/Поглед.инфо/ Книгата „Бележникът Сампа” на А.[нтон] Антонов – Тонич и С.[тоян] Владимиров [Заимов], е без съмнение една от най-загадъчните в българското книгоиздаване и съдържа в себе си не само разкрити, но и едва загатнати тайни от времето преди и непосредствено след 9-ти септември 1944 г. Зад имената С. Владимиров и С. Влаевски се крие една тайнствена и днес личност – генерал Стоян Владимиров Заимов (1916 – 1995), син на разстреляния антифашист генерал Владимир Заимов, който се включва най-активно в българското контраразузнаване още в първите дни след деветосептемврийската победа. Той преследва по прашните тракийски пътища към турската граница яхналия мощен мотоциклет на Никола Гешев, не съумява да го плени, но се сдобива с негови шифровани записки, които успява да разшифрова. От тях се узнава, че проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов са водели дневници и Георги Димитров се разпорежда на всяка цена да се открият и използват като доказателства в Народния съд. Стоян Заимов и още няколко негови колеги разбират, че дневниците са предадени от авторите им на посланика на Турция у нас Васфи Ментеш и след продължилата цял ден, едва ли не битка, посланикът рухва психически и предава двата тъй ценни мемоарни ръкописа на нашите разузнавачи. (Виж повече в книгата на писателя Благой Димитров „Живот за почит”)

Известният писател и журналист Антон Антонов – Тонич описва не само преследването на Гешев, но и други прелюбопитни случаи от света на разузнаването през онова бурно време, които и днес са достоверен източник за българските историци, макар формата им да е белетристична.

Предлагаме ви цитирания от генерал Заимов в „Бележникът Сампа” крайно интересен спомен на маршал Сергей Бирюзов за влака, с който напразно се опитват да избягат в Турция заедно с архивите си служители на немската легация и някои видни български фашисти, общо 200 човека, които очевидно не са се чувствали никак комфортно в онова преломно време. Сред тях е и посланика на Германия у нас обергрупенфюрер Адолф Хайнц Бекерле (1902 - 1976). По този случай през 1971 год. бе създаден и филма „Откраднатият влак” на режисьора Владимир Янчев и сценаристите Антон Антонов Тонич и Семен Нагорни.

Из книгата „Бележникът Сампа” на А. Антонов – Тонич и С. Владимиров,Държавно издателство „Христо Г. Данов”, 1963 год.

В една дъждовна ноемврийска вечер на 1962 година запасният генерал от контраразузнаването С. Влаевски прелистваше луксозно подвързана книга на руски език. В тази книга [„Съветският войник на Балканите” – б.а.] маршалът на Съветския Съюз – С. С. Бирюзов описваше своите спомени…

Без дори да обърне внимание на кафето си, което отдавна изстиваше, бившият разузнавач зачете:

„На 18 септември 1944 година, около един часа на обед ме извикаха по пряката линия от Москва.

– Генерал Бирюзов, какво правите вие там? – питаше един от членовете на правителството. – Каква е обстановката?

– Воюваме – отвърнах аз.– Бием противника в района на Видин. Останалите войски на фронта извършват ускорени маршове в определените изходни райони по направление на Белград…

Имах намерение подробно да докладвам за обстановката на фронта, но членът на правителството ме прекъсна доста рязко:

– Не за това ви питам... Къде са сега хората от германската легация в София?

Отговорих, че по тоя въпрос вероятно е в течение българското правителство... Не пожелаха да ме слушат, а предадоха категоричната заповед на Върховното командуване: „Незабавно намерете всички германски дипломати и ги арестувайте!"

С това разговорът свърши.

Бях изправен пред труден проблем. Още не беше ми се случвало да се занимавам с работи от тоя род. Уредих среща с министъра на външните роботи и министъра на вътрешните работи.

– Господа, къде са сега хората от германската легация? – обърнах се аз към тях.

Министърът на външните работи се поколеба и отговори нерешително:

– Кой ги знае... Сега всички, на които тук е тясно, бягат зад граница...

Очевидно в случая всичко зависеше от нас, от Съветското командуване. Ние бързо разкрихме, че през нощта срещу 8 септември отделни членове на сваленото профашистко българско правителство, заедно със служителите от хитлеристката легация, са напуснали свободно с влак София, използувайки суматохата около събитията, които бяха станали, и са се отправили към турската граница.

