/Поглед.инфо/ „Адът, това съм Аз!“, е основното екзистенциално преживяване на източните хора, независимо дали става дума за конфуцианството, будизма, дзен-будизма или индуизма. В случая очевидно е налице фундаментално противоположно отнасяне към себе си, другите и света, за разлика от това на западните масови хора. За всички тях, представителите на типично азиатските, по-скоро философско-психологически концепции, отколкото религиозни в монотеистичния смисъл, личността може да бъда свободна само и единствено чрез колектива, чрез общността. Отделният човек е важен, но в контекста на неговото членство в дадена йерархично подредена група – семейна, фамилна, по местоживеене, по месторабота, религиозна, национална.

Хоризонталният и вертикалният колективизъм на източните религиозни култури са възпитавани още от най-ранните години на личната инкултурация чрез вменяваното чувство за срам, за разлика от западните индивидуалистични култури, които възпитават децата чрез създаваното у тях чувство за вина. Разликите може би вече са очевидни – източните хора в младостта, зрелостта и старостта ще изпитват срам, ако индивидуалното им поведение не съответства на интересите на общността, докато в същото време западните хора ще се опитват да преодолеят ограниченията на една или друга общност, за да преодолеят чувството си за вина спрямо тях и да постигат личната си „свобода“. Уникална драма, наистина – настроените идеологически западни „мислители“ ще провидят източните общества като „диктатури“, тъй като хал-хабер си нямат от култури и религиозност, които впрочем детерминират колективизма на всички човешки общности извън „нашата“ индивидуалистична западна цивилизация. Религиозност, която поне в азиатските философско-психологически концепции няма нищо общо със западните представи за религия.

Изглежда основната идея на будизма, че всичко, което се случва, се случва само и единствено в ума, а неговата природа е самият корен на разбирането, защото е самото знание за знанието (Далай Лама, Согиал Ринпоче, Йонги Ринпоче и др.), драматично задава фундаменталната разлика между азиатските религиозно-културни концепции и монотеизма на юдаизма, християнството и исляма. Накратко тя се свежда до това, че ако за авраамическите религиозни системи основополагаща е безусловната вяра в Абсолютния Създател, който единствен се разпорежда с живота, то за азиатските философско-психологически учения с базисно значение е непрекъснатото учене или самопознание, жизнено важното запознаване с природата на ума в рамките на самия живот. Практическият метод на това самопознание – медитацията, чрез проникването в природата на ума ще ти помогне да преживяваш отново и отново както всекидневните събития, така и собствената си смърт. Дори нещо повече – тя ще те накара да съпреживееш и състоянието след физическата ти смърт, прераждането, а това означава да постигнеш и личната си свобода.

Впрочем, тук е налице и фундаменталната разлика между идеологически научната западна цивилизация и всички останали религиозни цивилизации по света – ако за западните хора е несъмнена едновременната смърт на тялото и душата, то за всички останали религиозни хора душата продължава своя живот след смъртта на тялото, а тези различия в представите за смъртта детерминират и фундаменталните различия в представите за смисъла на живота. Ако за западните идеологически хора след това няма нищо, то е разбираемо, че животът тук и сега трябва да бъде употребен максимално, без никакви морални задръжки. И обратното – ако за източните религиозни хора е несъмнен продължаващия живот на душата след смъртта на тялото, то това означава, че от живота ти тук, на Земята, ще зависи в какво същество ще се преродиш след това или къде ще отидеш, в Рая или в Ада, съгласно трите монотестични религии. Тези религиозни представи предполагат не само индивидуалното минимизиране на страха от смъртта, защото краят на тялото не означава край на душата, но заедно с това те носят със себе си и личната морална отговорност към сегашния живот, защото всеки грях или всяка простъпка ще проблематизира живота след това. Ето това имам предвид, когато твърдя, че са налице фундаментални различия между идеологическия Запад и религиозния Изток, а без те да бъдат разбирани всяка идеологическа критика спрямо източните „диктатури“ е повече от комична!...

Разбира се, не само интернет „мислителите“ тук, но и „учените“ в западния свят вероятно биха се стъписали от тези ми разсъждения, защото те остават в плен на собствените си идеологически представи, вменени им като несъмнено „научни“. След обиколките си в САЩ и Западна Европа големият индийски философ от края на ХХ век Шрила Прабхупада недоумяваше как „дори големите професори в западните университети не разбират прераждането, докато в Индия всеки говедар знае за него?!“... Културен шок, нали?... Искам да кажа, че всяко обективно психологическо познание би следвало да има предвид реалните регулативни функции на религиозните екзистенциални представи, а не дали те са „научни“ – всяка оценка на западните „експерти“, че техните представи са „ненаучни“ едва ли би смутила съществено всеки будист, конфуцианец, индуист или дзен-будист, или пък всеки юдаист, вярващ християнин и мюсюлманин, защото тези представи оформят техния начин на мислене в продължение на доста векове и хилядолетия. По-скоро те биха погледнали надменно и с типично снизхождение към западното невежество, разбира се от тяхната си гледна точка. Впрочем, това е и едно от посланията на Критическата психология – тази различна психологическа парадигма, която си позволих да предложа преди повече от 20 години – да бъде изследвано всяко конкретно общество и всяка конкретна култура или цивилизация на базата на нашето знание за съдържанията и регулативните функции на характерните за тях представи от всякакво естество, включително екзистенциалните, а не да смятаме, че нашите собствени представи са универсално значими за всички хора по света, защото това е само признак на невежество. Същото невежество, което в сегашната ситуация на пандемията от Ковид 19 демонстрират някои западни „мислители“! Но да се върнем към Изтока...

На свой ред дзен-будизмът радикализира традиционния будизъм с „изискването“ чрез самопознанието да отъждествиш себе си с всичко, към което се докосваш. Ако пиеш чаша чай, например, да не се дистанцираш от тях, а дълбоко в себе си да усетиш, че ти също си и чашата чай, тоест да се проникнеш от идеята за субект – субектната едновременност на света. Що се отнася до отношенията ти с хората, тази едновременност е повече от очевидна, а това предполага неповторимата съвместност на личната свобода и на свободата на човешката общност, в която живееш – никак не е случайно, че и до днес Япония е считана за образец на колективистична култура, което няма никакво отношение с политическото устройство на обществото, както би си помислил всеки невеж западен „мъдрец“, а е резултат от препредаваните от поколение на поколение през хилядолетията екзистенциални представи. Абсолютно същото се отнася както за Южна Корея, така и за другите по-големи или по-малки държави в азиатския регион, чиито представи за света и човека ще си останат непонятни за всеки идеологически ограничен западен „мислител“. Освен това, субект – обектния принцип, върху който се основава цялото западно „научно“ познание, включително хуманитарно и социално, по никакъв начин не може да възприеме и да осмисли субект – субектната едновременност в азиатските философско-психологически концепции, тоест в азиатското разбиране за религиозност!...

По-нататък, основополагащата триада в конфуцианството е Небе (Космос) – Земя (Природа) – Човек, в която отделният човек се чувства не „създаден от Бога“, а като органична част от Вселената. Наблюдаваният на Небето ред в движението на небесните тела и в останалите космични явления по необходимост би трябвало да бъде обвързан със Земята и нейните обитатели, защото именно Вселената, която китайците наричат тиен-ди, тоест „Небе – Земя“, по начало е единство. Това единство обаче, в конфуцианството се схваща като троичност, сан цай, в която Човекът е свързващото звено между горе и долу, тъй като Небето и Земята като творящи сили имат в него равен дял. В известен смисъл такава религиозна представа за процесите в човешката и природната действителност определя едно своеобразно „политизиране“ на Космоса, тъй като за явленията в тиен-ди, във Вселената, за тяхното безпроблемно протичане, еднакво отговорни са и трите съставни части на сан цай, на триадата. Очевидно Човекът се възприема не просто като обект на въздействие от страна на другите два елемента, на Небето и Земята, но и като субект в тези отношения, като активна сила, която може и оказва обратно влияние върху Небето и Земята като останалите членове на сан цай, на триадата. А ако човешката субектност е изначално положена в конфуцианството като важна характеристика на сан цай, на триадата, то очевидно крачката към индивидуалната свобода е осъществена хилядолетия назад и препредавана и до днес в китайския начин на мислене – разбира се, тя е възможна чрез общностната свобода, тоест и тук е налице онази субект – субектна едновременност, характерна за будизма и дзен-будизма. Тази взаимна свобода в същото време е и отговорност, особено на управлението, защото всяка погрешна Човешка стъпка може да наруши хармонията в триадата, в сан цай, а това ще застраши самото съществуване като цяло. Западните идеологически „мислители“ приписват на „комунистическия“ режим в Китай съвременните публични разстрели на корумпирани управляващи – не, драги, традицията да се търси отговорност на провинилите се хора от управлението, дори чрез смъртна присъда, е хилядолетна конфуцианска традиция, защото те застрашават тази хармония в сан цай, в триадата.

Що се отнася до етикета „комунистически“ за съвременен Китай, да не забравяме, че Дън Сяопин, бащата на този Китай формулира тезата „една страна, два строя“. Няма как дори от ортодоксални идеологически позиции да дефинираш Китай като „комунистически“ само чрез еднопартийното управление, особено като се има предвид фундаменталната роля на пазарната икономика и на частната собсвеност в днешното китайско общество. Иначе жителите на Ухан и другите затворени китайски градове биха останали години наред по домовете си, но не заради „диктатурата“, а в контекста на конфуцианското задължение към съществуването на цялата общност чрез индивидуалното оцеляване.

Освен това, чрез отношенията между тиен, Небето, като един от основните елементи на триадата, на сан цай, и обитаваната от хората Земя, се дефинират мястото и ролята на тиен-ся, на Поднебесната, които имат ключово значение за политическото мислене на китайците в историята, а и до ден-днешен. Историческата представа за тиен-ся, за държавата Китай като Поднебесна същност, дефинира и убеждението, че китайската общност трябва да обитава точно тези територии, на които пребивава хилядолетия наред, тъй като само по този начин може да удържа толкова важното равновесие между другите два елемента на тиен-ди, на Вселената, тоест между Небето и Земята. В този смисъл конфуцианството наистина предпоставя изключителната роля на китайската общност, но не в смисъла на онази универсална претенция на монотеистичните религии и на самата идеологическа претенция на западната цивилизация, а в китайското, тоест конфуцианско усещане за нейната предимно екзистенциална функция както по отношение на Вселената, така и спрямо хората по света като цяло. Защото именно поддържането на равновесието между Небето и Земята чрез Поднебесната в крайна сметка осигурява и условията за съществуване на природата и на хората като цяло. Без да разбират тази конфуцианска логика на мислене, съвременните западни идеологически идиоти виждат в китайската подкрепа за Италия, а и за всяка друга страна, която може да е засегната от Ковид 19... политически опит на Китай да унищожи я НАТО, я Европейския съюз?! Западната идеологическа шизофрения е наистина уникална, все пак!...

На свой ред индуизмът изначално дефинира възможността да бъде освещавано непрекъснато профанното светско битие чрез ритуализиране на ежедневието, тоест всеки елементарен ежедневен акт да бъде усещан и като сакрален чрез превръщането му в ритуал. Очевидно и тук е налице познатата вече азиатска субект – субектна едновременност в живеенето на личната свобода чрез индивидуалната ритуализация и свободата на общността, за която колективната ритуалност е повече от несъмнена. Освен това, характерната за индуизма хилядолетна представа за цикличния характер на времето и на историята, съвместена с убеждението за много-кратния характер на прераждането, носи и съвременното светоусещане, въпреки ужасяващата бедност от западна гледна точка, че наистина „сега живеем в най-мрачната епоха, на Кали-юга, след която обаче ще дойде светлата епоха, в която хармонията и единството ще се върнат отново..., но не задълго, тъй като после отново ще се възцари мрака“. Със сигурност в индуизма отсъства всякаква апокалиптична визия за света и човека, която сякаш извира днес в западните идеологически и „научни“ представи, тъй като последователността на случващото се е повече от несъмнена – тя няма да породи екзистенциални драми, а само ще препотвърди изпитания от хилядолетия насам индуистки начин за възприемане и разбиране както на личната и общностната действителност, така и ситуациите на света като цяло.

Ето защо, нито Махатма Ганди – „Бащата на индийския народ“, за какъвто го обявява Рабиндранат Тагор, и неговата мирна съпротива срещу английската империя, увенчана впрочем с успех, нито съвременното индийско светоусещане, особено в ситуацията на Ковид 19, могат да бъдат разбрани от идеологическите западни „мислители“. За всички тези западни интелектуални „елити“ източните азиатски общества се дефинират като „диктатури“, които по-лесно се справят с коронавируса от западните демокрации, защото били... авторитарни и тоталитарни?!...

Каква уникална глупост, все пак, каква безпросветна идеологическа нищета е обзела тази западна цивилизация, която е дала на света древно-гръцката и римската философска мисъл, дала е умовете на Ренесанса и на Просвещението, дала е немската класическа философия, дала е музикални, литературни и художествени италиански, френски, английски, немски, испански и каквито се сетите шедьоври, дала е, в крайна сметка, европейския философски екзистенциализъм от ХХ век?!... Честно да си кажа, не мога да повярвам, че тази уникална съкровищница на Духовността се е сринала до толкова ниското ниво на идеологическата интерпретация на действителността, за която всичко друго е валидно, освен истината?!... Впрочем, от повече от 20 години, откакто предложих Критическата психология като различната психологическа парадигма, винаги съм усещал духовната безпомощност на европейската западна цивилизация!... Надеждата ми беше, че това нещо ще започне да се променя днес, в условията на пандемията от Ковид 19, но засега не виждам никакви признаци да се случи новият европейски Ренесанс, поради което си спомням поета на тихата скръб, Джакомо Леопарди: „Отиде си и последната надежда, която мислех, че ще бъде вечна!“...

Западните „революции“ и източните „диктатури“ по време на пандемията Ковид 19, част ІІІ – българският свят

Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че за пореден път в своята повече от 1300 годишна история, фундаменталният проблем на българския свят е, че той не знае, че е... български. Българският свят и на общностно, и на индивидуално ниво поради тази причина не е в състояние да осъзнае както личната си, така и колективната си свобода, защото той винаги се е лутал между различни „цивилизационни избори“ – византийски, османски, руски, германски, съветски, европейски или американски, за да оцелее физически, дори на биологично ниво. Когато биологичното оцеляване е основополагащата екзистенциална перспектива обаче, тогава няма начин да се проблематизират, осъзнаят и превърнат в устойчиви поведенчески нагласи достойнството и свободата, личната и общностната независимост. А това възпроизвежда и ще възпроизвежда екзистенциалните драми в собственото ни битие, независимо от историческото време, в което те се случват. Особено днес, в ситуацията на съвременната конкретизация на старата извечна човешка чума, приела сега благовидното наименование коронавирус, Ковид 19, каквото и да значи това...

„Всяка българска работа започва зле организирано и завършва със скандал!“, казваше навремето Иван Хаджийски, а тази негова диагноза се отнася за цялото българско съществуване, включително и до ден-днешен.

Следва продължение

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели