекция за причините на войната, след което проведе отворена дискусия със студентите. Той беше толкова притеснен да не каже нещо „грешно“, че на всяко 3-то изречение повтаряше „not to condone anything“ – в превод от анг. език „без да оправдавам каквото и да е“. Преподавателят казваше това във връзка с действията на Руската федерация, които той определи съвсем в безкритичния дух на постзападната пропаганда като „крайно неприемливи“, „агресия“ а също и „империалистични аспирации на Путин“ . Но по-страшното дойде в последвалата дискусия, в която мои колеги по политология и международни отношения говориха и се държаха като някакви обсебени същества, които са готови да линчуват всекиго, дръзнал да заяви нещо, което не им допадне. След първите 2-3 въпроса се появиха коментари за Русия като „как е възможно да съществува все още такова зло“, или пък призиви от рода на „Путин трябва да бъде вкаран в затвора до живот, където да бъде наказан за престъпленията си срещу човечеството“. А един колега шотландец направо отсече: „За какъв затвор говорите? Направо да пръснем мозъка на Путин с куршум и да се свършва, той само това заслужава.“

Друг случай от студентския ми опит в подкрепа на думите ми са лекциите на дипломния ми ръководител док. Андерс Видфелдт, който бе тясно специализирал по това, което той наричаше „крайно-десни партии в Западна Европа“. В няколкото ни срещи относно дисертацията ми, когато заговорих за геополитика, той ме гледаше като неразбиращо теле, което тепърва опознава околния свят. За него национал-консервативни партии като немската „Алтернатива за Германия“ и френската „Национален събор“, са въплъщение за същинското „неофашистко“ зло, което трябва да се изкорени от лицето на земята. Той преподаваше и 1-2 алтернативни гледни точки за тези партии, които обаче отхвърляше като „пристрастни“. Човекът не криеше, че е ултралиберал, за него „краят на историята“ на Франсис Фукуяма бе настъпил, и всяка заплаха срещу този „край“ бе неофашисткият крайно-десен враг, който трябва да бъде изучен, бит и заличен. Както би го нарекъл проф. Александър Дугин, който казва същото за Франсис Фукуяма, Андерс е един „киборг“. За него няма бъдеще, просто защото краят на времената вече е настъпил, а този край се нарича „либерална демокрация“. Док. Видфелдт олицетворява същинското падение на Западната наука в лицето на нейната идеологизация и превръщането й в предразсъдък. Както би го нарекъл руският социален философ и изследовател на системите, проф. Андрей Фурсов, Андерс е „специалист по третото косъмче на лявата ноздра“. Неговото пристрастие към либерална демокрация, издигната от него в идеология-религия, не му позволява да надхвърли собствените си ограничения и да излезе извън границите на тясноспециализирания си псевдонаучен комфорт.

От предходните два примера виждаме как науката се превръща в предубеденост, ограниченост, а също и сляпа вяра в идеология. А както пише Матиас Десмет в книгата си „Психология на тоталитаризма“ : „В същата степен, в която научният дискурс е станал идеология, той е загубил качеството си да говори истината“. Пост-модерната наука престава да държи монопола върху истината, тя се превръща във всичко онова, което твърди, че не е – неистина, пропаганда, предразсъдък и идеология.

Последният случай, който не само потвърждава думите ми, но и определя безсмислието, в което е изпаднало днешното Западно социално-хуманитарно познание, идва от книгата на британския журналист Дългас Мъри „Странната смърт на Европа“, в която той описва прекрасен пример за типична постзападна научна конференция с хуманитарно-социална тематика. Цитатът е дълъг, но заслужава внимание:

„Преди няколко години, по време на конференцията в Хайделбергския университет, внезапно осъзнах катастрофата на съвременната германска (според Андрей Фурсов това се отнася за цялата постзападна) мисъл. Групата учени и обикновени участници се бяха събрали да обсъди историята на отношенията на Европа със Средния изток и Северна Африка. Много бързо стана ясно, че от това не може да се извлече нищо, тъй като не можеше да се каже нищо. Нижещите се един след друг философи и историци губеха времето с изказванията си, като упорито се опитваха колкото се може по успешно да не кажат нищо. И колкото по-успешно почти не се казваше нищо, толкова по-силно беше чувството на облекчение и признателност от страна на присъстващите. Не можеше да бъде направен нито един опит да се използва някаква идея, събитие или факт, ако не е бил проверен за лоялност на „пропускателния пункт“ на съвременната академична наука. Не бяха възможни никакви обобщения, никакви различни мнения. Под подозрение се озоваха не само историята и политиката. Философията, идеите и самият език сякаш бяха подложени на отцепване като местопрестъпление. За всеки външен наблюдател ясно очертаните граници на това място се виждаха много добре. Работата на учените се състоеше в патрулиране на кордоните, в същото време се предприеха маневри за отвличане на вниманието, та на всяка цена да не бъде допуснато случайното връщане на участниците в сферата на идеите.

Всички думи и термини, които бяха свързани с темата, незабавно сякаш бяха белязвани с флагчета и започваха да се оспорват. В очевиден проблем се превърна думата „нация“. „История“ стана още една дума, която предизвикваше незабавна пауза. Когато някой се опита да използва думата „култура“, всички направо замряха. [Чу се, че] терминът има толкова различни значения, че няма съгласие за него и затова той не може да бъде ползван. На самия термин не му позволиха да означава каквото и да било. Целта на тази игра – а това беше именно игра – се състоеше в това да се запази видимостта за академично изследване и в същото време да се направи така, че плодотворната дискусия да бъде невъзможна. В много научни и образователни заведения в Европа тази игра продължава – за задоволство и облекчение на участниците в нея, от една страна, и за изнервяне и безразличие на всички останали, от друга страна.“

Друг признак, че пост-модерната социална и хуманитарна наука се намира в катастрофално състояние е това, че Западното образование по цикъла от обществени и хуманитарни наука се е превърнала в това, което аз наричам „ЗОМПБИ“: „Западна образователна матрица за производство на био-еко-техно-фашизирани идиоти“. Тук взаимствам концепцията на проф. Фурсов за „био-еко-техно-фашизъм“. Под влиянието на събитията, свързани с Ковид-19, Фурсов започва да използва термина "био-еко-техно-фашизъм" или "БЕТ-фашизъм", като пояснява:

"Био" е лекарство и генетична модификация; „еко” е „зеленото” и цялата климатична врява, а „техно” е всичко свързано с „цифровизацията”. Необходимо е да се направи резерва само за думата "фашизъм". Това не е политически, а метафоричен термин, значи че по-зле за човека не може да стане. Но проблемът е, че политическите фашисти и националсоциалисти през 30-те години на миналия век не са разполагали с техническите и биологичните средства, с които БЕТ-фашистите разполагат днес. А светът, който Шваб (става дума за лидерът на СИФ, Клаус Шваб) рисува, е много по-лош за човечеството от политическия, исторически фашизъм. Просто в нашата традиция няма термин за това "по-лошо", затова използвам термина "био-еко-техно-фашизъм".

БЕТ-фашизмът върви ръка за ръка с пост-модерните идеологии на транс-хуманизма и транс-джендързима, целящи да обезчовечат човека, тоест да го заличат като биологична и социална същност, потапяйки го в едно глобално общество симулакър на безполови, свръххедонизирани, свърхконсуматорски и свръхрационализирани киборги чрез „тегнологичния прогрес“ на ИИ. Това са буквално зомбита, които знаят само да зяпат екрана на технологичното устройство, задаващо тяхната реалност чрез хипнотизиране, без да си задават въпроси и да търсят отговори. Същества, които биват твърде лесно контролируемо от онези, които Бенджамин Дизраели нарича „господарите на историята.“ Това бяха 99% от колегите ми в университета, индоктринирани в религиозните постулати на либералната демокрация, като „права на човека“, „прогрес“, „мултикултурализъм“, „полово многообразие“ „ЛГБТ+ равноправие“ и прочие. А думата „капитализъм“ сякаш се появяваше в техните речници внезапно само когато трябваше да докажат какъв провал и какво зло са марксизмът и и комунизмът, без въобще да са запознати с тях. В тази връзка може би е време да вникнем в основните послания на Олдъс Хъксли от неговия роман „Прекрасният нов свят“.

