/Поглед.инфо/ Посвещава се на героите и мъчениците на Април 1876 г.

Премина през рова, с който беше оградено на това плато гробището. Мирисът на мащерка пълнеше дробовете му, но на душата му беше тъжно. Мислите му се блъскаха една в друга като пороите при топенето на снеговете и пролетните дъждове, без да вземат някаква определена посока. Май беше започнал със сняг, но сега вече слънцето събуждаше природата за нов живот, а на него му беше тежко и тъжно на душата. Току-що мина край гробовете на баща си Селим и на дядо си Абдулаллах. Това гробище не беше много старо. Имаше едно друго, което е било изоставено преди той да се роди. С гроба на дядо му, разположен до една межда от шипкови храсти започваше погребението на неговия род и съселяни от тяхната махала от село Бачево. Оттатък междата на изток беше християнското гробище. Там първи беше гробът на Никола Бачев, основателят на това село и както казваше баща му негов дядо, а на Касим значи прадядо. Понякога Касим преминаваше през редкия ред на шипкови храсти и гледаше каменната плоча на този дядо Никола. На нея беше написано името му с букви и издълбан един християнски кръст. На камъка над гроба на дядо му Абдулаллах имаше издълбан полумесец и някакви оплетени като змии в пустинята арабски букви. Касим не се научи да ги чете. Беше овчар. Баща му беше овчар, както и дядо му е бил овчар. Все пасяха и пазеха стадата на спахията Юсуф и синовете му горе в планината, зад която започваше връх Богдан..

Бавно влачейки се по хълма Касим продължаваше да мисли какво беше станало някога, когато баща му е бил съвсем малък и се е казвал Симеон, а дядо му Ангел е приел името Алдулаллах, което ще значи син на Аллах, а не на онзи дядо Никола и нарекъл сина си Селим на името на един от най-жестоките султани на Османската империя, избил своите над 40 сина, за да опази престола и оставил за наследник най-непретенциозния, който нарекъл Сюлейман, който пък ще остане в паметта на правоверните като Сюлейман Великолепни. Но защо неговия баща Селим –Симеон не го е нарекъл на името на този Сюлейман Великолепни, а Касим – покорен на Бога, Касим не знаеше. Тези мисли страхливо напираха в главата му и преди, особено след като учителят Никола, правнук на същия този дядо Никола, няколко пъти му разказваше за историята и на османците-турци и на българите , но от десетина дни, когато долината пламна и християните се разбунтуваха, той все по-често се връщаше към този въпрос.

Струваше му се, че отговорът е закопан в това гробище, в земята. И ако някой му разкажеше какво е станало причина, та дядо му Ангел-Абдулаллах е сменил името и вярата си, ще му просветлее. Няма да има по-щастлив човек от него, Касим. Или може би тази тайна се носи в духа над гробището, разделено на две, както и селото им, разделено на две махали, а доколкото знаеше цялата долина беше разделена на християни и мюсюлмни. Едните се наричаха православни, а другите правоверни. Каква беше разликата той така и не разбра нито от обясненията на учителя Никола, нито пък от ходжата, който идваше да обрязва малките новородени момчета и на погребенията на някой по-заможен турчин, чиято фамилия можеше да му плати. Ходжата гъгнеше едно и също и повтаряше едно и също “Аллах акбар и Мохамед е неговия пророк!” На погребението на баща му Касим попита ходжата за Иисус Христос –Бога на християните. Ходжата го изгледа свирепо и отсече:”Иса е бил само един пророк. Но истинският пророк на Аллах е само Мохамед.Запомни това и избий от главата си всякакъв друг Бог!” А Никола му казваше, че всъщност Господ-Бог е един и народите са го нарекли с едно или дру,го име според своя език, своите традиции и своите представи за добро и зло от живота им. Касим повече вярваше на Никола, защото знаеше много, беше учил по Европа и имаше много книги в старата им къща, която беше запазил от времето на прадядо им. Касим не знаеше дали ходжата има книги и дали изобщо е чел нещо друго освен Корана, но се боеше от него и от фанатизма на много от съселяните му, които бяха приели исляма. Те не плащаха данъци като християните, но повечето нищо не работеха, докато християните хем плащаха данъци, хем се стремяха нещо да научат, оряха земята и правеха дребна търговия до градчетата.

Може би след два часа шляпане из подгизналата от стопените снегове и последвалите дъждове земя Касим успя да стигне до завоя на реката, където пътят свършваше и трябваше да изкачи баира, където на равното до самата гора беше кошарата със стадото. Кучетата го усетиха и радостно залаяха. Освен месото от някоя болна овца те много обичаха царевичния хляб, просеник, който Касим им даваше преди да се затвори за сън. Това беше като награда и сигнал, че трябва да дежурят още по-бдително през ноща срещу вълци и други зверове, а нерядко и срещу разбойници. Особено тежка беше зимата, когато налитаха гладни глутници от север, но кучетата храбро държаха фронта. Понякога Касим усилваше отбраната като палеше факла и на слабата светлина стреляше с уинчистера, който му беше дал малкия син на Юсуф бей, който беше офицер от редовните армии на Негово Величество султана. Всъщност кучетата, повечето кавказки овчарки, познаваха и признаваха само трима души – него, Касим, Ибрахим, синът на Юсуф бей и Никола, учителят. Само двамата бяха идвали и от това, че приятелски разговаряха с Касим и понякога им хвърляха по парче изпечено на жарта месо, с което пък Касим ги гощаваше, означаваше за умните кучета, че те са приятели. Други хора те не допускаха без яростен лай и без да отстъпят докато не ги предупредеше сам Касим.

И сега, след краткия радостен лай, след като получиха по парче царевичен хляб те сладко го изхрускаха и продължиха службата си. Касим остави торбата си в стаята, къде спеше и без да се съблича започна да хвърля от струпаната до кошарата грамада от клони с шума на овцете и козите. Макар че пролетта бързо настъпваше все още нямаше достатъчно трева и животните трябваше да се държат затворени и да се подхранват. После Касим наля няколко котела с вода в коритата на овцете и козите. В краката му се замотаха няколко малки агнета, които майките им продължаващи да хрупат листа, внимателно следяха. Касим обичаше тези животни, за които вече няколко години се грижеше и те го обичаха.

Когато свърши той изплакна лицето си на поточето, което течеше край оградата и в светлината на залязващото на запад слънце погледна към долината. През целият път не беше се обръщал, страхувайки се инстинктивно, че долу става нещо лошо. Сега успя да види само пушеци и далече на юг огнени стрели, които на талази се забиваха в небето. Прибра се и здраво залости вратата. После отряза от висящия на един ченгел бут овча пъстърма парче и като дъвчеше сухото месо пак погледна през прозорчето на своята неугледна стая от оплетени клони, измазани с кал и покрита със същите такива клони и шума. Нямаше нищо. Поляната до реката се виждаше като на длан. Отзад беше гората с високите борове. Отстрани от кошарата с овцете се чуваха отвреме навреме тихи блеенета на малки агънца. Кучетата мълчаха. Без да се съблича Касим свали от стената един тежък кожух и като легна на грубото сковано от клони легло се зави и се унесе в сън. Беше много изморен. Днес рано сутринта след като нахрани стадото Касим се спусна към Бачево, за да вземе хляб и огниво и да научи какво ставаше в долината. Навсякъде в тяхната махала видя настръхнали и уплашени хора. Оттатък не посмя да отиде и да пита, макар че там имаше бакалия. Майка му беше купила нужните му неща и като го прегърна го отпрати обратно след по-малко от час. Пътят беше дълъг и тежък и трябваше да се прибере в планината до стъмване. Иначе беше опасно. Особено, когато долината пламна.

Сънят му беше тежък и пълен с кошмари. Ту виждаше как от гроба на дядо му, прадядо му Никола излиза един едър старец с бели мустаци и черен калпак и го пита:”Ти защо си Касим, а не си Никола като бачо си Никола?”. Оттатък до шипките пък духът на дядо му Абдулаллах го хвана за абата и като го разтърси му вика:” Помни, аз не съм Абдулаллах, аз съм Ангел! Животът ни принуди да сменим вярата и името си. Трябваше да живеем. Много стари хора, стари глупци ми повтаряха:”Преклонена главица, остра сабя не сече!” Баща ти Селим, Симеон е второто ми момче. Първото го взеха еничарин. Ако баща ти не беше сменил името си и ти беше някой Христо щеше да отидеш също еничар. Накъде господи да вървим ние бедните хора? Братята ми останаха оттатък, а аз тук...”- и заплака. Касим също плачеше в съня си...

Някъде в полунощ някой силно напъна на вратата му. Касим не можа да разбере сънува ли или това е реално. Ослуша се. На вратата отново натиснаха. Отвън кучетата заскимтяха, но не лаяха. Сега вече Касим разбра, че при него иска да влезе човек, при това човек, който кучетата познаваха. Кой беше? Ибрахим? Или учителят Никола? Да това беше учителят, защото едва ли Ибрахим щеше да дойде тихо в полунощ.

-Бачо Никола, ти ли си? – попита съвсем объркания от сънищата и ставащото Касим.

- Аз съм, Касим, отвори. Помогни ми! – гласът беше задавен и тих.

Касим стана и отвори. В полумрака в стаята му влезе учителят Никола целият мокър и кален. Държеше своя уинчистер с лявата ръка, а дясната висеше безжизнено. От пояса на разтворената му дреха стърчаха дръжките на два пищова. Касим се засуети, но бързо намери отнивото и запали дебелата лоена свещ. Сега вече видя, че учителят беше не само кален и мокър, но от ръкава на дясната му ръка капеше кръв. Лицето му също беше в кръв. Учителят седна на леглото като отмести кожуха на Касим.

Сега вече Касим разбра, че бедата беше дошла и трябваше да помогне на този свой брат. Брат ли, да, той му беше брат, по кръв, по съдба. Защо беше тръгнал? От добър живот ли? Не, не беше превил врат като дядо му Ангел – Абдулаллах, а беше решил да се бори за името, за вярата си, за достойнството си, за това да бъде човек, а не покорно добиче. Така е трябвало да направи и дядо му, но се е уплашил и е последвал тази глупава пословица”Преклонена главица остра сабя не сече!”Кой е измислил тази пословица? Вероятно някой страхливец...Просветлението, за което беше мислил през деня и много пъти, когато минаваше през разделеното гробище на Касим дойде само в тази нощ на май, на светлината на лоената свещ. Той разкъса бохчата, с която беше завил просеника и като свали дрехата на учителя първо изми раната с вода от бардучето и превърза ръката му. Едва сега го попита:

-Бачо Никола, сам ли си или идват след тебе?

-Касим, идват. Мислех, че след разгрома на четата ми ще успеем с още едно от момчетата да дойдем при теб и после да минем Балкана, но потерята ни засече. Убиха Станко, а аз успях да се измъкна, но те вървят по следите ми. Цяла потеря с хрътки. Някои са с коне. – говореше с усилие, защото беше загубил много кръв. После отпи от студената вода и погледна към Касим. Сенките на двамата като някакви призрачни великани се оплетоха в тавана на грубата стаичка на Касим.

Едва свършил учителят и отвън кучетата нададоха яростен лай и вой. От към реката с факли идваше голяма група хора. Отпред скимтейки ги водеха няколко хрътки.

Касим и учителят Никола само се погледнаха. Очите прегърнаха душите им. Беше ясно, че това щеше да бъде последният им бой в жестоката битка на живота.

- Угаси свеща, брат, душите ни и без свещ ще светят и Бог ще ги приеме. Защото този живот е за смелите!

Касим угаси свеща и хвана уинчистера.

-Да почнем първи, Касим, да не чакаме те да ни открият и тогава да се съпротивляваме. – учителят застана от дясната страна на прозорчето, от което Касим вече беше свалил стъклото. Можеше да стреля само с лявата си ръка.

Касим застана в ляво. Прицелиха се в приближаващата оградата на кошарата потеря. Кучетата на Касим яростно държеха фронта. Когато вече ясно се очертаха фигурите на светлината на факлите Никола стреля. Веднага изтрещя и уинчистера на Касим. Двама от първите нападатели изреваха и се сринаха. Сега вече останалите залегнали зад оградата започнаха хаотично да стрелят по дървената сграда. Куршумите пищяха и се забиваха в дървената стена. Колко щеше да продължи тази неравна битка никой не можеше да предположи. Но двама от потерята заобиколиха оградата и запалиха сухите клони на кошарата. Огънят бързо превземаше всичко пред себе си. Овце и кози ревяха в ужас. Някои от кучетата на Касим вече агонизираха простреляни от нападателите. Никола и Касим пестяха куршумите и стреляха само на открили се фигури. Но огънят допълзя и до стаичката на Касим и покривът затрещя обхванат от пламъците му. Сега вече на Никола и Касим не оставаше никакъв друг избор или да изгорят живи, или да излязат и да бъдат простреляни, но с надежда, ако успеят да се измъкнат в гората. Погледнаха се и без думи със светлината на горящите си очи решиха. И тръгнаха. Сега те бяха осветените. Нападателите бяха изгасили отдавна факлите, които ги издаваха. Пръв излезе Никола и стреляйки с пистолета в тъмата направи няколко крачки към гората. От тъмата изтрещяха десетки изстрели и той със стон падна като захлупи лицето си в рядката влажна трева. Касим, който го следваше стреля към нападателите и бързо се наведе над учителя, за да го вдигне.. Последва нов залп и Касим падна без стон върху тялото на Никола.

Настъпи тишина. Странна тишина... То ли овцете и кучетата също бяха загинали като хората, то ли Бог приемаше своите герои в небесните чертози. Нападателите също мълчаха. Страшна тишина...

От изток над връх Богдан се показа Зорница и плахо освети поляната, където се беше разиграло едно от героическите действия на великата драма на народа на тази земя...


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели