/Поглед.инфо/ Геополитически теории възникват като алтернативно на теориите за империализма обяснение. В концепциите на класиците импулсът за експанзия е „вътрешно предопределен“ (Ратцел). Според Р. Челен малките държави, по силата на своето географско положение, са обречени на подчинение на великите държави. Американският адмирал А. Махан формулира концепцията за „морската сила“ (Sea Power) и „съдбата“ на Америка като световна държава. За целта са нужни: производство, навигация, осигуряваща непрекъснат обмен, колонии... Очертава основните направления във външната политика на САЩ: изолация на Германия; съюз с Великобритания; съюз с Европа против народите на Азия; противодействие на Япония в Тихия океан.

Между двете световни войни борбата с континенталните държави продължава по формулата, зададена от Махан и Х. Макиндер (който взима участие в подготовката на Версайския договор, чиято основна геополитическа идея отразява същността на неговите възгледи. Договорът е съставен така, че да закрепи в Западна Европа статута на бреговите бази на морските сили. Заедно с тях е предвидено създаване на погранични (буферни) държави, разделящи германците и славяните, задължително възпрепятстващи сключването на континетален стратегически съюз между държавите в Евразия).1

Подобно на тях Чърчил се опасява от формиране на „грандиозна коалиция от Йокохама до Кьолн, противостояща на Франция, Британия и Америка.“ За Лойд Джордж „най-голямата опасност е, че Германия може да свърже своята съдба с болшевиките и да постави всички свои материални и интелектуални ресурси... в служба на революционните фанатици…“ Уилсън директно преначертава картата на Евразия и конкретно на Русия, настоявайки че Турската империя и Средна Азия трябва да станат протекторат на англосаксонците; в Сибир трябва да има отделно правителство, във Великорусия – ново – несъветско... Кавказ – е част от проблема...“2

В края на 90-те г. същото повтарят Бжежински, Каплан, Фридман и мн. др.

След 1949 г. географската детерминираност отстъпва място на идеологическия антагонизъм и повечето теории (Р.Хупе, Дж. Бърнам и др.) от 50-те до 70-те години са с преобладаващо пропаганден характер. През 50-те г. в синхрон с деколонизацията се появяват теории, базирани на структурно-функционални анализи, целта на които е да обосноват „таласократическата (морската) ориентация“ на прибрежните държави в Евразия и последващата им атлантизация. Паралелно се разработват редица доктрини и стратегии, чиято „задача е да намалят мощта и влиянието на Москва...“3

Интересът към геополитиката прогресивно се усилва след 1991г. Реалистите прогнозират, че преходът към многополярност е неизбежен, че структурата на международните отношения след края на Студената война логично би трябвало да се насочи към многополюсен ред.4

В либералните среди рухването на СССР предизвиква вълна от оптимистични очаквания.

През 1997 г. Бжежински обосновава в „Шахматната дъска“ „хегемония от нов тип – глобално превъзходство. САЩ са длъжни да бъдат първата и единствена глобална сила“, а демокрацията е „трамплин за нахлуване в Евразия“.5 Подобно на Уилсън, той дефинира четирите геостратегически района от световно значение, разположени на материка: Русия, Кавказ и Централна Азия, Далечния Изток. „Евразия е, и винаги е била голямата шахматна дъска, и господството върху нея означава господство върху целия свят.“6

По същото време Кейгън, Чейни, Ръмсфелд, Джеб Буш и Пол Улфовиц разработват „Проект нов американски век“, мотивирал глобалната война с тероризма и нахлуването в Ирак и Афганистан, „с което да се отклони вниманието от стремително нарастващата социална поляризация” в Америка (Д. Харви)....

Но въпреки всички положени усилия за удължаване на американската хегемония, още в края на 90-те г. А. Шлезингер пише: „положението на Съединените щати е удивително – това е военна свръх държава, но тя е неспособна да понесе разходите по воденето на собствените си войни. Следователно не може да има повече бъдеще като такава. И не е в състояние да управлява света“.7

В интелектуалните среди настъпиха концептуални обрати. Предходните прогнози за монополярен „управляем свят“ са изместени от вълна хипотези за край на американската хегемония, „залез на Запада“, „постамерикански век“...

През 2002 г. Кисинджър издаде книга „Нужна ли е на Америка външна политика?,“ в която призовава САЩ да се изтеглят в изолация навреме, защото това, което зад граница се нарича „самоуверена борба за световно господство“, рефлектира негативно върху вътрешната стабилност на страната.“8 А През 2014 г. предвиди, че „САЩ, лишени от контакт с Европа, в политиката, икономиката и отбраната, ще се превърнат в остров край бреговете на Евразия, а самата Европа може да стане придатък на Азия и Близкия Изток.“9

Бжежински също изостави идеята за господство, основано на сила и призна: „Летописът на промените, напомня за това, че на всичко настъпва край. Но също подсказва, че на някои неща е даден дълъг живот, а тяхното изчезване не означава непременно възраждане на предшестващите реалности. Така ще бъде и с настоящата доминация на Америка…“10

През 2012 г. Кенет Уолтц излезе със статия „Смяна на силите, икономически промени и залез на Запада“,11 посочвайки непреодолимият икономически упадък на САЩ; загуба на способността им на водач; зависимостта от външни пазари; възходът на страните от БРИКС и ред др. проблеми....

Към 2010 г. Джордж Фридман е може би най-големият оптимист относно бъдещето на САЩ: „Следващите 100 години“ ще са „златният век” на Америка. За целта трябва да се поддържа баланса на силите в Евразия, „защото САЩ нямат интерес от мир на континента”...Перифразирайки прочутата фраза на Бжежински „Новият световен ред ще се строи срещу Русия, на руините на Русия и за сметка на Русия“, Фридман вижда XXI в. като „век без Русия и Китай“. Светът към 2030 г. ще е „един наистина нов свят, в който Полша, Турция и Япония ще си поделят руските земи. Тези земи ще се превърнат в „рай за завоевателите“.12

Пет години по-късно стратегът е принуден да признае „възраждането на Русия и тежестта на руския президент”, който „гледа на света по точно определен начин, с безмилостен реализъм и без идеологически предразсъдъци. Личната гордост на Путин от възраждането на част от руската мощ се усеща във всички негови действия, но също така се усеща и любовта му към родината…“.13

В последния му текст, който ми попадна, Фридман защитава, че „Русия иска да победи САЩ като раздели Европа”, но „Но истината е, че руснаците са слаби и уплашени”.

Основателят на „ЦРУ в сянка“ - Центъра за анализи и прогнози „Стратфор” обаче забравя, че самият той в последната си книга „Взривоопасните точки на Европа. Евросъюзът – фалит или възход», 2015 (глава 10, 11) признава: «ЕС е РАЗВАЛИНА БЕЗ НИКАКВИ НАДЕЖДИ ЗА ВЪЗВРЪЩАНЕ НА НЯКОГАШНИЯ СИ ПРОСПЕРИТЕТ.

Следователно на Източна Европа й се налага да преосмисли стратегическите си позиции.“

„Отчуждаването от Русия НЕ Е умен ход за страните, които не биха желали да рискуват враждебността на Русия по време, когато са напълно лишени и оголени от защита; когато европейските пари са по-малко откогато и да било и когато американските инвестиции не са придружени от политически протекции. Така руските инвестиции, в която и да било сфера на индустрията, са добре дошли, а политическата цена – минимална. Задълбочаването на интеграцията с ЕС не се случва, а сътрудничеството с НАТО е като сътрудничество с призрак.“

През 2020 г. Фридман отново прогнозира разпадането на Европейския съюз! Този път заради пандемията от коронавирус. «ЕС показа провала си и на практика престана да съществува като управленска структура...»

Къде е уловката за нас тогава?

Във ВНУШЕНИЕТО: „руснаците са слаби и уплашени”, от което следва: не разчитайте на тях....

Знаете ли как се прогнозира в Стратфор? И защо прогнозите им не се сбъдват? „Стратегическото прогнозиране“ в агенция Стратфор е част от разузнаването и се провежда, не за сметка на работата с източници, а за сметка на моделиране. Основният принцип е отделянето на целия ненужни „боклук”, за да се изведат на преден план движещите сили на събитията, които според Фридман трябва само да бъдат забелязани, и което е още по трудно – да се повярва в тях. Като цяло оста, около която се завъртат прогнозите им е балансът на силите в Евразия, и много малко се различават от персоналните разработки на Дж. Фридман. Водещ тук е непрекъснато размахвания тренд за „разпад на Русия“, откъдето и на БРИКС, ШОС и т.н. „Хаос“ на евразийския континент, където САЩ ще се намесват избирателно. И никога нищо за (разпадаща се) Америка!

Причините, стоящи в основата на тези събития нямат значение, констатациите като цяло са лишени от историческа дълбочина. Целта е да се насочат текущите тенденции в желаната посока, като се ускори (по възможност) пренасянето им в бъдещето.

Прогнозите в Стратфор и още много подобни агенции са експертни разработки, в които доминира стратегическото целеполагане, основано на определени представи за желаните геополитически резултати. Аналитичната и наративна част е нужна дотолкова, доколкото служи за публична аргументация на предстоящите геостратегически действия. Последните ги виждаме с очите си и, наистина ни е много „трудно да повярваме”, че Русия е враг, а САЩ са тръгнали да ни спасяват, борейки корупцията в колониите.... Корупцията, без която усвояването на постсъветското пространство от САЩ и Запада не би могло да протече така безпроблемно и бързо! Корупцията, с която „се бори“ най-корумпираната държава в света.

1 Вж Пантев, А., Глушков, Х., Мишев, Р. История на модерния свят. ВТ. Абагар, 2010, с. 755.

2 Кремлев, С. Политическая история Первой мировой. М.: Алгоритм, 2014, с. 160

3 The Eisenhower Doctrine, 1957. In: Office of the Historian. https://history.state.gov/milestones/1953-1960/eisenhower-doctrine; Acheson, D. The domino theory. In: History. http://www.history.com/topics/cold-war/domino-theory...и др.

4 Костел, Е. Съвременната геополитика. С. Кама, 1999, с. 9-10; Waltz, К. Structural Realism after the Cold War. In: International Security. Vol. 25, No. 1. 2000, p. 28 и др.

5 Бжежински, С. Голямата шахматна дъска. Американското господство и неговите геостратегически императиви. С. Обсидиан, 1997, с. 143

6 Пак там, с. 42, 138

7 Цит. по Рамоне, И. Геополитика хаоса. М.: ТЕИС, 2001. http://bwbooks.net/index.php?id1=4&category=arheologiya&author=ramone-i&book=2001&page=3

8 Киссинджер, Г. Нужна ли Америке внешняя политика? М.: Ладомир, 2002. http://lifeinbooks.net/chitat-online/nuzhna-li-amerike-vneshnyaya-politika-genri-kissindzher/

9 Киссинджер, Г. Мировой порядок. Москва. АСТ, 2015., с. 68. https://www.litres.ru/static/trials/10/34/20/10342021.a4.pdf,

10 Бжезинский, З. Выбор. Глобальное господство или глобальное лидерство. М. Международни отношения. 2005 (оригиналът е издаден в САЩ в 2002, с. 15-20, 96-97)

11 Waltz, К. Power Shifts, Economic Change and the Decline of the West? In: International Relations, 2012 http://www.lse.ac.uk/IDEAS/pdf/COX-Waltz.pdf

12 Фридман, Д. Следващите сто години. Геополитическа прогноза за XXI век. София, НСМ-Медия, 2009

13 Фридман, Дж. Взривоопасните точки на Европа. Евросъюзът – фалит или възход. С. 2015, с. 215-218