Един от най-видните изследователи на системите, проф. Имануел Уолърстейн, в своя блестящ труд „Исторически капитализъм“ описва начина, по който социалната система на капитализма произвежда такива научни култура и кадри, които изцяло обслужват постоянното производство на тази система. А университетите от западен тип са основните инкубатори на такива кадри, които аз определям като „полезни идиоти“. Тоест постзападните висши учебни заведение представляват физическия и социо-културен плацдарм за разгръщане на ЗОМПБИ, която успешно социализира и интегрира в социалната система индивиди, които по никакъв начин не оспорват начина на функциониране на капиталистическата система. Нещо повече, тяхната научна култура се поставя в служба на концепцията, известна като „меритокрация“ – структура, в която индивидуалната мобилност е възможна но така, че да не заплашва обществената йерархия на социалната система. Тоест меритокрацията, която формално се води опозиция на йерархията, реално утвърждава и засилва самата йерархия. А свръхакцентът върху рационалността на научната дейност замаскира ирационалното натрупване не само на полезни идиоти, а и на капитал – главното условия за въпроизвеждането на капитализма. Индивидите, които излизат с образование по обществени или хуманитарни науки, са тясноспециализирани експерти, у които отсъства системен и цялостен поглед над света. А както знаем от немския философ Георг Хегел „истината е в цялото“.

В заключение, за състоянието на науката в днешния пост-модерен, пост-капиталистически свят, в книгата си „Водораздел“ Андрей Фурсов пише:

„Днес, в условията на терминална криза на капиталистическата система, западната наука също преживява изключително остра криза, а нейният мейнстрийм се изражда в пропаганда…. В къснокапиталистическия социум науката за обществото като структура и като процес се организира по такъв начин, че напълно да се избегнат острите въпроси и знанието да се детеоретизира, като се сведе до описание на третостепенни феномени (оттук идва и „модата“ на вербалната история, на изучаването на джендър отношенията и други псевдонаучни измислици.)“

Оказва се, че трите класическа социални науки (социология, политология и икономика) работят само при изучаването на една социална система – капиталистическата, и по-специално нейното Западно буржоазно ядро в условията на ендогенно създадена модерност, но не и за остатъка от света – капиталистическата периферия, чиято модернизация е екзогенна, тоест привнесена отвън. Едно от основните оръжия в борбата за бъдещето за изход от кризите, които пост-модерността и вече сформиралият се пост-капитализъм (био-еко-техно-фашизъм) отприщиха, е контролът върху продуцирането на познание за света. Проблемът обаче е, че днес мнозинството от пост-модерни структури, които създават научно познание – университети, изследователски институти и разни аналитични отдели, са все по-неадекватни спрямо глобалните проблеми, пред които сме изправени.

След като очертахме на повърхността убогото състояние, в което е изпаднало Западното обществено-хуманитарно познание в епохата на пост-съвремеността и на терминалния стадий на капитализма, е редно да се запитаме как да изкараме науката от това блато, ако въобще това е възможно. Тук можем само да загатнем, че решението може би се крие в осъзнаването и вникването в корена на проблема, проследяването на неговата историческа нишка на развитие и признаването, че старото вече не работи. Нужно е да се роди нещо качествено ново, което да признае ефикасността на пътя на логиката, но и да издигне човек над ограниченията на рационалността. Това принципно ново явление трябва да преосмисли цялостно къснокапиталистическите, постмодерни времена на глобални и екзистенциални кризи, с помощта на което да намерим нови смисли в заобикалящия ни свят и да създадем нова образователно-познавателна матрица, която да произведе съвършено нови научни култура и кадри с всеобхватен и системен поглед, напълно отговарящ на спецификата на дневния ред. Светът се нуждае от научни революционери със съвършено ново съзнание и тук на помощ могат да се притекат нашите позабравени, но вечно актуални приятели, философите, от които тръгва изначалния стремеж към достигане до истината. Необходимо е и нов некапиталистически и немодерен, сиреч „незападно-центричен“, модел за разбиране на човека и връщането му към неговите дълбинни корени отвъд пределите на човешкия разума. Само така, свободни, непредубедени и без страх, ще можем да отправим смело поглед към бъдещето. А то вече настъпи.

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.