Скъпа бе всяка минута. На всяка цена трябваше да заловим този „тайнствен" ешелон с хитлеристите и техните агенти, където и да се намираше той. А наши войски нямаше на нито една от железопътните станции по пътя за турската граница. Най-разумното беше да се опитаме да използуваме авиацията.

Когато се разделих с българските министри, извиках Владимир Александрович Судец.

– Какво да направим? – попитах го аз. – Как най-добре да изпълним тази отговорна задача ?

– Сега ще измислим! – отвърна командуващият въздушната армия. И веднага попита: – Имате ли под ръка автоматчици?

– Разбира се! – отвърнах аз, имайки предвид охранителния полк.

– Аз пък имам готови осем леки бомбардировача. Стоят край София. Щом дам знак и те са във въздуха...

Незабавно бе извикан командирът на охранителния полк и офицерът-оператор с карта…

Не мина и половин час и над София се вдигнаха един подир друг пет бомбардировача, които взеха курс на югоизток.

Вече се бе мръкнало, когато постъпи донесение, че заповедта е изпълнена и влакът с хитлеровите дипломати е задържан.

Обаче аз не бързах да докладвам в Щаба на Главното командуване. Всичко трябваше да се уточни и провери най-пълно.

Рано сутринта ми докладваха писмено, че са задържани представителите, съветниците, военните аташета, аташетата по печата и други лица от състава на легацията – всичко тридесет и шест души. В донесението фигурираха и имената на някои от тях.

Едва след това доложих в Москва, че задачата, поставена от правителството и Главното командуване, е изпълнена.

Целият ешелон бе отправен под усилена охрана в Кюстенджа, а оттам – в Москва. Така завърши операцията, която имаше не толкова военен, колкото политически характер.

Как бе преминала тя, най-добре от всички би могъл да разкаже непосредственият ръководител на действията на нашите летци, бившият заместник-командир на бомбардировъчния полк, сега генерал-майор от авиацията Н. В. Козлов, който през това време възглавяваше славната петорка бомбардировачи.

Ето какво написа той по моя молба за това събитие:

„На 18 септември, около шестнадесет часа, командуващият 17-ата въздушна армия, генерал Судец, ме извика по телефона и ми постави не съвсем обикновена за бомбардировачите задача. Пет самолета с автоматчици и миноподривници, снабдени с тротил, трябваше да излетят, за да открият и заловят заминалия към турската граница влак с персонала на германската легация, военната мисия и с членовете на сваленото от българския народ фашистко българско правителство. Предполагаемото местонахождение на влака беше районът Хасково– Свиленград. Трябваше да поддържам връзка с КП на генерала и непрекъснато да докладвам по радиото за хода по изпълнението на поставената задача. Ако откриехме влака в движение, трябваше да разрушим локомотива или да заемем намиращата се пред него гара, да преместим стрелките и да вкараме влака в глуха линия, а ако е необходимо – да разрушим железопътната линия.

При липса на площадка за кацане самолетите трябваше да се приземят по корем. Прикриваха ни изтребители на генерал Смирнов. В случай на нужда чакаха подразделения от бомбардировъчната и изтребителната авиация. След изпълнение на задачата при нас щяха да пристигнат транспортни самолети за изпращане на задържаните. Излитане – незабавно.

С оглед на сложността и важността на работата, аз се спрях на най-добрите екипажи, които неведнъж бяха летели при сложни метеорологически условия, денем и нощем. Изборът падна върху екипажите на героите на Съветския Съюз старши лейтенант Мясников, старши лейтенант Шевкунов, на лейтенант Фридман и лейтенант Ганопенко. Петият екипаж беше моят. Групата на миноподривниците, с гранати и тротилови пакети, се възглавяваше от инженера на полка по въоръжението, капитан Гурьев. Автоматчиците бяха докарани на летището от началник- щаба на фронта генерал Бирюзов, който лично ги инструктира.

В шестнадесет часа и тридесет минути излетяхме и взехме курс към Пловдив, Хасково, Свиленград. От височина двеста-триста метра ние оглеждахме железопътната линия, всяка станция и спирка. Железопътната линия беше пуста – нито един влак в движение, никакъв пушек от локомотив. Всички се безпокояхме: „Нима няма да го открием? Нима не ще изпълним задачата?"

И ето, около седемнадесет часа на малката станция Малево, на десетина километра южно от Хасково, видяхме два железопътни ешелона. Единият от тях имаше локомотив под пара, другият нямаше локомотив. Зарадвахме се, всеки си каза: „Ето ги! Не са заминали!"

Предчувствието не ни заблуди. Първият [влак] имаше отпред два вагона с охрана и после три пътнически вагона, следваха три товарни вагона, отново два вагона с охрана и после няколко вагона с товар и автомобили – всичко 16–18 вагона. Вторият ешелон се състоеше от 12–14 вагона с войници и товар. Всичко беше ясно. Нямаше никакво съмнение, че това са те! Не, гълъбчета, няма да ни избягате!

Като огледах местността, непосредствено до станцията забелязах площадка, а на нея – самолет „ЛИ 2", изпратен от командуването на фронта с един офицер и група автоматчици за изпълнение на същата задача, която бе поставена и на нас. Наредих всеки самолет, който каца, да бъде прикриван от изтребителите и се спуснах на площадката. След кацането се приближих на 300–400 метра от опашката на ешелоните, изключих моторите и заповядах на щурмана да открие бомболюковете, където седяха автоматчиците, а на капитан Гурьев – да заеме позиция за отбрана между самолета и ешелоните. На стрелеца-радист наредих да бъде готов да открие огън по ешелона с голямокалибрената картечница. Около моя самолет кацнаха и останалите.

В ешелоните цареше мъртва тишина. Няколко войници седяха връз покрива на вагоните и мълчаливо наблюдаваха нашите действия. Когато всичките самолети кацнаха и ешелоните се оказаха под дулата на нашите картечници, миноподривниците и част от автоматчиците заеха позиция за отбрана, а нашите изтребители непрекъснато пикираха, готови всеки миг да открият оръдеен огън по вагоните. Ние с капитан Гурьев, един лейтенант и двайсетина автоматчици тръгнахме към ешелоните. В това време към нас се присъедини и групата автоматчици от самолета „ЛИ 2".

Когато се приближихме до локомотива, насреща ни излязоха машинистът и помощникът му и радостно ни поздравиха. Разказаха, че композицията е излязла от София през нощта срещу 18 септември, а тях ги заставили с оръжие да карат влака. Карали бърже и при разсъмване достигнали гара Раковски. Главатарите, възглавяващи тази „експедиция", се страхували да се движат денем и се отклонили на юг от основната магистрала. И ешелонът спрял на неголямата гаричка Малево. С цел за маскировка той бил разделен на две половини, а с настъпването на нощта трябвало да продължи пътя си през Хасково за Свиленград. Машинистът ни съобщи, че щом видели съветските самолети, хората от германската легация, членовете на военната мисия и на бившето фашистко българско правителство разбрали, че са преследвани. Една част от тях още преди кацането на самолетите взели със себе си най-важните документи и ценности, изоставили ешелона и с два камиона, свалени от платформата, побягнали към турската граница.

Останалите представители на бившето българско фашистко правителство и германската легация, благодарение на неочакваните и дръзки действия на нашите самолети, не бяха успели да избягат, макар че в ешелона имаше още пет камиона…

На капитан Гурьев заповядах да обезоръжи охраната на ешелона, а сам аз изтичах до самолета и предадох по радиото на изтребителите – два от тях да излетят на югоизток, към турската граница, да потърсят двата камиона с бегълци и чрез пикиране и предупредителна стрелба да ги задържат до пристигането на нашите камиони с автоматчици, а в случай на неподчинение – да ги разстрелят.

След десетина-петнайсет минути изпратената двойка изтребители доложи, че камионите са задържани, спрени на пътя на около 15–20 километра от Свиленград и че към тях се приближават от Малево още два камиона. Аз предадох: „Тези коли са наши, наблюдавайте първите две!"

Подир още десетина минути изтребителите докладваха, че нашите камиони са настигнали и заловили всички фашистки главатари.

През това време нашите бойци, под командата на капитан Гурьев и с активната подкрепа на местното население, разоръжиха около влаковете, без нито един изстрел, повече от двеста души фашисти и тяхната охрана.

По радиото докладвах на командуващия 17-а въздушна армия генерал Судец, за успешното изпълнение на поставената задача и получих разрешение да се завърна.

Всичките участници в тази операция бяха наградени със съветски ордени и медали."

Това е разказът на др. Н. В. Козлов. По онова време нямах подробни сведения, но сетне научих, че едновременно с групата на Козлов е действувала и специална група, начело с другаря И. 3. Котелков, изпратена от началника на специалния отдел на фронта – генерал П. И. Ивашутин. Именно нея бяха сварили вече в района на Хасково нашите пет бомбардировача…”

Дума


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели