/Поглед.инфо/ Следващият № 1
Поредицата от девалвации на долара през 70-те г. на XX век дадоха знак, че с доминиращата света американска икономика се случва нещо недобро. Към 1970 г. въздигналите се след Втората световна война Япония и Западна Германия започват силно да конкурират САЩ на световните пазари, което съкращава печалбите на американския капитал. Съкращаването на печалбите на свой ред довежда до съкращаване на средствата, реинвестирани в производство и търговия и в отговор американската парично-кредитна стратегия се пренасочва към привличане на външни капитали за поддържане на икономическия ръст и експанзия на икономиката на САЩ, което на свой ред води до засилване на ролята на спекулативните финанси.
Началото на тази тенденция е поставено по време на управлението на Роналд Рейгън и окончателната й победа е ознаменувана от отмяната през 1999 г. на гласувания по времето на президента Рузвелт закон „Глас-Стийгъл“, ограничаващ операциите на търговските банки. Но още през 1993 г. американският политически и икономически анализатор Кевин Филипс обръща внимание на поразителното сходство между икономическата еволюция на САЩ към засилената роля на финансите за сметка на производството и търговията и аналогичния преход, през който били преминали преди това Британската империя, Холандия и Генуа. Филипс отбелязва, че „прекомерната загриженост за финансите и търпимостта към задлъжнялостта са типични за икономически великите държави, намиращи се в последен стадий. Това предвещава икономически спад.“ Следователно най-новият и най-могъщ свят-икономика в края на краищата също влиза капана, в който попаднали предшестващите светове-икономики от периода 1400–1914 г. Но в този еволюционен модел винаги успоредно със залеза на моментния свят-икономика присъства и зараждащият се нов лидер, който се издига чрез производство, търговия и склонност към предприемачески риск.
Китай ли ще е той?
Ако днес САЩ с тяхната преориентация към финансовата икономика наподобяват Британската империя век по-рано, Китай удивително прилича на Германия отпреди стотина години с нейното бурно индустриално развитие и огромна търговска експанзия по целия свят, настъпваща срещу глобалните английски икономически позиции.
Към 1900 г. Германия стига до извода, че огромната й презокеанска търговия с целия свят при един конфликт с Лондон винаги може да бъде изложена на ударите на британския флот. Затова между 1900 и 1912 г. Райхстагът гласува серия от програми за засилено строителство на военни кораби, способни да неутрализират британските дори и в съотношение на броя им 2:3 в полза на Лондон. Немското корабно строителство в края на краищата довежда до военноморска надпревара с англичаните и влизането на Британия в Първата световна война на страната на германските врагове Франция и Русия. По подобен път на отправяне на предизвикателство на глобалната американска мощ, но по-предпазливо, е тръгнал днес и Китай, тревожещ се от уязвимостта на петролните си и други суровинни доставки по море и на уязвимостта на износа си по море. От началото на века Китайската военноморска доктрина се преориентира към развиване на потенциала на китайския военен флот от операции в крайбрежни води към възможността да действа на далечни разстояния. През 2012 г. в състава на китайския флот влезе на бойно дежурство под името „Ляонин“ бившият и преоборудван съветски самолетоносач „Варяг“.
През февруари 2013 г. Дзи Дзянго, заместник-началник на генералния щаб на Народната освободителна армия на Китай (НОАК), отбелязва, че към настоящия момент главната военна заплаха за страната му идва откъм морето, което реално значи, че заплахата идва от страна на Америка. Малко преди това генерал Вън Цонгрен, политическият комисар на Военната академия на НОАК, декларира, че „Китай трябва да пробие насочената срещу неговата морска безопасност блокада на международните сили. Едва когато я пробием, ще можем да говорим за подем на Китай. За да бъде този подем стремителен, в своето бъдещо развитие Китай трябва да излезе в океанските ширини“. Тези планове предвиждат към 2020 г. Китай да има 4 самолетоносача (срещу 10 на САЩ), което ще го превърне във втората военноморска сила в света и на практика ще го въвлече в морско съперничество със САЩ, аналогично на германското предизвикателство спрямо Британия век по-рано.
Възможно ли е нашето столетие да повтори в американо-китайски вариант военния сблъсък между Британия и Германия от 1914 г.? Теоретично да, ако Китай реши да продължи разрастването на военноморската си мощ и САЩ преценят, че то е несъвместимо с тяхното глобално морско господство, поддържано от 1945 г. насам. Възможно ли е обаче теорията да стане практика?
На първо място най-силният възпиращ елемент е наличието на ядрено оръжие в арсеналите на двете свръхсили, каквото нямат никоя от воюващите през 1914 г. държави. Едновременно с това за разлика от Британия и Германия днес американската и китайската икономики са толкова тясно обвързани, че една война ще бъде унищожителна за двете държави. Успокоението, че сблъсък на двата гиганта е невъзможен обаче е твърде прибързано, ако се погледнат под друг ъгъл някои от предизборните изявления на американския президент Доналд Тръмп.
По време на кампанията Тръмп нееднократно заяваваше, че бъде ли избран за президент, ще въведе 45% вносно мито за всички китайски стоки. В отговор на това, непосредствено след избирането на Доналд Тръмп за президент, Пекин предупреди САЩ да внимава с тези планове, защото една търговска война би имала катастрофални последици. За коя точно от двете страни последиците биха били по-жестоки е отделна тема, като се има предвид, че китайският износ за САЩ е от порядъка на 386 млрд. долара, а американският внос в Китай – „само“ 158 млрд. долара. В конкретния случай по-важно е какво се крие зад многократните декларации на Тръмп. Масовата инерция осмя тези заявления като част от предизборния популизъм на новия президент. По-добронамерените анализи приеха, че с такива мерки Тръмп ще се опита да върне редица изнесени в Китай производства обратно в САЩ. Дали обаче зад приказките на така настървено заклеймявания като клоун и шарлатанин Тръмп не се крие нещо друго, а именно внимателно планирана от американския истаблишмънт стратегия за постепенно измъкване от захвата, в който взаимно се държат американската и китайската икономика с оглед на идеята в случай на бъдещо избухване на горещ конфликт между двете свръхсили щетите за американската търговия и икономика да са колкото може по-малки. Китай обаче е уязвим не само заради дисбаланса на износа си спрямо САЩ.
Въпреки бурното развитие на Китай през последните 20 години (точно както германското между 1890 и 1913 г.), пътят на ускорена индустриализация, противопоставен на финансиализацията на САЩ, не е гаранция и индикатор за реално забогатяване на населението на Поднебесната империя. За какво става дума? Между 1870 и 1913 г. британското производство нараства малко над 2 пъти спрямо шесткратния ръст на германското. По същото време Британия преминава във фаза от индустриална икономика и "работилница на света" към икономика, ориентирана към кредитиране и финансови услуги. А нейната съперничка Германия се развива като производствена сила. Обаче съотношението на ръста на доходите на населението на двете страни е 0,7 или 0,8 за Британия при индекс 1 за Германия. Което показва, че индустриалното и изобщо мощното производство не е гаранция, че една държава и населението й ще изпреварят зашеметяващо старите играчи. Отделно САЩ не са толкова деиндустриализирани, колкото от известно време масово се тръби. Например след 2010 г. наистина закъсалата им през предходното десетилетие автомобилна индустрия живна, като през 2014 г. три от първите четири водещи по продажби на американския автомобилен пазар компании са американски. Американската авиационна индустрия продължава да държи силни позиции, както и оръжейната индустрия, а те, както и автомобилната, дават живот на множество други индустриални сектори. В областта на високите технологии и научните разработки Америка все още е неоспоримият световен водач и тя е тази страна, която постоянно създава ноу-хау, което другите купуват или крадат.
Има и още нещо
Богатството не се измерва само с това колко завода или банки има в една страна, а с всички активи – като се започне от транспортна, комунална и друга инфраструктура, мине се през болници, училища, детски градини, качество на услугите и се стигне до броя на автомобилите в семейния гараж и до броя на компютрите в дома. Това може условно да се нарече „дълбоко богатство“.
В сравнение с американското богатство китайското богатство е все още, ако отново се приложи кулинарната метафора, късче масло, тънко размазано върху прекалено голяма филия. За да достигне мащабите на генерираното и трупаното 250 години американско и изобщо западно „дълбоко богатство“, Китай има да извърви още дълъг път с редица препятствия по него, като например повишаване на цената на работната ръка и застаряването на населението. Такива препятствия биха накарали златната змия на глобалния капитал да потърси алтернативни ловни полета или да се завърне в старите си. А това, дали Китай би могъл да стане новия световен № 1 без да е станал и световен № 1 в културата, е още една голяма въпросителна.
Британците успяха през XIX век да са водещи и в икономиката, и в културата. Същото направиха американците през XX век, макар в техния случай под култура да се разбира масова култура. Но успехът им беше толкова смазващ, че дори по телевизиите на враждебния на САЩ Иран вървят американски филми.
Китайската култура и културна матрица обаче са твърде специфични и различни от юдео-християнската, а и от ислямската, за да могат да станат глобални и универсални. Дори и един ден наградите „Оскар“ да бъдат раздавани не в Ню Йорк, а в Пекин.
Свързани текстове с: https://pogled.info/svetoven/zlatnata-zmiya-na-globalniya-kapital-i-neinite-lovni-poleta-ot-konstantinopol-do-nyu-iork-i-pekin.106106
Край