/Поглед.инфо/ Близкият изток е много сложен регион. Той е изключително важен за цялата световна икономика, следователно и за геополитиката. И тъй като лъвския му дял е определен от западните страни, той се интерпретира по инерция от някои анализатори предимно през призмата на западноцентричния светоглед.

В същото време Близкият изток е бил и остава напълно различно морално, етично и културно пространство, опериращо със много различни от западните понятия и категории, игнорирането на които често води до грешки в анализа на случващото се там.

Ето например съвместната статия на доцента от катедрата по ориенталски изследвания и африканистика на Националния изследователски университет „Висша школа по икономика“ в Санкт Петербург и експерта по целия ДРСМО.

Авторите смятат, че ескалацията на военните действия в Идлиб и внезапното изостряне на руско-турските отношения са пряко доказателство за фрагментацията на руската политика в Близкия Изток. Твърди се, че вместо единна, целенасочена позиция, в региона Москва все повече се свлича в объркване от чисто моментно мотивирани стъпки, пряко противоречащи една на друга.

Нещата, според авторите, се усложняват допълнително от факта, че интензивната вътрешна конкуренция на отделните руски бюрократични сили, преследващи собствените си интереси, дори в ущърб на общоруските, предизвиква объркване. По-специално, докато в сирийските събития руското министерство на отбраната все още някак си сътрудничи с Министерството на външните работи, в Либия военните изтласкаха дипломатите напълно.

И най-важното е, че въпросът е представен по такъв начин, че „всички тези хора” не само отчаяно плетат интриги помежду си, но и доста успешно въртят президента, като го подтикват компетентно да вземе официалните решения, от които те се нуждаят преди всичко.

Любопитното е, че общият подход за оценка на събитията на авторите на статията подозрително съвпада с изводите на западните, особено британските и американските „мисловни фабрики“. Когато обаче в основата са едни и същи пропагандни модели и сходства, приликата на резултатите не е твърде изненадваща. Както и стереотипното представяне на въпроса като цяло.

При анализа на експертите от ВШИ, както и в докладите на корпорацията RAND, също и в работите на британските й аналози, голямо внимание се обръща на посочването на конкретни грешки на руската стратегия, но в същото време никъде не се показва как Русия е трябвало да постъпи „правилно“, за да се избегнат споменатите грешки.

Това най-вероятно става поради собственото им неразбиране на същността на региона и базовите цели на руската политическа стратегия в него. И всичко това възниква поради прекомерния западоцентризъм на самия оценъчен подход. Да вземем например изострянето на руско-турските разногласия. То е представено като следствие от руска външнополитическа грешка, въпреки че това, което всъщност се случва днес, беше предопределено още през 1991 г. от разпадането на СССР.

През целия ХХ век държавното изграждане на Турция се основаваше на кемализма, който вкара страната в блока НАТО и обеща бързо присъединяване към Европейския съюз, въз основа на което Анкара се надяваше да надмине Иран, Саудитска Арабия и Израел по регионално доминиране, което се простира не само до Средиземно море, но също и в кавказко-черноморския регион, включително Грузия, Армения, Азербайджан и дори южната част на Каспийско море.

Отслабването на Русия през 90-те формира известно високомерно отношение на турските елити към северната им съседка. Разбира се, тя е голяма, 10 хиляди километра от запад на изток, но икономически слаба. През 1991 г. турският БВП достигна почти 50% от този на Русия с много по-малко население и ресурсна база. В същото време той също растеше по-бързо. През 2001 г. спрямо 1995 г. размерът на турската икономика нараства с 15,4%, докато руската икономика нараства само с 13,8%.

Войната в Кавказ, която всъщност продължи до април 2009 г., особено в първата й част, създаде впечатление не само за икономическата, но и за военната слабост на Русия. На фона на което половин милионната турска армия изглеждаше почти образцов механизъм за силова подкрепа на настъпателната външна политика.

А такава се изискваше с нарастването на икономическата и политическата криза в страната. Брюксел отказа на Анкара надеждите за присъединяване към Европейския съюз поне накога, а основният патрон по НАТО - САЩ - все по-често започва да пренебрегва турските геополитически интереси в своите действия. Особено в кюрдския въпрос.

Всичко това правеше активирането на турската геополитическа експанзия само въпрос на време. Засилвайки се тя започна да се разгръща още от началото на сирийската гражданска война през 2012 г. Процесът се ускори след самопровъзгласяването на терористичната „Ислямска държава” в Близкия изток (организация, чиято дейност е забранена в Руската федерация).

В Анкара смятаха, че по този начин те придават на Турция значителна геополитическа тежест, което ще принуди всички, включително Русия, да се съобразяват с нея повече и следователно да плащат повече за компромисите.

Ние дойдохме в региона не заради Турция. Първата основна цел на Русия беше да спре заплахата от радикален ислямизъм на максимално възможните далечни подстъпи. Втората стратегическа цел произтичаше от първата. Хранителната среда за нарастване броя на черните бармалеи беше хаосът, причинен от разрушаването на създалите се в региона държави. Включително по инициатива на САЩ и няколко европейски държави. Сирия се оказа съвпадение на целите, затова в началото Москва „дойде“ в Дамаск.

Третата стратегическа цел логично произтичаше от комбинацията от първите две. Русия трябваше да докаже способност за успешно решаване на вътрешните проблеми в региона. Което е критично важно, при цялото многообразие на техните специфични местни тънкости.

Затова Москва не можеше да се ограничи само до Дамаск, но беше принудена да вземе предвид и координира интересите на Иран, Израел, Ливан, пъстрата карта на палестинските политически групировки, Египет, Йордания и сунитските монархии в Персийския залив. Естествено, интересите и възможностите на Европа, както и поведението на САЩ, не можеха да останат настрана.

Настоящият конфликт с Турция не възникна поради някои митични грешки на Москва, той е следствие от несъответствието на базовите подходи за определяне на мащаба на хоризонта на събитията. Русия счита за необходимо да постигне взаимно приемлив баланс на интересите на всички страни в региона, докато Турция продължава да се ръководи от вече ясно застаряващата парадигма „командирът винаги е прав“ и възможността за едностранно получаване на изгода от временните слабости на конкурентите.

Анкара се опитва да компенсира всички пробиви при постигането на желаното с истерична реторика: "Ако не ми дадете желаното, тогава аз като ви започна всички вас, защото тогава не мога да отговарям за себе си и като цяло имам право, защото така искам." Москва периодично трябва да организира студен душ на горещите глави, за да ги върне към адекватност. Ако е възможно, ограничавайки се с доматите и туризма, за да не стига до използването на "Калибрите".

И това е единствената истинска дългосрочна стратегия, защото много подобен мироглед е в основата на поведението на всички водещи регионални сили - от персийци до саудитци, от кюрди до израелци.

Като че ли защото на Русия все по-откровено й се налага да отговаря на типичния източен репутационен въпрос – а ти изобщо кой си, за да разговаряш с мен така ?! По-специално американците и западният свят като цяло реагираха на това с масирани хуманитарни бомбардировки и пряка въоръжена окупация. В този смисъл ние сме принципно различни.

За разлика от САЩ, Русия в Близкия изток не се нуждае от тотален контролиран хаос, а от траен мир и икономическо благополучие. Но това може да бъде постигнато само след като всички заинтересовани страни се приведат под общия знаменател на базовите еднакви подходи за разбиране на финалната цел. Дори онези, които смятат себе си за твърде яки, избрани от Бога и хитри, за да „застанат в общия строй“.

Този етап е неприятен, но неизбежен. Тепърва ще го преживяваме с Иран, Ирак, близкоизточните монархии и Израел, обикновено традиционно свикнали да се смятат за по-високостоящи от всички други, взети заедно.

Процесът ще отнеме време и със сигурност ще бъде придружен от местни трудности в двустранните отношения. И според мнението на някои западноцентрични анализатори, това наистина може да изглежда като все по-голяма фрагментация на руската външнополитическа стратегия в региона.

Не трябва да забравяме обаче, че да изглеждаш и да бъдеш винаги са две големи разлики. Основната руска стратегия в Близкия изток не просто съществува, целенасочеността на нейната линия остава непроменена от 2015 г.

Превод: М.Желязкова

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели