/Поглед.инфо/ "На фона на една болна Европа и демокрация, не олицетворява ли Путин образа на силния и решителен човек, който успя да възстанови държавата и да върне гордостта на народа си, без значение, в крайна сметка, от начина, по който действа? На фона на една мултикултурна Европа, която изглежда в упадък, не възнамерява ли той да възстанови моралния ред с помощта на православието като държавна религия? “Отхвърлянето на системата”, превърнало се в ключова дума, дори и да може да послужи като катарзис и емоционално освобождаване, може да доведе до регрес, до нови форми на доброволно или недоброволно робство, които изтласкват свободата, правовата държава и лаицизма на втори план", разсъждава френският социолог Жан-Пиер Льо Гоф, автор на книгата Mai 68, l'héritage impossible (“Май 68-а, невъзможното наследство”), в интервю за "Фигаро".
- Какво мислите за резултатите от първия тур на първичните избори на десницата във Франция?
- Франция си остава страна, запалена по политиката, и аз се радвам на това. Категоричната победа на Франсоа Фийон ми се струва свързана с отхвърлянето на политическата коректност във всичките й форми, с отказа от крайния модернизъм в сферата на нравите и културата и с едно желание за скъсване с “неясната власт” и за възстановяване на авторитета на държавата.
Остават въпроси, които съвсем не са второстепенни. Борбата срещу ислямизма и ефективния контрол над мигрантските потоци са важни, но те не могат да избегнат един друг решаващ въпрос: каква позиция трябва да заемем спрямо амбициите на Путин в ситуация, белязана от оттеглянето на САЩ по отношение на Европа? Не мисля, че една промяна или разваляне на съюза би било нещо добро за Франция и за Европейския съюз, точно обратното.
Не вярвам също във “великата либерална революция”, която магически ще разреши разцепленията във френското общество. Опасявам се от обратното. Постоянните призиви да се правят жертви, с единствената перспектива от бъдещо и хипотетично създаване на работни места, нямат място в социалната политика. Това ми се струва другото слабо място на десницата, която, въпреки че отрича демагогията, може да се окаже говорител на претенциите на работодателите, които също са разделени. Левицата няма да пропусне да използва тази ситуация по свой начин, без да разбере истински за пореден път дълбоките промени, които се извършват в нашето общество.
- Във Франция, както и в САЩ, политиката най-често се свежда до борба между “системата” и “антисистемата”. Струва ли ви се уместна тази диалектика?
- Реториката за антисистемата се опира на реалности, които първо трябва да разгледаме, ако искаме да разберем защо тя има такъв успех. От години не спира да се задълбочава пропастта между част от политическите, интелектуалните и медийните елити и част от гражданите, особено широките слоеве, които са засегнати от масовата безработица и бяха отхвърлени от глобализацията. Този разрив не е само икономически и социален, той е също така политически и културен. Извъртането и непоследователността се оказаха нов, смущаващ начин да се управлява, който породи тревожност и обърка обществото.
Необичайно високите заплати и различните афери, засягащи някои длъжностни лица, които не спряха да продовядват строги икономии в рамките на държавата и на Европейската комисия, навредиха сериозно на авторитета и доверието в политиката. Институционализираното от управляващата левица “културно левичарство” в сферата на нравите, образованието и културната политика превърна невъзможното наследство на Май 68-а в нова доминираща култура, която смята за демодирани и “закостенели дребни буржоа”, дори “фашисти”, всички онези, които не споделят новата ортодоксалност. Основателното чувство, че много журналисти и политици са склонни да отричат съществуващите разриви и напрежения в обществото, прикривайки ги с готови фрази от типа “доброто съвместно съжителство”, “богатството на различността”, “отварянето” и универсалното “братство”, с желанието на всяка цена да изглеждат модерни, предизвика контра-реакция. Така че да не се учудваме, че при тези условия антисистемата намери отзвук.
- Но какво всъщност означава думата “антисистема”?
- Това е съставна и всеобхватна дума, обединяваща всички онези елементи, които свидетелстват за демократичното неразположение, включвайки ги в една опростена схема, вместо обяснение. По свой начин, тя изтъква съществуването на едно течение в рамките на политическите, медийните, икономическите инстанции, което се оказва неспособно да разбере обикновения манталитет и изострянето на напреженията в обществото, неуморно използва евфемизма и моралното изобличение на противниците и на народа, който не е гласувал правилно, с резултатите, които знаем.
Идеята за “система” се опира на тази реалност, подсказвайки, че си имаме работа с неразривна органична структура между политическата власт, икономиката и медиите, всичко това функциониращо по една и съща неолиберална логика на глобализацията, която разрушава всичко и е отговорна за всичките ни злини. При тези условия, разбираме, че няма друг път, освен да се “свали системата”, откъдето и употребата на “антисистемите” на “революционната” реторика в различни варианти. Този тип обобщаваща интерпретация с лош мирис на структурализъм и марксизъм пренебрегва плурализма на различните действия, играта на различните актьори, противоречията и конфликтите, присъщи на функционирането на демокрацията. Впрочем не е най-малкият парадокс да видим журналисти и политици да изобличават тоталитаризма на системата, докато те самите участват в нея и са живото доказателство за обратното.
- Еманюел Макрон се обявява за антисистемен и смята, че Марин Льо Пен е част от системата. Тя претендира за титлата шампион на антисистемата. Кой казва истината?
- Не разглеждам Макрон и Марин Льо Пен в една плоскост. Тези кандидати имат само една обща точка, която се основава на отричането: те се представят за извънсистемни, докато и двамата идват от системата и напълно участват в нея; те не са новопокръстени в политиката, познават значението на финансите и на медиите.
Антисистемата функционира като “продукт на ниска цена”, който става проводник на заобикалящото неразположение и може да послужи за привличането на гласове. Отвъд позата остава проблематичният въпрос: каква е трайността на проекта, конкретното му съдържание, неговата благонадеждност и реални последствия, имайки предвид, че политиката при демокрацията включва етика на отговорността, която не може да остане с общите приказки за принципите и намеренията?
- Не е ли, в крайна сметка, антисистемата удобна поза, която може да служи за различни цели?
- Антисистемата не е характерна за отделен лагер. Има няколко начина да се утвърди антисистемата в публичното пространство. Версията на младия динамичен и модерен социаллиберал може да изтъкне блокирането на системата за образованите млади хора, създателите на новостартиращи фирми и дигитализираната икономика. Обратното, други ще подчертаят презрението на системата към широките слоеве, внушавайки, че бихме могли да се върнем към някогашната Франция. Съществува и версията на радикалната антикапиталистическа левица, която не е много далеч от тази на крайната десница, проявяваща се като “вик на забравения народа”, използвайки акцентите на санкюлотите и революционерите… Без да забравяме представителите на различни икономически, социални групи за натиск или на отделни общности, изобличаващи една система, която не отговаря на техните искания…
При заобикалящия политически и културен разпад, “антисистемата” функционира като дума символ на голямото отричане, в което могат да се окажат не само разочарованите от левицата и десницата, но и всички онези, които се смятат за жертви и правоимащи.
- Опозицията тук е народът срещу елитите. Естествено добродетелен ли е народът, а елитите механично корупмирани?
- Антисистемите развиват една схематична, бинарна представа за “онези горе” и “тези долу”, между “елитите”, които украсяват с всички злини, и невинния “народ” жертва, на когото приписват спасителна и възродителна власт. В този смисъл, антисистемата може да се присъедини към популизма, който експлоатира по демагогски начин разделенията при демокрацията, или да се открият пужадистките акценти на опозицията между “дребните” и “едрите”.
- Могат ли десните избиратели да преминат към антисистемата? Какво може да ги тласне натам?
- Вдясно, на фона на политическата коректност и модернизма, които не засягат само левицата, съществува изкушение да отстъпят пред леснотата на радикализма, без да се притесняват твърде много за това, което може да се случи. Хулите от всякакъв вид (“реакционери”, “расисти”, “еврофоби”, “ислямофоби”…) пораждат отвращение, което може да премине в огорчение и озлобление. Освен това, спешната и легитимна нужда от една последователна държава, възстановила авторитета си и действаща адекватно, може да пофлиртува с идеята, че, в крайна сметка, изправена срещу ислямизма и мигрантските потоци, един режим от авторитарен тип, надхвърлящ демокрацията и правовата държава, би могъл да бъде ако не добре дошъл, то поне по-ефикасен.
Извън въпроса за дипломатическите връзки с Русия и борбата срещу ислямизма, тук се крие едно от основанията за очарованието, което Путин упражнява. На фона на една болна Европа и демокрация, не олицетворява ли Путин образа на силния и решителен човек, който успя да възстанови държавата и да върне гордостта на народа си, без значение, в крайна сметка, от начина, по който действа? На фона на една мултикултурна Европа, която изглежда в упадък, не възнамерява ли той да възстанови моралния ред с помощта на православието като държавна религия? “Отхвърлянето на системата”, превърнало се в ключова дума, дори и да може да послужи като катарзис и емоционално освобождаване, може да доведе до регрес, до нови форми на доброволно или недоброволно робство, които изтласкват свободата, правовата държава и лаицизма на втори план.
- На първичните избори се противопоставиха по-скоро програми, отколкото визии. Политиката просто въпрос на числа ли е?
- За разлика от тоталитарната идеология, която прокарва идеята, че “всичко е възможно”, или демагогията на “има само”, една демократична политика трябва да вземе предвид ограниченията на реалността и да избере между възможностите в дадена ситуация. Изчислението на един проект е важен елемент от неговата достоверност. И все пак управленческото и счетоводно измерение, колкото и да е необходимо, не е достатъчно.
“Механичната демокрация”, състояща се в това да се обсъжда начина, по който “да се поправи двигателя”, за да се адаптира най-бързо към един хаотичен свят, не може да има смисъл за всички граждани. Политиката не се състои в това да “се управлява” Франция и Европейския съюз, сякаш са счетоводни обекти или фирми, за да се адаптират възможно най-бързо към глобализацията. Икономиката има свои собствени закони, но те влизат в една антропологична и историческа топилня, свързана с една страна и една цивилизацията, от която не можем да се абстрахираме. Доминиращият икономизъм пренебрегва този важен аспект на живота в обществото и на политиката. Културата не е нещо като душевна притурка на една историческа общност, а онова, което дава смисъл на живота в обществото. Добре би било десницата да не го забравя.
Превод от френски: Галя Дачкова