/Поглед.инфо/ Доктрината за „въздушна война“, изобретена от италианеца Джулио Дуе по време на Първата световна война, не е толкова често успешно прилагана. Един от малкото, но поразителни примери е капитулацията на Япония през 1945 г. Войната с Япония се води главно в Тихия океан. Американците се местят от остров на остров, бавно се приближавайки до самата Япония. След като превземат островите Гуам и Сайпан, те получават големи летища за настаняване на стратегически бомбардировачи. И от 1944 г. на Япония започват редовни нападения на четиримоторни гиганти Б-29 "Суперфортрес".

Този самолет имаше голям обсег, впечатляваща максимална скорост от 600 километра в час и много огневи точки, които не позволяваха на изтребителите лесно да свалят „Супер крепостите“. Всичко това направи много трудно прихващането - японците не успяват да повлияят значително на честотата и мащаба на нападенията.

Американците използват атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Но ядрените оръжия през 1945 г. са все още слаби и несъвършени - и сами по себе си не може да окажат решаващо влияние върху капитулацията. Много повече работа свършват обикновените бомби - предимно запалителни. Те причиняват огромни щети на японските градове, построени предимно от дърво и хартия. И така, през март 1945 г. в небето над Токио се появяват триста "Суперкрепости". След като хвърлят запалителни бомби върху града, те постигат ефекта на „огнено торнадо“, от което загиват повече хора, отколкото в Хирошима. И за разлика от само двете хвърлени атомни бомби, нападенията на стотици по-леки бомбардировачи са редовни. Японците губят един град след друг, индустрията се разпада. Те дори не могат да сглобяват нови изтребители, за да отблъснат бомбардировъчните нападения. Една фабрика има крила, друга има двигатели, но е трудно да се доставят тези компоненти до една точка - изгорелите градове престават да съществуват като транспортни възли. Неспособни да издържат на отчаяното положение (също причинено от други фактори, като съветската намеса в Манджурия), японците в крайна сметка се предават през септември 1945 г.

Виетнамски капан

Убедени в ефективността на стратегическите бомбардировки, американците се опитват да ги повторят във Виетнам. Вярно, резултатът е съвсем различен. В края на 60-те на американците става ясно, че намесата им в Южен Виетнам вече носи повече проблеми, отколкото ползи. Широкообхватната партизанска война, която се разгръща с подкрепата на Северен Виетнам и с техническата и консултантска съветска и китайска подкрепа, може да продължи безкрайно дълго. В същото време светът вече е навлязъл в нова ера - повишеният стандарт на живот и намалената раждаемост рязко повишават чувствителността към загуби в обществата на страните, участващи в Студената война. А в самата Америка нейните управници ги очакват единствено антивоенни протести, кипеж ве в университетската среда и други прояви на политическа нестабилност.

Американците разбират, че трябва да се измъкнат от Виетнам, но да го направят точно така означава не само да дадат Виетнам на червените, но и да насърчат противниковия комунистически лагер. Усещането става апокалиптично. Например, членове на Бялото движение, все още живи и помнещи Гражданската война в Русия, редовно пишеха панически статии през последните години на Виетнам, вярвайки, че идването на комунизма в света е почти неизбежно. Американците решиха да настанят Северен Виетнам на масата за преговори, за да договорят повече или по-малко поносими условия за себе си. Избраната тактика беше масирана бомбардировка на инфраструктурата на Северен Виетнам. Американците проведоха две въздушни операции - "Лайнбекър" и "Лайнбекър-2", тоест на футболен език "защитник". Първата се провежда от май до октомври 1972 г., втората операция е през втората половина на декември 1972 г. Виетнамците, след като усещат 20 000 тона бомби върху своята инфраструктура само през декември, в крайна сметка започват преговори. През януари 1973 г. дори е подписан мирен договор. На хартия всичко изглежда красиво - изтеглянето на всички чужди войски от Южен Виетнам, демократични избори, перспективите за мирно обединение.

Всъщност в Северен Виетнам само изчакват малко и залюват споразуменията, сключени с американците, като нападат Южен Виетнам през март 1975 г. и обединяват страната със силата на оръжието и при свои условия. Пълно фиаско за САЩ.

Тайната на победата

Методите за налагане на преговори са едни и същи, но разликата е колосална. В случая с Япония американците са решени да доведат войната докрай, независимо от неудобствата и загубите по пътя. Но не и в случая с Виетнам.

До 1945 г., за да накаже японците, Вашингтон не се колебае да привлече силни, макар и своенравни съюзници. Американците не пестят от обещания, за да спечелят СССР с най-силната му сухопътна армия. Само тя може бързо да изгони японците от Манджурия, където все още има промишлена база, трудна за разбиване от бомбардировачи. Американците събират гигантски флот за нашествие. При десанта на японските острови се прогнозират загуби от 250 000 души - много, много осезаеми по стандартите на тогавашните САЩ. Но е поставена ясна политическа задача – веднъж завинаги да се справят с проблема.

Американците са готови да контролират Япония, да я окупират и да поддържат реда там. Единственият компромис, който правят, беше да запазят японския император, за да не започне гражданска война в страната. Но в същото време те контролират цялата страна от и до и това не ги плаши.

Във Виетнам е обратното. Америка не успява да настрои обществото си за решителна война и във Вашингтон не търсят победа, а преди всичко мир. Северните виетнамци разбират това и виждат в преговорите със Съединените щати само инструмент за решаване на проблемите си при свои условия. От самото начало решават, че няма да изпълнят подписаното.

Виетнамците усещат слабостта на противника и я използват. Те претърпяват колосални загуби от въздушни удари, но издържат, за да разтърсят американското общество, искащо още повече мир. Колкото по-дълго американците губят хора и пари във Виетнам, толкова по-вероятно е, че след като са се оттеглили от там веднъж, никога няма да се върнат. Следователно американците, превъзхождащи виетнамските комунисти във всеки параметър, губят.

Загубата на войната във Виетнам струва на американците сериозни вътрешни вълнения, появата на поколение, в което презрението към собствената страна се смята за нормално, загуба на доверие към собствените военни до началото на 90-те години. Това е болезнен удар, но Виетнам не е нещо жизненоважно за Америка. Не се намира на нейните граници, невъзможно е да се създаде пряка и непосредствена заплаха за Съединените щати от там. Там не се ражда агресивна политическа нация, която е виждала смисъла на живота си в това да дразни тези проклети янки.

Опитът от чужбина не може да бъде пренебрегнат.

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели