/Поглед.инфо/ Както самото име подсказва, Западна Сахара заема най-западните части на пустинята до крайбрежието на Атлантически океан. На север граничи с Мароко, на юг и изток с Мавритания, като има малък участък на северозапад и с Алжир. Това е един от най-рядко населените региони на света с население около 620000. Площта е 272000 кв.км., предимно пустинна равнина. Коренното население са берберски племена. С нахлуването на арабски групи и налагането на исляма значението на областта нараства като кервански път между Маракеш, Мароко и Тимбукту, Мали.

Въпреки тези характеристики, територията е причина за войни и дипломатически спорове от 50 год. Веднага възниква въпросът – защо са тези аспирации към регион с подобни характеристики. Трябва да се има предвид, че освен с търговските пътища, Западна Сахара има едно от най-големите и удобни за риболов пристанища в Африка – Дахла. Налице са залежи от фосфати, железни руди, мед, титан и уран, а се предполага, че има голямо количество петрол и природен газ на границата с Мавритания (от другата страна на границата вече се изпомпва).

В Западна Сахара до края на 19 в. не е съществувала единна държавна структура. През 1884 година Испания създава протекторат в северната част от региона, а няколко години по-късно - друг такъв в южната. През 1958 г. двата региона се обединяват и формират провинция Испанска Сахара. От началото на ХХ век Франция започва експанзия на юг от Мароко с цел консолидация на своето влияние в Западна Африка. Местното население (сахрави) започва съпротива от 1910 г, която се изразява в няколко въстания и опити за превземане на важни градове в региона. През 1971 г. група студенти сахрави от университети в Мароко създават организация с цел освобождаване на територията и получаване на независимост. Организацията е наречена Фронт Полисарио. Постепенно фронтът набира последователи и се превръща в най-масовата организация в региона. От 1975 г. започва тясно взаимодействие с Алжир, който безрезервно подкрепя организацията за постигане на целите и.

От 1973 г. Полисарио започва въоръжена борба срещу присъствието на Испания в региона. С помощта на локални военни набези Фронтът създава сериозни заплахи за испанските войски. Неговата сила особено се увеличава след като големи части от военните части, наети сред местното население дезертират и се присъединяват към Фронта. На този фон крал Хасан ІІ организира тъй наречения Зелен поход, при който около 350000 марокански граждани навлизат в западна Сахара, обявявайки я за част от Мароко. Това принуждава Испания да сключи т.н. Мадридско споразумение и да се изтегли от региона. С това споразумение, обаче, не се дава независимост, а се предоставя административен контрол на територията на Мавритания и Мароко. Полисарио започват въоръжена борба срещи присъствието на двете страни, която продължава от 1975 до 1991г. Тази борба е активно подпомагана от Алжир и Либия, които искат установяването на независима Сахравска република.През 1976 г. фронтът Полисарио обявява създаването на Сахравска Арабска Демократична република (САДР). На фона на сериозните вътрешни проблеми и военен преврат, Мавритания изтегля войските си от Западна Сахара през 1979г., като подписва мирно споразумение с Фронта Полисарио . През 1980 г. Мароко изгражда 2700 километров пясъчен насип, който отделя териториите, доминирани от Полисарио (отбелязан с червено на картата). Войната взема около 21000 жертви, а над 40000 емигрират и се заселват в бежански лагери в Тиндуф, Алжир. След дълги преговори през 1991 г. е сключено споразумение за прекратяване на бойните действия.

Това споразумение не слага край на сблъсъците, които се появяват периодично в различни части на региона. Междувременно мароканското правителство прави опити за приобщаване на Западна Сахара към кралството. Започват да се строят пътища, столицата Лаайун (Ел Айун) и големият пристанищен град Дахла са модернизирани и благоустроени. Именно построяването на магистрален път в буферната зона довежда до прекратяване на спирането на огъня през 2020 г., когато сахравски активисти блокират пътя.

На фона на тези исторически събития, през последните 5 години обстановката около Западна Сахара се усложни, като в нея се намесиха интересите на редица страни, не само от Африка. След оттеглянето на Мавритания основният конфликт остава между Алжир и Мароко. Двете страни, още от освобождението си, са в конфликт помежду си. В същност основите на конфликта са поставени още през френското колониално владичество. През 1950 г. възниква идеята за обединена Североафриканска държава, състояща се от Мароко, Алжир и Тунис, идея, широко възприемана от народите на трите държави. С оглед задържане на позициите си в най-богатия на ресурси Алжир, Франция дава независимост на Мароко и Тунис през 1956 г. Този акт разделя трите държави и идеята за обединена държава отпада. След получаване на независимостта си, по време на студената война Алжир се ориентира към СССР, докато Мароко е в по-близки отношения със западния блок. Появяват се териториални спорове относно границата между двете страни. Това доведе до гранични сблъсъци и военни действия, известни като „Пясъчната война“. Войната е прекратена с помощта на Организацията за Африканско единство и през 1972 г. е подписан договор за демаркация на границата,който, обаче, е ратифициран от парламента на Мароко едва през 1992 г. Алжир, заедно с Либия, на основата на своята антиимпериалистическа ориентация, винаги са били основните поддръжници на Полисарио. В Алжир се намират бежанските лагери за около 175000 сахрави. След Зеления поход Алжирското правителство експроприира собствеността и изгони от страната 45000 мароканци. По този повод се стига да въоръжен конфликт между двете страни през 1976 г., след което Мароко прекъсва дипломатическите отношения със съседа си. В края на 80-те години се забелязва затопляне на отношенията между двете страни. С помощта на ООН е създадена буферна зона между Мароканската част и този, владяна от Полисарио (75% от територията остава към Мароко) и са въведени войскови части за наблюдаване на примирието под наименованието MINURSO. Световната организация също така предложи провеждането на референдум с цел произнасяне на населението в полза на независимост или присъединяване към Мароко.

С цел консолидация на позицията си в своята част на Западна Сахара кралството положи усилия да убеди държавите да разкриват там консулства. В момента 29 държави са откликнали на призива. Това се посреща с бурни протести както от Полисарио, така и от Алжир. Гореописаната блокада от страна на Полисарио на новопостроения път в Западна Сахара доведе до рязко покачване на напрежението. Блокадата е премахната с помощта на марокански войски.

Малко след това Мароко постига сериозен дипломатически успех. В последните дни на първия си мандат президентът Тръмп признава суверенитета на Мароко над западна Сахара в рамките на тристранна сделка, включваща нормализиране на дипломатическите отношения на кралството с Израел. Алжир започна широка дипломатическа и медийна кампания с цел признаване правото на сахрави за собствена независима държава. Мароко отговори като призова за даване на независимост на региона Кабилия, населен с берберски племена и борещ се срещу властта в Алжир. Кралството също така отхвърли идеята за референдум под претекст, че няма единно мнение за правото на отделни групи на населението да гласуват и предложи план за автономия в рамките на Мароко.

Напрежението достигна върха си след посещението на израелския външен министър Яир Лапид в Рабат, по време на което той си позволи да обвини Алжир и Полисарио във връзки с Иран и Хизбула. На този фон през август 2021 г. Алжир скъсва дипломатическите отношения с Мароко. След този акт конфронтацията в Западна Сахара се изостри с непрекъснати престрелки и провокации от двете страни.

На този фон редица страни извън региона се намесиха в конфликта. САЩ, след признаването на суверенитета на Мароко от страна на президента Тръмп, не предприеха никакви мерки за легализиране на решението му и президентът Байдън просто „замете под килима“ проблема. Администрацията не предприе никакви мерки за разкриване на обещаното от Тръмп консулство в Дахла. Възможно е такова да бъде открито през втория мандат на президента. Предвид близките му отношения с Мохамед VІ се предполага, че Тръмп ще присъства през ноември на тържествата, посветени на петдесетгодишнината на Зеления поход, което би довело до допълнително изостряне на обстановката

Като цяло, европейските страни имат непоследователна политика по отношение на конфликта. Испания се стреми да поддържа неутралитет. През 2021 г., обаче, лидерът на Полисарио Брахим Гали е приет в болница в страната, което доведе до рязък протест от страна на Мароко. В отговор кралството потенцира нахлуването на 9000 мигранти в испанския анклав Сеута. С цел изглаждане на противоречията, испанският премиер Педро Санчес изпрати писмо до Мохамед VІ, с което подкрепя мароканския план за автономия. Това предизвика Алжир да отзове посланика си в Мадрид и да въведе рестрикции по отношение на двустранната търговия.

Франция се опитва да запази добрите си отношения със своите бивши колонии. В началото нейната оценка на плана за автономия на Мароко е двусмислена, което породи гняв в кралството, разчитащо на безрезервна подкрепа. Президентът Макрон, с оглед подобряването на отношенията с Алжир през 2022 г. посети страната и постигна редица договорки в областта на сигурността и търговските взаимоотношения. Поставен пред дилемата да избира от двете страни, Макрон реши да подкрепи Мароко, като нарече плана за автономия „единствената основа за разрешаване на конфликта“. Алжир реагира, като отзова посланика си в Париж.

В продължение на десетки години Обединеното кралство отказваше да вземе страна в конфликта. Това беше рязко променено през 2025. По време на посещението си в Рабат външният министър Дейвид Лами заяви, че страната му признава суверенитета на Мароко над територията и подкрепя плана за автономия в рамките на кралството

Напрежението по отношение на Западна Сахара се отрази и на субсахарска Африко, особено в Сахел. Алжир има дългогодишни търкания с Мали и Нигер, които се задълбочиха след превратите в двете страни. Мароко се възползва от ситуацията с цел задълбочаване на връзките си с региона. Крал Мохамед VІ анонсира „Атлантическа инициатива“, предлагайки да построи магистрален път, който да свързва Мали, Нигер, Чад и Буркина Фасо с западносахарското пристанище Дахла. В отговор Алжир предложи създаването на регионална инициатива на Северна Африка с Тунис и Либия. Благодарение на активните действия на Мароко, неговата кауза набира все повече поддръжници. През м. юни 2025 г. Полисарио не беше поканен на тържествата по повод Деня на Африка на Канарските острови. Кения и Гана също подкрепиха плана за автономия, а подобни стъпки се очоква да предприеме и Нигерия.

На 17.06.2025 г. на 59-та сесия на Съвета за правата на човека на ООН 40 страни признаха суверенитета на Мароко по отношение на Западна Сахара.

Съществуват няколко рискови фактора за ескалация на конфликта:

  1. В сахравското общество няма единно мнение за продължаване на конфликта. Млади сахравски активисти все по-настойчиво се разграничават от настоящата политика на Полисарио и настояват за ескалация на военните действия

  2. Надпреварата във въоръжаването между Алжир и Мароко. Алжирската армия е по-многобройна и по-добре обучена, докато с помощта на САЩ и Израел мароканската е по-добре оборудвана, което за момента съдейства за паритет. Нарушаването на последния може да провокира някоя от страните да предприеме военни действия.

  3. Втория мандат на президента Тръмп. По време на първия той подкрепи суверинитета на Мароко върху Западна Сахара, като се очаква подкрепата да продължи.

  4. Нарастващата медийна дезинформация и езика на омразата във двете страни може да доведе до ескалация на напрежението и нови военни действия.