/Поглед.инфо/ „Удивително е колко малко хора мислят, а колко много искат да вземат решения“.

Това е мисъл на Фридрих II Велики, успешният пруски крал, ненавиждан от баща си заради любовта към френската литература, изящните изкуства и градоустройството на Берлин, чиято архитектура е съзвучна със силата на пруската армия.

Сещам се за тези думи по повод големите обществени брожения напоследък около запазването или демонтирането на паметника „1300 години България“ на известния наш творец, скулптора проф. Валентин Старчев. Кажи речи те са сходни по градус на напрежението със свалянето на министър-председателя Виденов от власт, „обсадата“ на Парламента и палежа на Партийния дом.

Но, докато изброените по-горе прояви на границата законността бяха заквасени от активна партийна намеса и защо не – от внушения на външни сили, сега става въпрос за един ням паметник.

Паметник като всички други, с тази особеност, че е доста авангарден по форма и е разположен в центъра на София. А знаем, че по въпросите, свързани с монументалните изкуства, градоустройствените решения и архитектурните стилове нашенецът по традиция е въздържан – зер тези неща малко го засягат, пък и май слабо зависят от него. Достатъчно е да си спомним разрушаването на мавзолея на Георги Димитров, за който инициаторите и изпълнителите-активисти на една несъществуваща вече политическа партия, носиха от девет дерета вода, за да докажат липсата на строителни книжа, на административни разрешения и други формални основания, само и само да бъде премахнат един символ на отминалата епоха, според тях. Впрочем, доводите им се оказаха измислени и без архивни доказателства… А солидната сграда можеше да има друго предназначение, натоварена с нов смисъл, интересни идеи имаше на времето за нея.

Ако обаче един мавзолей в епохата на СДС лесно можеше да бъде обявен за ненужен паметник на оспорван комунистически лидер , „гробница, в която има мумия“, „символ на мракобесие в центъра на столицата“ и прочее, то какви са движещите сили за премахването сега на един политически неутрален монумент, посветен на дългата тринадесет-вековна история на България ?! Вярно, творбата на Старчев е с доста смело пластично решение и твърде революционна за времето си /1981 г./. Но нали именно скулптори като проф. Старчев, Владимир Гиновски, проф. Крум Дамянов, Величко Минеков и шепа още показаха на българите чрез творбите си пластичното лице на тяхната собствена история?

Наскоро кметът на Враца алармира, че в центъра на града се руши един от символните наши паметници – този на Ботев от Владимир Гиновски. Повредите го правели „опасен“ и бил нужен спешен ремонт и укрепване. Не се говори обаче за демонтиране…….. Ако пратим инспектори в същия град, най-вероятно върху прекрасната фигура на Софроний от Крум Дамянов също могат да бъдат намерени кусури поради революционното съчетаване на мраморни компоненти с бронза на монумента. Да не говорим за пукнатините върху огромния деветметров паметник на Левски над Вароша в Ловеч, който при желание за евтини сензации вероятно също може да бъде обявен за опасен – зер може да „се откачи“ от върха и да помете с тоновете си цялата стара градска част.

У нас само да вървиш по тротоара с дупки и открити шахти вече е опасно – е и!?

Явно е, че обстоятелствата около преместването на монумента „1300 години България“ не са следствие на загриженост към посетителите на градинката пред НДК, макар, че всеки здравомислещ българин е наясно с хроничните финансови и организационни проблеми при големите скулптурни паметници, след като даже фигурата на Цар Освободител пред българския парламент бе ремонтирана не от нашата държава /както би трябвало-бел.а./, а от частен руски спонсор.

При паметника „1300 г. България” част от „обстоятелствата“ ,например, се свеждат до това, че при одобряването на проекта „царската дъщеря“ Л. Живкова и по-разкрепостените творци на изкуството около нея били го харесали, докато всесилният й татко и старите закостенели кадри от комунистическия СБХ били против идеята на младия тогава Старчев. Знайно е също, че паметникът бе изграден малко набързо поради вечната наша неорганизираност. Затова скоро след откриването на НДК и на цялата инфраструктура около това мащабно и смело за времето си градоустройствено решение, в конструкцията бяха констатирани недоработки, които ,обаче, още тогава бяха отстранени.

През един непростимо дълъг период след 1989 г. цялата територия около НДК бе силно занемарена, а пространството около творбата на проф. Старчев бе превърнато в клоака и средище на наркомани.

И изведнъж преди няколко години се оказа, че паметникът не само бил „опасен“, но и имало експертизи по тази причина той изцяло да изчезне от мястото си. Специалистите и хората застанаха на нокти, след като бе обявено решението на властимащите паметникът да бъде преместен /и забравен –бел.а./ в Бояна. Дойде явно в повече тази груба манипулация на съзнанието и опита за промяна в една привична за нас архитектурна среда…

Ясно е, че творбата на Старчев пречи на неговите зложелатели, че тринадесетвековната история на България за някои се свързва не с богатото ни минало, а повече с името и делото на дъщерята на комунистическият лидер Тодор Живков , че кметът на София и общинските съветници не са много наясно какви ще бъдат моралните и естетически щети от развалянето на съществуващ сложен градоустройствено-архитектурен ансамбъл в центъра на града, където всяко декоративно паве и пейка предварително навремето са премислени и проектирани от специалисти. Явно някой си е направил кривата сметка, че твърде елементарната парола „опасен за зрителите“ е достатъчна, за да започнат разрушаване. Без да помислят поне малко.

Явно те са надценили и емоциите на потомците на загиналите във войните, чиито плочи са били първоначално на мястото на монумента, като са сметнали, че те ще подкрепят разрушаването на един национален монумент само и само да видят отново имената на дедите си на скромните стари мемориални плочи. Ако ги възстановят на старото им място, разбира се, в което аз лично много се съмнявам…

В цялата суматоха мен лично ме смущава следното – след като два много важни творчески съюза у нас с единствена компетентност по казуса – този на художниците и на архитектите - са категорично против преместването на паметника, защо и как дребни общински чиновници, недоброжелатели, анонимни “народни маси“, неясни интернет общества и просто лумпени стават истинската причина за рушенето на символни паметници и за създаването на напрежение в обществото?! Оставям настрана въпроса за авторските права, според който паметникът – веднъж построен – може само да се укрепва, а премахването е единствено в компетенцията на неговия създател, който естествено не гори от желание да си убие „детето“.

Впрочем, имаше „идея“ и за премахването на паметника на Съветската армия. Тогава също се изговориха куп неверни и политически тенденциозни неща, периодично варварски бяха цапани пластиките, а ареалът около този монумент в центъра на града бе оставен от общината да буреняса. Тогава, обаче, чиновниците се усетиха, че при прекаленото вслушване в този твърде фалшив „глас на народа“ могат от партийни внушения да си докарат истински спонтанен бунт. И притихнаха.

Сега нещата, свързани с нашите си тринадесет века история, са оставени на нас самите. И затова като истински Мунчовци от „Под игото“ много интелектуалци протестират, а пламъци изпепелиха демонтажния кран – като тайнствена проява на народното недоволство.

Колко още години демокрация трябва да минат, за да схванат някои, че като всяко друго общество в европейска държава, и българското е против всякакви демонтажи на исторически символи, че ненавижда резките промени и че мрази кървавите революции?

------------------------------------------

Доц.д-р Пламен Пъчев, преподавател в Югозападния университет.